Кюстендил е разположен в южната част на Кюстендилската котловина, върху делувиален склон и ниските тераси на малката река Банщица (десен приток на р. Струма), която тече през града, както и нейният по-малък приток – р. Колушка. Непосрествено южно до Кюстендил се издига хълмът Хисарлъка, представляващ крайно североизточно разклонение на Осоговска планина. На територията на града бликат множество топли минерални извори с лечебни свойства, съсредоточени в разлома, разделящ планината Осогово от Кюстендилската котловина. Изворите (общо 40 на брой) са каптирани в общ резервоар. Дебитът им е 35 л/сек, а минералната вода при каптажа е с температура 74° С° (една от най-горещите в страната). 

Харманли - по пътя за Цариград

 Местните природни условия предопределят успешно развитие на земеделие от дълбока древност до наши дни. Водещ селскостопански отрасъл за града и неговата околност е овощарството (предимно ябълки, череши и сливи). През годините Кюстендил се обособява в най-големия център по овощарство в страната. Не случайно си спечелва прозвището „Ябълковата градина на България“. Топлите минерални извори благоприятстват за упражняване на оранжерийно зеленчуково производство. В Кюстендил е изграден първият парник за отглеждане на зеленчуци в България (1930 г.).

 Наред с традиционното земеделие, местният икономически профил е представен и с лека и преработваща промишленост: дърводобив, производство на обувки, трикотаж, конфекция, детски играчки, опаковки, производство на алкохолни напитки, хлебопроизводство, печатарство и консервна промишленост. В града има предприятия за производство на силови трансформатори, битово и кухненско обзавеждане и дограма. През последните години се развиват хотелиерството и туризма. Във визитната си карта, Кюстендил е представен като балнеоложки и туристически център с национално и международно значение, археологически и архитектурен резерват, изходен пункт за туризъм и ски-спорт в планината Осогово.

Мистичното село Шишенци - дом на самодиви

 Кюстендил е един от градовете в България с най-дълга история, наред с Пловдив, Стара Загора, Варна, София, Несебър и други. Благоприятният климат, горещите извори, плодородната котловина, природните ресурси от Осогово и близката Конявска планина, оживените пътни връзки и особеностите на местния ландшафт (хълмът Хисарлъка), са все фактори спомагащи за приемствеността на селищните традиции на Кюстендил в продължение на 8 000 години. Наличните данни свидетелстват за почти двехиляден непрекъснат градски живот. Градът е известен в историята под имената: Пауталия, Улпия Пауталия, Пауталия Аврелий, Велбъжд, Константинова баня, Ълъджа (Илиджа), Баня, Коласия, Кюстендил.

 Археологическите открития отнасят началото на поселищния живот към новокаменната и каменномедната епоха (VI – IV хил. пр.Хр.). В района на днешния град при строителни работи са открити оръдия на труда на няколко места. Присъствието на най-ранните известни обитатели в Кюстендилската котловина - траките датира от края на бронзовата епоха (втората половина на II хилядолетие пр.Хр.). При археологическо проучване на терена на днешната поликлиника са открити следи от селищен живот от желязната епоха (след 1200 г. пр.Хр.). По тези земи са известни тракийските племена пеони, агриани, дентелети и др. Най-многобройно от тях е племето на дентелетите. По-късно цялата област приема неговото име - Дентелетика. Предполага се, че през V - IV век пр. Хр., привлечени от лековитите минерални извори, траките основават селище, което бързо се разраства и превръща в племенен център на дентелетите. Това селище приема тракийското име Пауталия, което според някой основатели означава „изворен град“, „бликащи извори“. По своята значимост Пауталия е от величината на известните тракийски градове Сердика, Бесапара, Кабиле, Виза, Ускудава и др. и като тях запазва тракийското си име след римската експанзия. Находките от доримския период разкриват високо развитие на стопанския, политическия и културен живот на местното тракийско население. Случайно намерени монети, накити, керамика, остатъци от металодобив и металообработване, както и следи от предримски градежи показват, че Пауталия играе значителна роля във взаимоотношенията на племената, населяващи долините на р. Струма, р. Вардар и р. Морава. А наличието на множество оброчни плочки (на Тракийския конник и др.) край минералните извори дава индикация за съществуването на значим култов център (в подножието на „Хисарлъка“), който намира приемственост и през следващите епохи.

