Много са църквите, превърнати в джамии, но единици са джамиите, превърнати в църкви.  Една от тях е най-голямата селска църква в България. Тя се намира в село Узунджово и нейната история започва още в началото на XVI век. През 1500 година в село Узунджово, област Хасково е изградена българската църква „Св. Богородица“. Близо век тя е религиозен център за района и местните се отнасят с голямо уважение към храма. През 1593 година обаче цялото село е разрушено.

Църквата „Св. Св. Петър и Павел“ край село Беренде – живата старина

Малката домашна църква

 Великият везир Синан паша дарява 30 000 гроша и заповядва на мястото на църквата да бъдат изградени кервансарай (място за отдих), джамия, имарет и баня. Крайпътният хан е на два етажа, с 350 стаи. В приземието има обори за над 1000 коня. В края на XVII век в ляво от джамията е изградена часовникова кула, а в близост има и мраморен водоскок. Целият комплекс е ограден с висока ограда от  дялан камък, така че отвън прилича на крепост, около която  впоследствие възниква малко турско селище под името Узунджа ова (дълго поле). В периода XVI-XIX век на това място се провежда прочутият Узунджовски панаир, който е един от най-големите в пределите на империята.

 Относно изграждането на джамията съществуват няколко легенди и предположения. Според Ибрахим Татарлъ, строежът е дело на известния османски архитект Коджа Мимар Синан, но това свое твърдение той не подплатява с никакви доказателства и то се смята за неоснователно. По-вероятна е хипотезата, че строителят е бил християнин (българин). Едно от доказателствата за това е югоизточното разположение на джамията. Тя не е обърната на юг към Мека и поради тази причина е наричана „Гяурджамиси“ (гяур – неверник; човек, който не изповядва ислям). Също така, когато сградата е превръщана отново в църква през XX век, при направата на олтар, е открита тънка керпичена стена, която според местните е създадена, тъй като строителят е вярвал, че някой ден храмът отново ще бъде християнски и по този начин ще улесни преустройството.

 Съществува местна легенда, която разказва, че българинът Лалю Кръстев е майсторът, изградил джамията. Узунджовци вярват, че за да не се счете, че отнема славата на султана, майсторът изобразява лалета на няколко места в храма и така разкрива своето име. При реставрация цветето се открива на западната стена на храма и на една от вътрешните колони. Между два от прозорците се забелязва релеф от две лалета, разположени едно над друго, какъвто може да се види и върху мраморната рамка на сводестия прозорец. Позлатеният купол на джамията освен с полумесец и звезда е бил украсен и с разцъфнало лале, чиито тичинки се преплитали в християнски кръстен знак.

 Флорален мотив присъства и в две от нишите. В югозападната е нарисувана роза, а в северозападната са изобразени три цветя, в едно от които е изобразена шестоъгълна звезда. По този начин строителят преплита в храма символите на трите основни религии, показвайки ни, че вярата е една, а само изразните средства са различни. Това не е единственото послание, което се открива в архитектурно отношение. Върху външната страна на всяка от четирите укрепващи стени е издялана интересна релефна украса – халка, закрепена на трапецовидна основа, която прилича на старовремска дръжка на порта. Халките символично отварят четирите врати, изобразени върху стените на храма – към четирите посоки на света. До наши дни са запазени само тези на източната и западната стена, а другите две са почти напълно заличени през вековете.

 След Освобождението, турското население на Узунджово се изселва. Кервансараят е  разрушен, като е запазена само джамията и един от главните входове на големия крайпътен хан. Храмът е изоставен, до началото на XX век, когато се срутва селската църква „Свети Йован Кръстител“. Тогава възниква идеята джамията да бъде приспособена в църква, тъй като църковното настоятелство няма средства за нова. Местните обаче трудно приемат идеята мюсюлмански храм да бъде превърнат в християнски. Три години се водят спорове за това какво трябва да се направи, но накрая се решава сградата да бъде запазена за поколенията. През 1906 година имотът е преотстъпен от Турция на България и е превърнат в християнски храм.

 Век по-късно, през 2007 година, започва цялостна реставрация на църквата. Тогава, освен изображенията на лалета, са открити и два надписа на арабски с религиозно-философска тематика. Създаден е нов иконостас от тревненския дърворезбар уста Дарин Божков. Той е един от трите най-внушителни по размери в страната. Висок е 8,80 метра и е широк 14 метра. В проекта по направата участва екип от 40 души- майстори, чираци и калфи. Осъществяването му отнема сакралните девет месеца, като са реставрирани част от старите икони, царските двери и солея. Запазена е идеята за вратите към света, като рамката на царската врата символизира халка, върху която е резбован продълговат трапец. Той е оформен по подобие на тези, които някога са красили джамията. Иконостасът от 1906 година е запазен, покрит като културен пласт под новия.

 Уникален елемент от реставрацията е дърворезбованата в олтара молитва, изписана на глаголица. Тя гласи „Аз буки веди глаголи добро ест живете дзело земли иже како люди мъйслите наш он покой ръци слово твръдо” („Помни буквите, научи се да говориш, добре е да стъпваш здраво на земята, защото както вие хората вярно мислите Той е нашата опора, изговаряй словото с твърдост“). Този текст превръща църквата „Успение на Пресвета Богородица“ в единствената у нас, в чийто иконостас има вплетена глаголична молитва. Част от украсата на храма са монтираните на прозорците изящни витражи със стъклопис, изобразяващи сцени от живота на Божията майка. Този вид декорация е характерен предимно за католическите храмове. При реставрацията през 2007 г. са открити и два средновековни надписа на арабски език с религиозно-философска тематика. В архитектурно отношение този храм намира аналог само с две църкви в България, твърдят специалистите.

 Днес църквата впечатлява със своите размери и акустика. В себе си тя съчетава символи от исляма, юдаизма, православието и католицизма. Макар никой да не знае каква е цялата истина около изграждането на сградата, факт е, че майсторът създава храм на вярата в доброто, което не зависи от религиозна принадлежност.