Едва ли има просветен българин, който да не знае името Чудомир и то да не предизвиква усмивка и позитивни чувства в него. Е, малцина си спомнят истинското му име - Димитър Христов Чорбаджийски, но като Чудомир го знаят. Защото хумористът с този псевдоним напълно се препокрива с името - той наистина е мирско, световно чудо. При Чудомир човек не може да определи кой от талантите му е по-голям - писането, или рисуването.

 На 25 март 2018 г. се навършиха 128 години откакто е дошло на бял свят чудото Чудомир. А как възниква псевдонимът му Чудомир? - Малцина знаят, че идеята е на съселянина на хумориста - Дянко Фурнаджията, който един ден видял фотографията на издирвания с парична награда деец на ВМРО - Чудомир Кантарджиев, и намерил огромна прилика между "терориста" и Митко. Така бъдещият писател и художник-карикатурист първо се сдобива с прякор, а по-късно прякорът му става псевдоним.

С образование

 Чудомир е името, с което става известен, но използвал и други псевдоними: Брей, Два пъти фан, Фанфан, Дели Димо, Ер малък, Ъ, Максим Гладний, Оскар Бум, Пилот, Мария Василева, Сечко-Бечко, Стрелец, Фанко Фтичката, Чанка-Чунга, Шлук и Яу, Яу, Ч., Чуд. и др.

 Димитър Чорбаджийски-Чудомир, е роден на 25 март 1890 г. в село Турия, Старозагорско, като седмото от осемте деца на хаджи Христо Георгиев Чорбаджийски и Мария Дончева. Началното си образование завършва на село и отива да учи прогимназия в Казанлък. Баща му се надявал будният Митко един ден да стане офицер, или търговец, но момчето го влече рисуването. В автобиографията си Чудомир, в типичния си стил, разказва как слава Богу рухнали плановете на баща му да го направи или военен, или поп. Накрая човекът се уверил, че синът му и за бакалин не става, защото раздавал стока на вересия. "И така попаднах в Рисувалното училище", разказва Чудомир.

 През 1913 г. завършва Държавното художествено-индустриално училище в София. Започва Балканската война и роденият за тихо творчество, е мобилизиран на фронта. През 1912 година Чудомир сключва брак с колежка - художничката Мара Нонова. След като се дипломира през 1919 г. , и двамата работят като учители в Казанлък. През 1929 г. Чудомир заминава за специализация по рисуване в няколко училища в Париж. След нея прекарва известно време във Виена.

 През 1932 г. съгласно един закон, според който при семейните двойки учители единият трябва да напусне държавната работа, Чудомир остава без работа. Канят го да поддържа хумористичната страница на в. "Зора". Не се чувства удовлетворен от тази работа и я напуска през 1940-а. В този период прави няколко пътувания в чужбина - до Рим, Венеция и Римини. "Вдишва културен въздух!", както се изразява самият той.

Чудомир: "- Когато бог иска да накаже някого, прави го учител"

 През 1938 г., за забележителния си принос като краевед, Чудомир става член на Върховния читалищен съвет в Казанлък, през 1965 г. става заслужил деятел на изкуствотоа, през 1966 г. е избран за народен представител в Петото народно събрание, а на 23 май 1967 г. получава званието Народен деятел на културата. Продължава до последния си дъх през 1967-а да оглавява читалище "Искра" и Историко-етнографския музей в Казанлък.

 В продължение на 60 години Чудомир твори. За пръв път публикува свои карикатури и злободневки в рими през 1907 година. Постепенно се пробва и в по-сериозните жанрове - започва да пише фейлетони, разкази и епиграми в списанията "Барабан", "Въртокъщник", "Остен", "Жило", "Червен смях", както и от вестниците "Слово", "Зора", "Искра" (Казанлък) и др.

 Сред приятелите му още от ранните години на творчеството му, са други двама колоси на литературата - Димчо Дебелянов и Людмил Стоянов. Най-голяма популярност му донасят кратките му хумористични разкази. Те са издадени в поредица от книги: "Не съм от тях" (1935), "Нашенци" (1936), "Аламинут" (1938), "Кой както я нареди" (1940), "Консул на Голо бърдо" (1947) и др.

 Няколко дни преди смъртта си, сякаш е предчувствал края си, Чудомир предава на Серафим Северняк свои записки, кръстени "Драсканици в болницата". Там с типичното си чувство за хумор пише: "Стари и добри мои приятели и другари, не съм се съмнявал ни за минута, че няма сърдечно да ме изпратите до "вечното ми жилище", ако не вали дъжд."

