Педагогическа елегия в началото на новата година
В българския Закон за предучилищнато и училищното образование са залегнали дванадесет цели на същото, като НА ПЪРВИТЕ ДВЕ МЕСТА са наредени следните:
Цели на предучилищното и училищното образование
Чл. 5. (1) Основните цели на предучилищното и училищното образование са:
1. Интелектуално, емоционално, социално, духовно-нравствено и физическо развитие и подкрепа на всяко дете и на всеки ученик в съответствие с възрастта, потребностите, способностите и интересите му;
2. Съхраняване и утвърждаване на българската национална идентичност.
Нека в началото на тази нова година педагозите да се огледаме в тях, нека направят същото и политиците, и служителите в институциите, занимаващи се с образование, и честно, с ръка на сърцето, да си кажем - изпълняваме ли залегналото в тях, т.е. служим ли на духа, придаващ изобщо живот на законите? С други думи, грижим ли се за всестранното развитие на учениците - за интелектуалното им, емоционалното, духовно-нравственото и физическото, или някак неусетно сме допуснали училището да се превърне от място за изграждане на хора-личности в център по обучение, където единствено важи изпълняването на учебни програми, НАИВНО НАДЯВАЙКИ се някак от само себе си възприемането и възпроизвеждането на учебния материал да доведе до тяхното въздигане и личностно разцъфване? Интелектуално, т.е. умствено развитие само възприемане и възпроизвеждане на учебен материал ли е, или е развитие на способността да възприемаш правилно света, да се заявиш като човек в него, да принасяш плод, да отделяш доброто от злото, да осъзнаваш дълбоките закони , залегнали в мирозданието - не само във веществения свят, но и в невеществения?...
Емоционално развитие? Що е то и има ли почва изобщо в българското образование? За да има подобаващо такова е необходимо преди всичко да има обезпечени далеч по-обширни времеви пространства просто за свободно ОБЩУВАНЕ - между самите ученици, и между учител и ученици... а такива, както знаем, няма, защото междучасията са крайно недостатъчни, а урокът в клас далеч не може да бъде наречен "свободно общуване"... Социално развитие? Какво изобщо стои зад тази формулировка, от която лъха студенина? Правим ли достатъчно, и изобщо правим ли нещо за изграждане у учениците на чувство за общност, за задълженията към общността и решаващото ѝ значение за пълноценността на личността, или просто следва грубо-индивидуалистичните ветрове на епохата? Не сме ли оставили нещата на самотек, т.е. колективът да се създава естествено, от само себе си, по силата на случайни и напълно спонтанни междуличностни връзки - без цел, без дълбочина, без общо начало и без разрешаване на вътрешните напрежения?... Духовно-нравствено развитие? Преди изобщо да се запитаме дали такова се възпитава, първо следва ние, възрастните, че дори педагозите да се запитаме какво за нас означава "духовно развитие", когато голяма част от нас или не вярват, че човекът - това е душа във веществено тяло, т.е. духовно същество, или изобщо не си задават този въпрос....
Нравствено развитие? Нравствено развитие в един свят без никакви нравствени насоки и посоки, освен това, което ИНДИВИДЪТ е решил за себе си, че е правилно? Как се възпитава в училище нравственост, когато понятието за това, кое е нравствено и кое, не, е напълно относителна днес? И когато от безброй екрани, списания, книги и високоговорители се лее кален поток от образи и речи, и това никой никъде не осъжда като безнравствени? Когато из целия континент се приемат закони, които само преди половин век биха предизвикали цунами от негодувание, а днес се тиражират като израз на свобода? Възможно ли е нравствено възпитание в атмосфера на относителност? Естествено, че не... Физическо развитие ли? Нима има такова в училище, когато млади, здрави български деца са принудени да седят по около тридесет и пет часа на седмица зад един чин, а САМО ЧАС И ПОЛОВИНА на седмица имат т.нар. "физическо" възпитание?
... Във връзка със споделеното по-горе, един простичък въпрос - учениците обичат ли ни - нас, своите учители? Не казвам, дали са възхитени от нашия евентуален професионализъм; нямам предвид дори, дали ги вдъхновяваме за възприемане на материала - имам предвид, дали между учител и ученик има онази много особена, дълбока връзка на обич, в която всеки от двамата ЧУВСТВА, че другият ГО ПОЗНАВА, т.е. ГО РАЗПОЗНАВА, И СЕ ВЪЗХИЩАВА от него като човек, като неповторимо красива личност, и че е дълбоко загрижен за него, за неговото битие и бъдене... Съмнявам се, че е така - и ако има, смея да твърдя, че такива връзки са по-скоро голямо изключение. Тогава за какво образование изобщо може а става дума, когато без обич е немислимо залегналото в закона да придобие плът и дух; и без обич е невъзможно да изградиш, да оздравиш и да облагородиш и възвисиш другия - просто, защото НЕ ГО ПОЗНАВАШ!... Без обич всеки закон, дори нравствения, се превръща в куп красиви, но мъртви думи, а другият - в ОБЕКТ на обработка, та макар и добронамерена, вместо в РОДЕН ЧОВЕК.
Дали възпитаваме учениците в любов към Родината? Дори такова възпитание съществува, то далеч не се котира тъй високо като предметното обучение, и е дело на ентусиасти, които дори, бих казал, против течението, саможертвено са се посветили да запалят в гърдите на своите питомци бългоролюбивия дух на вярност към традицията и саможертвата на предците си. В цялата останала област на образованието цари мълчание, което си е направо хула към всеки пожертвал се за тази земя... Не бих желал да обсъждам почините на учрежденско равнище в това отношение, но ми се струва, че те, според испанския израз "блестят със своето отсъствие".
Без народностно самосъзнание няма не само образование, няма народност, няма никаква обществена взаимосвързаност и за едно-две поколения всеки народ се превръща в сива, лесна за духовно и умствено омесване, маса... В наше време един народ се владее не чрез завземане на територията му, кланета и установяване на чуждонародно управление на неговата земя; народът се превръща в народ-слуга просто, когато бива откъснат от народностната си традиция, език и ценности, като същите бъдат примесени и подменени с угодни такива - с други думи, когато бъде упоена и умъртвена народностната душа. И като много разрушаващи организма болести, този процес е безболезнен и винаги успешен. И ключовото място, където той може да бъде внедрен (или допуснат) е именно образованието на младото поколение, идещо на смяна на по-старите.
...Питам се, вглеждайки се в множеството прекрасни хора около себе си, дали те не са станали такива не БЛАГОДАРЕНИЕ, а ВЪПРЕКИ една силно ограничаваща, дори потискаща човека образователна "система"? И дали не са тъй прекрасни и своеобразни, защото има невидима закрила Свише, недопускаща човекът, дори в най-крехката си възраст, да бъде съсипван? Съзнавам също така, че това е възможно и поради идещите от дълбините на времената заложби, от прекрасна, непримиряваща се със състоянието на нещата семейна среда, а също и че такива личности са нагледния плод и на усилията на много български учители, съумели въпреки всичко - неуредици, полузаплащане, административно давление, неразбиране отвсякъде и т.н. - да изпълнят своя висок човешки дълг, изискван от на най-важната професия в обществото, а именно - ДА ИЗГРАЖДАТ ХОРА.
...Тъжни мисли в началото на една нова година. Тъжни, но напиращи да бъдат споделени. Защото може да се надяваме да се появят отговори единствено, ако се представи ясна картина на действителното положение на нещата и се зададат правилните въпроси.
Нека навлезем в Новата година с радост, но и с дълбока мисъл и отворени за обичане сърца!
Автор: Константин Димитров, учител
