Берковица е град в област Монтана, Северозападна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Берковица. Градът е отдалечен на 23 км от Монтана и 80 км от София. Берковица е разположена в подножието на северозападните дялове на Стара планина, близо до границата със Сърбия. Градът е и най-близкия до връх Ком, на около 18 км по планински път от края на града.

Роженският манастир - сърцето на Пирин планина

Своге - където три планини се срещат

 Районът на град Берковица има хилядолетна история. Първите сведения за поселищен живот около града датират от I хилядолетие пр. Хр. По това време берковският край е обитаван от тракийското племе мизи, а в средата на хилядолетието тук отсядат сродните трибали.В стратегическите височини около града траките изградили крепости. Те отглеждали пшеница и овце, обработвали желязо и добивали злато в поречията на реките Златица и Врещица. В първите векове след Христа в областта се настанили римляните, които романизирали местното тракийско население и способствали за развитието на икономиката и културата. Археологически паметници от това време са останките от крепост и църква от IV век върху хълма "Калето", северозападно край града,както и разкритата римска вила край с. Калиманица, Лесковското градище и некропола край него, земленият бент под с. Котеновци, свързан с промиването на злато и др. Намерени са артефакти, като каменна пластика, накити, монети, оръдия на труда и оръжия, битова и строителна керамика, които се съхраняват в музея в Берковица.

 Берковският край преживява съдбата на Първата българска държава, на Византийското робство и на Второто българско царство. Селището е известно и от времето на цар Калоян (началото на XIII век), а по време на Видинското царство (втората половина на XIV век) е крайгранична крепост. През турското робство Берковица е седалище на каза (околия), тогава се развива като занаятчийско средище - главно дървообработване и грънчарство. Тук се заселват много бежанци от други части на страната. За пръв път за селището се споменава писмено в документ от 1491 г.

Живописните ждрела на България

 Берковчани многократно са надигали глава срещу османлиите. Участвали са във въстанието на Константин и Фружин(1408-1413 г.), в Чипровското въстание от 1688 г. и от това през 1689 г., във въстанието, предвождано от Манчо Пунин през 1836 г., както и във Върбанпеновото въстание от 1837 г. В края на август 1872 г. в Берковица пристига Васил Левски, заедно с председателя на Врачанския революционен комитет Мито Анков. Подготовката на Априлското въстание обхваща и Берковица, но при избухването на въстанието Северозападна България остава пасивна.

 Последните десетилетия преди Освобождението се характеризират основно с културно развитие на града. На 13 октомври 1870 г. се открива девическо училище, построено е двукатното класно училище "Отец Паисий" и катедралния храм "Св. Николай Чудотворец" (1871 г.). Тогава е основано читалище "Бъдащност" (11 май 1872 г.). През 1874 г. се създава ученическо дружество. Това е периодът, когато берковчанинът Александър Дамянов (архимандрит Антим) изгражда Клисурския манастир. През същия период е възобновен и Лопушанският манастир.

 След Освобождението градът остава околийски административен център, но се развива сравнително бавно-остава настрана от жп линията през Искърския пролом. Берковица постепенно загубва своето стопанско значение. От околията се откъсват много селища. Редица занаяти замират. Населението се препитава от земеделие, кираджилък и грънчарство. За кратък период (1879-1880 г.) председател на Берковския окръжен съд е Иван Вазов.

 Една от най-трагичните страници от историята на Берковица е участието на населението му в Септемврийското въстание (1923 г.) и неговото кърваво потушаване. Истински растеж на града в икономическо и културно отношение се извършва през втората половина на ХХ век, когато са построени много заводи: дървообработващ, за абразивни инструменти, мрамор, пластмаси, метал и редица други предприятия.Градът е благоустроен.

