В далечната 1344 година Момчил войвода разбива османците и запалва тяхната флота, с която идват да грабят местното население. Една от паметните му битки е при Бистонското езеро, където ги разбива и запалва част от техните кораби. Момчил е бил огромен на ръст, като османския поет Енвери пише "... приличаше на минаре" и изключително храбър. Следвал е сърцето си и не е свеждал глава срещу неправдата. България винаги е имала, има и ще има герои, които са готови дори с цената на живота си да защитят своя род и народ. Нека помним и подкрепяме борещите се.

 Момчил наблюдаваше от кулата приближаващия се конник. От крепостта долината се виждаше като на длан – китна и плодородна, и тая гледка радваше очите.

 Той потъна в размисли. Върна се назад във времето, когато беше обикновен разбойник и наемник, и често нахлуваше в пограничните територии между Сърбия, България и Византия да граби и унищожава. А ето го сега, имаше си своя държава, войска, наброяваща 4 000 конника и 5 000 души пехота, титлата севастократор и родната, божествена планина Родопа влизаше във владенията му. И всичко това бе постигнал само със своята храброст и ловкост.

 Нямаше да забрави как императрица Анна Савойска и претендента за император Кантакузин се надпреварваха да го удостояват с титли. Тя го направи “деспот”, а Кантакузин избърза да го превърне в “севастократор”. Разсмя се на тая своя мисъл – една империя го ухажваше. Някогашната велика империя Византия сега бе един умиращ колос, от който балканските владетели алчно късаха парче по парче, така заслепени, че не виждаха истинското зло…
Конникът стигна портите на крепостта, миг по-късно глашатаят дотича с вестта:
- Пратеник на император Кантакузин е тук.
- Хвърлете го в тъмницата! – сурово нареди Момчил.

 По природа разбойника няма чест, нито съвест. Един наемник не принадлежи на никого, няма съюзници, нито сюзерен. Но ако човек се вгледаше дълбоко в очите на Момчил можеше да види нещо, което рядко се срещаше у владетелите… сърце.

 Нощта се бе спуснала над Абдера и в пристанищният град цареше спокойствие. Светлинките на града лежерно се оглеждаха в кротките води на Бяло море и нищо не предвещаваше събитията, които щяха да се случат тази нощ.
Момчил вървеше предпазливо в тъмнината и здраво стискаше боздуган в едната си ръка и меч в другата, а верните му воеводи го следваха неотлъчно. Осанката му беше величествена – висок колкото двама души, турците го оприличаваха на минаре. Той беше истински воин, често врагът се разбягваше само щом видеше стремително да приближава, с внушителния му ръст, възседнал своя жребец и вдигнал с исполинска сила меча си , готов да атакува.

 15-те пиратски кораба на Умур Паша бяха на котва в пристанището на Абдера. Шпионите на Момчил му донесоха новината, че са охранявани от 250 турци. Момчил добре познаваше Умур Паша, сражавали се бяха заедно, рамо до рамо, но емирът не беше обикновен наемник като него. Той имаше други цели – не искаше просто да плячкосва и граби, веднъж стъпил в Тракия, искаше да завоюва тая плодородна земя.

 Умур Бег беше емир на бейлика Айдън – на Малоазийският бряг, една неплодородна, бедна земя, чийто жители се издържаха с пиратство и грабежи. Дотолкова тая напаст тормозеше цивилизованият свят, по моретата и по суша, че папата се принуди да свика кръстоносен поход срещу столицата Смирна, предвождан от някой си Анри дъо Асти, начело на кръстоносците на Република Венеция, родоските рицари и кипърският крал Хуго ІV, и с кръстоносен флот от 20 венециански, 6 родоски и 4 кипърски кораба. Момчил добре помнеше каква голяма сила беше флотът на Умур Паша, известен още със страховитото прозвище “Лъвът на моретата”. Веднъж когато още бяха съюзници и се притекоха на изпадналия в беда император Кантакузин в Димотика, плаваха към устието на Хеброс с всичките селджукски кораби, общо на брой 380, малки и големи, в които се бяха разположили 29 000 моряци.

 Умур Паша разоряваше, грабеше и опожаряваше родните му земи. Всичката плячка - много богатства и платове, злато и сребро, а също и скъпоценни камъни, жито, ечемик, кобили, волове и овце турците товареха на корабите за Азия. Отвличаха и много люде, които после продаваха в робство. Византия се разкъсваше от граждански войни, балканските владетели се надпреварваха да се намесват в конфликтите и постоянно селджукските турци биваха наемани от някого за личните им интереси, а обикновените селяни бяха оставени на произвола на съдбата и все по-често, като единствена и последна опора се жалваха на Момчил…и той не можеше да остане безразличен. Умур Бег трябваше да бъде прогонен от земите на Момчил, Беломорска Тракия и Родопа трябваше да бъдат спасени от нашествениците. Момчил вдигна меч и се обърна към верните си воеводи, които биха влезли и в огъня заради него.