 Икономическото развитие на Пауталия се дължи на плодородието и богатствата на Кюстендилското поле и близките планини. Развити са земеделието, овощарството, лозарството, металообработването, бронзолеярството, железообработването и др. На базата на занаятите се развива и търговията. Добрият обществено-икономическия статус на Пауталия дава тласък в развитието на поселищния живот в градската територия. Възникват редица кастели, прерастващи по-късно в градове (Германея при Сапарева баня) или по-малки селища, като Спортела (дн. гр. Рила), Спинопара (дн. с. Коняво), Каристорум (дн. с. Копиловци) и др.

 Освен със здрава укрепителна система, широки улици (с колнадни портици и настилка от големи гранитни блокове) и храмове, добре уредената Пауталия е снабдена и с богати сгради (обществени и частни) с мозайки, бани (на площ от 3000 м²), канализационна система и др. На територията на днешния град са запазени значителен брой археологически паметници от Пауталия. В това число влизат: части от градска крепостна стена, античен комплекс с римска баня, обществени и частни сгради, антични улици с магазини и др.

 Към втората половина на IV в. върху намиращия се южно от града хълм (Хисарлъка), където е разположен акрополът на Пауталия, е изградена крепостна стена. Така градът се сдобива с втора крепост, която има форма на неправилен многоъгълник с размери 117/175 м и площ 2,12 ха. В различни сектори на крепостната стена са разположени четиринадесет кръгли, триъгълни и правоъгълни кули; две порти и пет потерни. Главната и най-широка порта е на източната стена, близо до главния път. Крепостната стена, в зависимост от терена, има различни ширини от – 1,60 до 3,00 м. Предполагаемата височина на стените е 10 м, а височината на кулите – 12 м. Техниката на градеж е opus mixtum. Многобройните и разнообразни археологически находки говорят за непрекъснатото и продължително използване на крепостта през късната античност и средновековието. Преустроена при византийския император Юстиниан I (527-565) и функционираща по време на Първата и Втората българска държава, крепостта „Хисарлъка“ е съборена от османските завоеватели през XV в. Днес паметникът, превърнал се през годините в символ на Кюстендил, е частично реставриран и напълно социализиран. Възстановена оптимално близко до оригиналния си вид (благодарение на вещата намеса на арх. Юлий Фърков, родом от Кюстендил), разположената сред живописна местност крепост се очертава като един от най-интересните и посещавани исторически паметници в България. В писмените извори от Средновековието името Велбъжд, което произлиза или от старобългарското название за "камила" или е с етимология от старославянското "бел вожд".

 Материално свидетелство за съществувалия през средновековието активен духовен живот в епископския център Велбъжд намираме в запазената до наши дни старинна църква "Свети Георги". Храмът се намира в кюстендилския квартал Колуша в подножието на планината Осогово. Колуша (средновековното село Коласия) е седалище на кюстендилския митрополит по времето на Османската империя. Според архитектурните особености на църквата и неотдавна разкритите средновековни стенописи във вътрешността ѝ, датирането ѝ се отнеся към края на Х - началото на XI век. Днес църквата е със статут на национален паметник на културата. Освен че има голяма археологическа, художествена и историческа стойност, паметникът представлява най-старата  добре запазена средновековна църква в Югозападна България.

 През 1018 г. българската държава пада под византийска власт и Велбъжд е включен в пределите на Византийската империя (за 186 год.). За града и района от времето на византийското иго почти няма писмени сведения. Известно е само, че към средата на XI в. настъпват значителни етнически и демографски промени, дължащи се на настаняването между Средец и Ниш на голям брой печенеги. Свидетелство за това са някои топонимични названия, запазени и до днес. Смътни спомени с легендарен характер за нахлуването на печенеги във Велбъждския край се съдържат в апокрифния разказ „Видение на пророк Данаил", където се говори за „каган Михаил", който след победа на печенегите намира спасение във Велбъжд.