Умира на 26 декември 1967 г. в София. Погребан е по негово желание в градинката пред къщата, в която е живял. В едно писмо до художника Константин Щъркелов Чудомир пише: "Помъчих ли се да отразя епохата? Донесох ли полза на народа си? След тая ужасна борба на живот и смърт между двата противоположни свята къде сме ние? На чия сме страна? Кому помагаме чрез изкуството си?"

 Тези риторични въпроси ясно подсказват, че равносметката на този човек, който буквално произвеждал смях, не е много весела!... Според запознати, не бил удовлетворен нито като депутат, нито в личния си живот. Като почва да го тормози и здравето му, взима съдбовен избор - сам да скъса с живота!...

 "Смях през сълзи е животът на Чудомир! А като гледаме картините му, в тях няма и помен от тъга, а само смях и смях!...", отбелязва един критик. Още в ранните си години Чудомир рисува карикатури за столичните вестници и списания. Първата му самостоятелна изложба като художник - с рисунки и карикатури - организира в Казанлък през 1925 г. Прави изложба и на следващата година - пак в Казанлък. Докато оглавява хумористичната страница във в. "Зора", публикува там свои рисунки с политическа и социална тематика.

Пъстрият свят на Чудомир – село Турия

 През 1937 г. за пръв път участва в национална изложба, заедно с карикатуристите Александър Божинов, Александър Добринов, Илия Бешков и Стоян Венев. През същата година гостува и на Белградската картинна галерия на карикатуристите. Най-известните си художествени произведения Чудомир представя през последните години на живота си. Серията картини е кръстена "Нашенци" и включва предимно акварели, рисувани в периода между 1932 г. и 1960 г. Третата си самостоятелна изложба карикатуристът организира 40 години след първата - през 1965-а. Тя е представена в Стара Загора, Казанлък и Габрово, а през 1967 година - годината на смъртта му - и в Пловдив.

 В паметта на поколенията Чудомир ще остане с невероятно забавните си къси разкази и незабравимите си карикатури. Героите му са толкова живи и непринудени - и в образ и в реч, че се запечатват силно и трайно в съзнанието. Някои от мъдрите мъдри мисли на Чудомир:

"Даже и лъвът е заставен да се пази от мухите."

"Дяволът бил баща на лъжата, но забравил да я патентова и затова сега предприятието му страда от свръхконкуренция."

"Каква приятна тишина би настъпила, ако хората говореха само това, което са премислили."

"Какъв духовен подем! Писателите станаха повече от читателите, ловците — повече от зайците и рибарите — повече от рибите."

"Където има брак без любов — там има и любов без брак."
"Моми"

"Мъжът започва да дири ум в жена си чак след като е опитал всичко друго у нея."

"Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж."

"Обичай ближния си, но остави жена му на мира..."

"Покаянието на лицемера е също така лицемерие."

"Никоя порядъчна пчела не чака съвет от дървеницата как се събира мед."

"Прекалено дългата почивка е ръждясване."

 Една от най-популярните реплики на Чудомир "Не съм от тия, как" Сийке, ама..." кара всекиго да се усмихне, защото няма безгрешни сред нас, хората. Самият Чудомир се шегувал с лекарите в болничното си легло с "Не съм от тях..." и с: "Уж съм безпартиен, пък червените ми кръвни телца били много повече от белите. Тази кръв, дето ми преливате, трябва да е от комсомолец, защото почнах да се заглеждам в медицинските сестри и се боя да не почна да им налитам."

 В последните си творби, писани в болницата през 1966-а - една година преди да почине - т.нар. "драсканици", Чудомир пише с малко черен хумор и самоирония: "Почнат ли да ти устройват юбилей, да те честват и кичат с ордени, почнат ли да те снимат на филми - готви си завещанието. Седемдесет и седем години навършвам скоро. Прилична възраст за умирачка. Аз обаче няма да умра през 1966-а, защото тя бе определена за най-добрите представители на изкуството ни. Напоследък пък такива тържествени погребения правят на писателите, че просто да ти е драго да умреш. Аз ще напусна тази проклета болница, но по гръб. Какво оздравяване очакваш, когато в болницата са те поставили в стая № 13! Напразно спорят коя марка леки коли била най-удобната. Най-удобната кола е безсъмнено катафалката. Возиш се легнал, окичен с цветя, и не усещаш друса ли или не. Не се плаша... Чистата ми съвест ще ми бъде добра възглавница".

 За последните две години в живота си - 1966-а и 1967-а Чудомир влиза четири пъти в болница. Четвъртият път - за последно!... Сам слага край на живота си, след като написва множество предсмъртни писма. Умира един от най-автентичните творци на България през ХХ век. Писателят-карикатурист ни оставя в наследство повече от 1000 рисунки и акварели, както и неизброими фейлетони и кратки хумористични разкази. Книгите му непрекъснато се преиздават. Така Чудомир продължава да бъде жив в народната памет.

Източник: www.dir.bg