 Един жест беше достатъчен и всички се втурнаха в атака. Нападението беше светкавично. Стрелците започнаха да обстрелват от брега с горящи стрели близките кораби. Войниците, които се бяха притаили в лодките, достигнаха отдалечените кораби и ги нападнаха. Започна лют ръкопашен бой с изненаданите и суетящи се турски пирати. Огнени езици бързо обхващаха мачтите и платната, навред се стелеха гъсти облаци черен дим, а въздуха се раздираше от звън на стомана и бойни възгласи. Войската на Момчил се оттегли така, както се бе и появила – изневиделица, докато тихите води на Бяло море поглъщаха потъващите кораби на пашата.

 Умур Бег беше така разгневен, че поиска от Кантакузин незабавно да нахлуе с войска в земите на Момчил. Между пълководеца Кантакузин и Момчил някога имаше приятелство и той питаеше симпатии към воеводата, но емирът бе твърде ценен за него. Без негова помощ трудно щеше да утвърди позициите си в Константинопол като единствен и пръв василевс.

 Кантакузин се боеше и за варварите, да не бъдат избити от Момчил, понеже той притежаваше боеспособна войска, а и не отстъпваше на никой военачалник по храброст и мъжество, затова прати войската си да плячкосва из страната му, а сам той воден от любопитство, реши да продължи още малко, като стигна до стария град Месина. Момчил видя, че ромеиската и селджукската войска са по-силни и ги остави да грабят, като реши да не рискува, а вместо това да ги нападне когато се завръщат. Късметът бе на негова страна, съгледвачите му донесоха вест, че императора е сам и съвсем наблизо в Месина, придружаван от един малък охранителен отряд.

 Като че това бе чакал Момчил. По-бърз от вятъра, по-силен от вихрушка яхна своя жребец и потегли натам, следван от 1 000 отбрани юнаци. Момчил и хората му се строиха в три отряда и зачакаха на хълма. Йоан Кантакузин събра войниците около себе си и тръгнаха в боен ред към Комотини. Момчил чакаше търпеливо, не искаше да попадне в капан всред руйните на Месина. Щом обаче вече нямаше съмнение за засада, той и хората му атакуваха неудържимо. Настана битка и ромеите бяха разгромени, конят на императора падна убит, той самия бе ударен с меч по главата ( и само здравината на шлема му го опази жив ) и като по чудо се измъкна, и успя да се спаси от плен. Войските на византийците се изтеглиха още същия ден от момчиловите владения, но това не успокояваше Момчил. Опасността все още не бе отминала.

 Врагът дълго се бе подготвял за разплата и този ден дойде. Армията от турци и ромеи бе така многочислена, че покриваше земята, додето погледа стигаше. Момчил и воеводите му бяха натикани пред крепостните стени на Буруград, а жителите му – коварните византийци предателски затвориха портите си и не ги допуснаха да влязат в града. Момчил виждаше, че срещу тая многохилядна армия няма шанс, но никога нямаше да падне ничком и да моли за милост. Разпределени в три бойни редици, враговете му все по-яростно настъпваха, дотолкова, че в центъра на сражението вече нямаше как конниците да маневрират. Момчил пръв скочи от коня си и нападна турците. Сам поваляше десетина, а храбрите му воеводи се биеха смело и мъжествено и силите им не ги напускаха. Така те дълго се сражаваха и всяваха страх у врага си, но след всеки повален враг прийждаха десетки и стотици турци и ромеи.

 Краят на битката бе предрешен. Момчил падна убит, така горд и храбър, че будеше възхищение у врага си. Верните му воеводи се пречупиха и тези, които не бяха сразени в битката, попаднаха в плен до един. На следващия ден самият император Кантакузин плака над посеченото тяло на Момчил. Нейде, недалеч, на един планински хребет красива родопчанка също пророни сълза. Огромна буца стегна гърлото й, а остра болка проряза сърцето й. Притвори очи, а вятърът сурово брулеше лицето й. Пое дълбоко въздух и запя. Запя песен за юнака що бранел Родопа планина и песента й с гръмовна сила се понесе по вятъра, а Родопа я обгърна в топлия си скут – през гори и поляни, през хълмове и долини, през векове и епохи.
За да стигне до нас!
За да знаем, за да помним…

Автор: Цветелина Захариева

Художник: Мирослав Йотов