 През византийското владичество и по-късно във Велбъждска област се разпространяват богомилството и павликянството. Като косвени свидетелства за наличието на богомилско население по тези земи се сочат запазените и до днес топонимични названия, каквито са имената на селата Кутугерци, Богослов, Еремия, Илия, Недокръщеница (западно от Осоговската планина) и др. Въпреки това градът продължава да бъде важен епископски център. В епископските списъци от времето на император Алексий I Комнин (1081-1118) велбъждският епископ е споменат на трето място след тези на Кастория и Скопие и преди средецкия.

 Велбъжд е и важен административен и стопански център. Като средище на голяма и плодородна област развива оживена търговия, за което свидетелства интензивното монетно обръщение. От града и околността произхождат многобройни находки от монети, сечени при императорите Алексий I Комнин (1081-1118), Мануил I Комнин (1143-1180), Андроник I Комнин (1183-1185), Исак II Ангел (1185-1195) и Алексий III Ангел (1195-1203).

  Велбъжд отново става част от българската държава при управлението на цар Калоян (1197-1207) през 1204 г.,  когато е превзет от българската войска. И по време на Второто българско царство (XIII – XIV в.) градът продължава да е един от важните административно-стопански и епископски центрове. Значението му като духовно средище е подчертано и от римския папа Инокентий III (1198 - 1216). Чрез своя легат, представител на апостолическата църква в България, той изпраща палиум на епископите Анастасий Велбъждски, Сава Преславски и на търновския архиепископ Василий Търновски. Епископ Анастасий Велбъждски играе активна роля в сключването на унията с Римокатолическата църква по време на царуването на цар Калоян (1197-1207). Споменат е в Бориловия синодик (началото на XIII в.), заедно със своите приемници - епископите Епифаний Велбъждски и Димитрий Велбъждски.

 През този период Велбъжд се радва на голям икономически разцвет. В околностите му и по склоновете на планината Осогово се експлоатират различни рудни находища — главно за добиване на цветни метали и желязо. Привлечени са да работят опитни рудари, т.нар. „саси“ - преселници от Средна и Западна Европа. Добре развито е керамичното производство и традиционните земеделие и животновъдство.

 Възползвайки се от неизгодното вътрешно и външно положение на България в началото на XIV в., сръбският крал Стефан II Милутин (1282–1321) нахлува по долините на реките Вардар и Струма и завладява Велбъжд, който за години попада под сръбска власт и влияние. На 28 юли 1330 г., в битка край Велбъжд между българската войска, водена от цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330) и войската на сръбското кралство Рашка, предвождана от крал Стефан Урош III Дечански (1321-1331), българите претърпяват поражение, а българския цар е тежко ранен и три дни по късно умира.

 Към средата на XIV в. в Югозападна България се формира ново държавно образувание с център Велъбжд начело с фамилията на Деяновци (Драгаши). Родоначалник на Деяновци е севастократор и деспот Деян Драгаш. Владенията на неговите синове Йоан Драгаш и Константин Драгаш се простират между реките Вардар и Струма, а за столица е избран главният град на областта Велбъжд. При Константин Драгаш деспотството има голямо териториално разширение, но изпада във зависимост от Османската империя. Деспот Константин Драгаш загива заедно с Крали Марко (също османски васал) през 1395 г., сражавайки се на страната на Баязид I в битката при Ровине срещу влашкия владетел Мирчо Стари. Последен владетел на Велбъжд е Юсуф (или Стефан), вероятно помюсюлманчен син на Константин Драгаш. Княжеството и неговата столица  падат окончателно под османска власт към 1427 г. След покоряването му градът е наречен Кюстендил, по името на Константин Драгаш, според практиката на османските завоеватели да назовават завладените градове по името на последния християнски владетел.