 Днес Берковица може да се похвали и с добре уредения си Етнографски музей,разполагащ с богати експозиции, която запознава с бита и обичаите на хората от Северозападна България. Във фондохранилищата му се пазят хиляди уникати от сферата на художественото творчество и занаяти, както и народните обичаи. Спомен от робското минало и символ на Берковица е часовноковата кула, строена през 1762-1764 г., висока е 21,42 м.

 Друга забележителност за града е турската (римска) баня. Архитектурно-строителен паметник на културата. Изградена е през 1665 г. върху част от основите на стените на римска къпалня, строена е след завладяване на Берковския край от римляните.

Източнородопска приказка - село Мандрица

 Най-старата църква в града е "Рождество на Пресвета Богородица". Тя е съвременник на българското Възраждане, първоначално построена през XVIII в., преизградена през 1835 г. Иконостасът е изработен от самоковски дърворезбар, а иконите изписва Димитър Зограф. Те могат да се причислят към най-доброто създадено у нас през Възраждането. Камбанарията е изградена през 1897 г. Камбаните в нея са две, изработени през 1845 г. в град Будапеща и по-късно са подарени на църквата от дюлгерския еснаф.

 Църквата „Свети Николай Чудотворец“, изградена в 1871 година от майстор Георги Новаков Джонгар. Иконостасът е дело на Димитър Фандъков, а иконите на Константин Ангелов и Данаил от град Щип. В двора на църквата е сградата на старото двукатно класно училище „Отец Паисий”, където е поместена Градската художествена галерия. Богатият ѝ фонд наброява 1 440 художествени произведения, обособени в раздели: живопис, графика, рисунка, карикатури, скулптури, приложно изкуство. Особено ценни са иконите с възрожденска живопис, работени през XIX-ХХ в.

 В центъра на Берковица можете да налеете вода от чешма "Малинарка". Чешмата е изградена през 1967 година от берковски розов мрамор в чест на девойките малинарки, които Иван Вазов е възпял в стихотворението „Малини”. Жителите на Берковица често наблягат на това, че чешма, посветена на малинарките, в цял свят има единствено тук.

Елена - Българският Витлеем

 Иван Вазов живее известно време в Берковица като председател на окръжния съд в града (от март 1879 година до септември 1880 година). Причината да дойде тук, е че лекари му откриват начален стадий на туберколоза и го съветват да отиде да живее на чист въздух в този край. Всяка вечер, след като приключи работа, Вазов се отправял на любимите си разходки из Берковския балкан на гърба на кон. По пътя си срещал девойките от града, които носели пълни кошници с прясно набрани малини. Тяхната красота и трудолюбие силно го впечатлили. На чешмата е насписано неговото стихотворение „Малини“:

                      "Малини"                 

          Чакай, момне, стой да зърна
                  тия очи сини,
             твойта кошница е пълна
                с алени малини.

             От зори си ги забрала
                със розови пръсти,
            брала си ги, па си пяла
                 сред горите гъсти.

            Постой, момне, за почивка,
                  вечеря е хладна:
           за реч топла, за усмивка
                душа имам гладна.

            Чужденец съм в тез долини,
                 планини омайни,
           много нещо с теб дели ни,
               малко ний се знайме!

             И аз, и ти йощ сме млади,
                живот ни очаква,
             но орисница ни даде
                 участ не еднаква.

            Твойто бъдеще ти свети,
              мойто в мрака тъне;
           твоят път е пълен с цвете,
               моят само с тръне!

            Една песен в тез години
                тебе те разсмива,
            една кошница с малини
                 прави те щастлива.

            Теб те чакат там в колиби
                 песни и другарки,
              може би и мило либе
                 за цалувки жарки.

            Аз, девойко, в бой със злото
                 младостта погубих,
              много идоли в живота
                 любих и разлюбих.

            В радостта найдох отрова,
                  в любовта - измена -
            Мойта скръб за теб е нова,
                  мойта реч студена.

             Чужди сме си ние двама.
                  Ти се удивляваш?
              По-добре е - нужда няма
                   да ме разумяваш!

                      Иван Вазов