Случи се така, че в един и същи ден двама от най-уважаваните визионери в българското образование, Асен Александров и Деян Стаматов, публикуваха интригуващи постове. Деян Стаматов оповести, че след отраслов съвет в образованието са взети важни решения, едно от които е отмяна и ревизия на наредбата за управление на качеството в институциите. Естествено продължение на започналата вече политика на признаване на недомислиците в написаната на коляно подзаконова нормативна база. Напоследък е твърде удобно да се казва, че редакциите на наредбите са вдъхновени от желанието да бъде намалена бумащината в училище. Етикетчето с тази подбуда стои доста примамливо и върху решението за изтегляне на наредбата за качество. Въпреки, че аз си мисля, че скритата и нелицеприятна истина е съвсем друга – не сме стигнали до съгласие за дефинирането на качество, нямаме надежден механизъм за неговото измерване, нито критерии за неговата оценка. Което е най-лошо няма публично желание за поставяне на качеството като ясен показател за диференциране на училищата и учителските усилия. Все по това време, когато министерството се чуди как да отбута темата за качеството в образователния процес, 100 ученици от училището на Асен Александров декларират палитра от желани професии, но нито  един не разпознава бъдещето си като учител. Два поста, които ни съобщават факти май публично известни. Не се предвижда скорошен диспут за качеството на обучение и училищата, но не се задава и скорошна вълна от млади учители в изнемощялата в кадрово отношение образователна система.

Не искам да ми целуват ръка

До какви промени ще доведе новият начин на финансиране в средното образование

  Един по-задълбочен анализ ще покаже, че тези факти имат скрита, но силна връзка и са симптоми на  две от най-сериозните заболявания на съвременното образование. Декларираме стремеж да модернизираме образованието и признаваме незадоволството си от слабите компетенции на българските ученици в международни проучвания, но не бързаме да си поставим амбиции за качествени постижения. Водим ялови дискусии за засилване привлекателността на учителската професия, но тя продължава да бъде сред най-непопулярните опции за реализация на младите хора.

 Хайде да помислим дали актуалната образователна политика успява да ни убеди в своите ясни приоритети. Ако държавата преследва по-добро качество няма да притиска профилираните училища с доказано високи образователни постижения за сметка на професионалните гимназии, които отстъпват значително в образователните си постижения. В случай, че държавата възнамерява да даде смислен приоритет на професионалното образование щеше да го обвърже с икономически потребности и реформира в полза на нужни специалности. Ако целеше привличането на млади учители нямаше да разчита само на увеличаване на заплатите, а щеше да работи за истинска модернизация на методите, технологиите, да разширява свободата на преподаване, да облекчи учителя от десетките, несвойствени административни ангажименти. Щом иска модерно образовани, ще инвестира повече средства в модернизацията му вместо да ги налива само за заплати. Няма нито един приоритет, който да се отстоява без колебания и с постоянство от формулирането до постигане на набелязани резултати. Прибързаните решения и постоянните ревизии са сигурно доказателство, че се работи „на парче“ и половинчато.

 И още една по-трудно доловима връзка между постовете на уважаваните директори. Качеството и младостта са единственото разумно бъдеще за българското образование. Качествени резултати не се постигат за година , две или пет. Трябва десетилетие, че някога и повече. Пада се като тегоба за новото поколение учители. Все още твърде скептично към авантюрата да обучава бъдещи поколения. Учителската професия все още е непривлекателна. И понеже „не всичко е пари, приятелю“  даскалуването ще стане магнетично тогава, когато учителят бъде оставен единствено да преподава, свободен от десетките безсмислени, натоварващи и изнервящи бюрократични задължения, изискани от РУО и директорите. От друга страна за да има качествен напредък не е достатъчно само да има млади учители, те самите трябва да са качествено подготвени. Не мога  да мечтая за финландската реалност, където най-добрите студенти стават учители. Иска ми се да не са най-лошите. Нашата реалност е балът на приетите в педагогически специалности да е най-нисък. Нещо повече в много университети среден резултат на матурата е достатъчен за записване в специалност с педагогическа правоспособност. В много случаи зрелостници записват педагогика или производни специалности, само защото това е единственото, което са приети. Естествено, че от  тези студенти добри учители няма да произлязат. А и много от тях въобще не поставят подобна възможност сред приоритетите си.

 Хем качеството ще дойде от младите специалисти, хем тях ги няма. Хем ни се иска образование с постижения близки до европейските, хем сме снижили до минимум изискванията за прием и обучение на бъдещите учители. Омагьосан кръг, в който докато не се намерят приоритетите и не започне да се прилагат на дело, ежедневието на образованието ще се резюмира с информации като тези на Асен Александров и Деян Стаматов.

Автор: Иво Райнов, учител 

Профилирана езикова гимназия "Екзарх Йосиф I" - гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com