  Историята на Кюстендилския край и града през първите години на османското робство не е осветлена добре от писмените извори. Предполага се, че последният кюстендилски владетел Юсуф участва във войната за трона между синовете на султан Баязид, на страната ма Мохамед срещу Муса, като след победата на Мохамед осигурява на княжеството спокойствие. Това продължава вероятно до края на живота на Юсуф. През третото десетилетие на XV в., вероятно през 1427 или 1428 г., местните българи възстават срещу османската власт, в резултат на което османските войски, предвождани от бейлербея на Румелия Турхан паша, превземат града и сриват крепостните стени. Кюстендил става административен център на Кюстендилския санджак, най-големият в провинция Румелия (в него влизат някогашните константинови земи), който включва 14 каази (околии): Кюстендилска, Радомирска, Дупнишка, Петричка, Мелнишка, Дойранска, Тиквешка, Велешка, Струмишка, Радовишка, Щипска, Кратовска, Враняшка и Кривопаланска.

 С разрушаването на крепостните стени градът се освобождава от традиционните рамки на античната и средновековна фортификационна система. Постепенно е наложена радиалнокръгова система на планиране на уличната мрежа. Обособяват се махали по религия и поминък със свои храмове, бани, дюкяни и т.нат. Голяма част от велбъждските черкви са преустроени в джамии, а друга част (раннохристиянски храмове и средновековни църкви), на принципа на приемствеността, запазват своята сакралност като се преобразуват в оброчни места и оброчища.

  По време на османското робство Кюстендил запазва митрополитския си престол. След завладяването на града от османлиите Велбъждската епископия е преименувана на Коласийска, тъй като седалището на нейния архиерей се премества в съседното селище Колуша с митрополитска църква „Свети Георги". Има предположения, че по-късно епископският център се е преместил в близкото на Кюстендил село Слокощица, където и до днес стоят останките от манастир и средновековни църкви. През отделни периоди коласийският епископ пребивава и в Лесновския манастир край Кратово и в Щип.

 През XV - XVI в. Коласийската епископия се споменава в източниците още като Банска и Кюстендилска. До 1557 г. е под юрисдикцията на Охридската архиепископия, а през периода 1557-1766 г. - в състава на Печката патриаршия. Територията на Коласийската епископия обхваща Кюстендилско, Краище и Пиянец, Кратово, Крива паланка, Щип и Радовиш, Радомир и Сирищник (без района на Дупница, който в административно отношение влиза в Кюстендилския санджак, но духовно е подчинен на самоковския митрополит). След 1766 г. Коласийската епископия е преобразувана на Кюстендилска епархия със седалище в Кюстендил и бива подчинена на Цариградската патриаршия.

  Българското население в Кюстендилския край не се примирява с робската действителност и при всеки удобен случай прави опити да се освободи. Появяват се хайдушки дружини, а местното население е в готовност да посрещни и подпомогне австрийските войски, който неколкократно достигат до Кюстендил по време на войните срещу Османската империя. Населението на града на два пъти (през 1690  и 1737 г.) вижда европейски християнски войски, но радостта е кратка, а надеждите напразни. През 60 – 70-те години на XVII в. във връзка с австротурските войни Кюстендил е укрепен с крепостна стена, изобразена върху гравюра на холандския художник Якубос Хоревайн (около 1690 г.).

  След започналото разложение в Османската империя през втората половина на XVIII в. някогашният богат и красив административен и балнеолечебен център започва бързо да се превръща в провинциален османски град с преобладаващо турско население и ориенталски облик. Видът на Кюстендил от XIX в. е особено колоритно предаден от кюстендилеца Георги Ангелов – Друмохарски в неговата монография за града: „.....при входовете му .....тичаха булюци безступански псета и проходящите человеци редко изминаваха царския път без опасност. .....когато се влизаше вечер, человека обземаше голям страх от лоша среща, защото по това време само турците-деликанлии с ятагани на пояс скитаха из тъмнините. ...денем градът се виждаше в самата му действителност: улици тесни, криви, калдъръми развалени, трапове, локви, пълни с нечистотии и мърсотии.....купове тор...топли води тук-таме разлени по улиците, гъсти мъгли от изпарения, джамии с високи минарета, текета, полусрутени, грозни, тъмни капища и турски гробници, обградени с пармаци и пред всяка фурна много псета, гладни, с хлътнали очи, очакващи коматче хляб....“

 През Възраждането градът започва бързо да се развива и разраства, като една от причините за това е нарастване броя на християнското българско население, привлечено от възможностите за упражняване на търговия и занаятчийство. Добра представа за облика на Кюстендил през този период добиваме и от описанията на редица пътешественици. През 30-те години на XIX в. минава френският геолог Ами Буе, който описва Костендил като многолюден град с 5000– 6000 жители българи и мюсюлмани. Има доста джамии, една часовникова кула и голям брой дюкяни, като преобладават оръжейниците и ковачниците. Има и няколко бани с минерална вода. Според свидетелства на посетили града през 1859 г. американски мисионери, в него има 15 хиляди жители, половината турци, а останалите българи. Според друга статистика от 1866 г в. Кюстендил има 1300 турски къщи с 6000 души, 600 български къщи с 3600 д., 150 еврейски, 60 черкезки и 30-40 на цигани, власи и други народности.

Първото българско училище в града е открито през 1821 г. в двора на черквата „Св. Богородица“. Първи учители в него са Захари дядо Стоицев, който идва от Самоков, но е родом от село Сапарево, иконом поп Стоян и Васил Абаджията от село Баня (дн. гр. Сапарева баня). През 1849 г. върху основите на старото училище е изградено ново, запазено до днес. Принос в развитието на учебното дело в Кюстендил имат Христо Ив. Крантов от Дупница, учителствал в града през 1844 г., Никола Тонджоров от Самоков (1849 г.), Н. Буботинов (1866 г.), Тодор Пеев (1868 – 71 г.), който въвежда аналитико-сиптетичния метод на обучение, даскал Д. Стоянов, учител в Долномахленското училище при черквата „Св. Димитър“, Й. Ковачев (1873 г.) и др. През 1860 г. в Кюстендил се открива първото девическо училище, като първа учителка е монахинята Пелагия, а през 1863 – 66 г. в него учителства Р. Барак, по чиято инициатива се основава първото женско дружество в града. През 1869 г. учителят Тодор Пеев основава читалище, чийто пръв председател е възрожденският деец Георги А. Друмохарски.

 През Възраждането Кюстендил се оформя и като един от центровете, изиграли значителна роля в националноосвободителните борби в Югозападна България. В околните планини действат хайдушките чети на легендарните Ильо войвода и Румена войвода, една от малкото жени-войводи в българската история. Постепенно хайдутството преминава в организирана революционна борба за национално освобождение. През 1872 г. учителят Тодор Пеев основава таен революционен комитет. Негова легална форма е „Касапското дружество“, образувано през 1873 г. по инициатива на Г. Друмохарски и Д. Македонски.

  По стечение на обстоятелствата Кюстендил е последният български град, паднал под османско робство и един от последните освободени.  Това става благодарение на навременната намеса на Ильо войвода, на въстаническите сили на Симо Соколов от Трънско и решаващата помощ на руски войски - IV-ти улански Харковски полк. Кюстендил е освободен на 17 януари 1878 г. Турците и черкезите напускат града. Сформирано е временно градско управление, а за комендант е назначен подпоручик Николай Савойски. Щабът на руския военен отряд, командван от генерал-майор Майендорф, полковник Ертел, подполковник Задерновски, е настанен в представителната за времето си Емфиеджиева къща в махалата Лозенец (Баглък), днес превърната в музей.

 През следосвобожденския период Кюстендил продължава да бъде занаятчийско и търговско средище. Образуват се занаятчийски сдружения – през 1896 г. е основано Производително обущарско сдружение „Съединение“, през 1912 г. с френски капитали е построена предачница за вълнени прежди, с местни и чужди капитали се построяват няколко тютюневи склада, възникват и други производства. Като цяло промишлеността през този период е слабо развита, представена от няколко дребни предприятия, в които преобладава ръчният труд. За сметка на това значително развитие претърпява селското стопанство, което всъщност определя стопанския облик на района. Утвърждава се овощарството, особено производството на сливи и ябълки. Кюстендилските плодове получават добра оценка на световни изложения и национални изложби. През 1929 г. в Кюстендил е открита комплексна станция по овощарство (впоследствие Институт по овощарство) с район на действие Югозападна България.

 След Освобождението архитектурният облик на Кюстендил се променя из основи. Първият градоустройствен план на града е изработен от чешкия архитект Лубор Байер (проектантът на следосвобожденска Стара Загора). Строят се красиви и представителни обществени и частни сгради. Първата значителна обществена сграда е тази на Педагогическото училище, която оказва влияние върху планирането на града (днес в нея се помещава Общината). Сред частните постройки изпъкват къщите на: В. Попниколов, Ив. Страдалски, Хр. Славейков, Д. Бойчев и др. Най-впечатляващата и внушителна сграда от периода между двете световни войни, не само за Кюстендил, но и за цялата страна, е сградата на новата черква „Св. Мина“. Построена е през 1934 г. в съседство със старата възрожденска църква "Свети Мина" по проект на архитект Антон Торньов. Средствата за изграждането ѝ са събрани изцяло от дарения. По своята архитектура храмът е умален образец на църквата "Свети Александър Невски" в София.

 И след Освобождението кюстендилци продължават да дават своя дан в националноосвободителното дело. В края на XIX в. началото на XX в. в Кюстендил функционира пограничен пункт на ВМОРО, създаден по инициатива на Гоце Делчев. Пунктът служи за изпращане на облекло, оръжие, литература, както и за база за отправяне на помощни погранични чети за борба с турците и чуждата пропаганда. Има и действаща куриерска служба, която обслужа революционните канали на организацията. Пунктът прекратява своето съществуване след 19 май 1934 г.
При избухването на Балканската война през 1912 г. 132 души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

 С идването на народната власт, след преврата от 9.09.1944 г., развитието на Кюстендил претърпява коренна промяна. От аграрно-занаятчийско средище градът се превръща в промишлен център. Извършва се мащабна индустриализация, при която се изграждат големи предприятия: кондензаторен завод, оптикомеханичен завод, трансформаторен завод, завода за кухненско оборудване, обувен завод, „Винпром“, консервна фабрика, завод за прежди и др. Структуроопределяща роля в местната индустрия имат електротехническата и електронната, машиностроителната и металообработващата промишленост. През 1986 г. в Кюстендил работят: 8 завода, 2 комбината, 1 фабрика, 1 мина и 14 промишлени предприятия. Основна реорганизация се извършва и в селскостопанското производство. Извършва се реконструкция и в традиционния земеделски отрасъл – овощарството, което продължава да заема водеща роля (до 65% от селскостопанската продукция на района). Засаждат се огромни масиви с череши, ябълки, круши и др.

 Икономическият подем на Кюстендил и нуждата от работна ръка предизвиква масирани заселнически вълни от околните и по-далечни села. В резултат на нарастването на механичния прираст, а и на естествения, населението на града започва бързо да се увеличава: 1956 г. - 20 025 ж.; 1965 г. - 37 707 ж.; 1975 г. - 48 239 ж.; 1985 г. - 54 196 ж. Вследствие се разраства и територията на самия град. Извършва се мащабно строителство, оформят се съвременни жилищни комплекси: „Запад“, „Румяна войвода“, „Герена“, „Бузлуджа“. Редица стъпки се правят и в благоустрояването на Кюстендил, особено след като става окръжен център (1959 г.). Изграждат се обществени сгради, които оформят новия облик на градския център: художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“, сграда на драматичния театър, кино, хотел-ресторант и др. Реставрират се множество възрожденски къщи, както и сгради и съоръжения от антична Пауталия и средновековен Велбъжд, които са обявени за архитектурен и археологически резерват.

Източник: www.svetimesta.com