Някои имена в историята стават символи на цели епохи. За България такъв символ е Тонка Обретенова, позната като Баба Тонка за всички българи и за мнозина историци и литератори зад границите на страната. България няма Жана д’Арк, но има Баба Тонка – въплъщение на силата на женското начало в епохата на Българското възраждане сред подчертано мъжкия състав на нашата националноосвободителна революция.

 В началото на 19 в. младото семейство Тончо и Минка Тончеви напуска родното си село Червен, за да подири по-спокоен и сигурен живот в големия град Русчук. Тук през 1812 г. се ражда дъщеря им Тонка. Животът й не се отличава от битието на хиляди български жени от онова време – на добра стопанка и трудолюбива къщовница. Докато идва нейното време. Времето на националното възраждане и на борбата за политическо освобождение, когато у тази жена се разгръща виталността на българския характер и тя става символ на българщината и на силата на народа.

Йордан Йовков - мълчаливецът на българската литература

Мила ми Венето...

 Баба Тонка ражда седем деца – пет момчета и две момичета. Всички те по-късно се включват в националноосвободителното движение. След смъртта на съпруга й Тихо Обретенов (1808-1869), на нейните ръце остават грижите за многобройното семейство. Но това нито за миг не я откъсва от народните работи. През 1867 г. синът й Петър Обретенов постъпва в Българската легия в Белград. През 1868 г. брат му Ангел Обретенов е сред участниците в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Петър Обретенов загива, а Ангел е заловен и осъден на заточение в Диарбекир.

 Със съдбата на четниците е свързана една от най-достойните постъпки на Баба Тонка – благодарение на нея останките от обесените са погребани по християнски, а черепът на Караджата укрива в дома си и той става национална реликва. По думите на Захари Стоянов, когато през 1878 г. синовете й и другарите им се завръщат в Русе, Баба Тонка ги посреща с тази светиня. Никола Обретенов е централна фигура в създадения през есента на 1871 г. в русенското читалище “Зора” Русенски революционен комитет. По време на Априлското въстание той е сред Ботевите четници и става свидетел на смъртта на Христо Ботев. След разгрома на четата е заловен и осъден на заточение в Мала Азия. През 1875 г. Георги Обретенов се включва в подготовката на Старозагорското въстание. Загива в четата на Стоил войвода.

 В освободителните борби се включва и дъщерята на Баба Тонка Петрана Обретенова, ушила през 1875 г. знамето на Червеноводската въстаническа чета, сформирана в русенското село Червена вода за участие в Априлското въстание. Другата дъщеря – Анастасия Обретенова – е родена през 1860 г. През 1882 г. тя се омъжва за Захари Стоянов.

 Баба Тонка е в основата на освободителните борби от края на 60-те и началото на 70-те години на 19 век. Къщата на смелата българка става главен разпределителен център за революционната дейност в района. Когато започва подготовката на Априлското въстание, почти цялата кореспонденция между Гюргевския революционен комитет и вътрешността на българските земи минава през къщата и през ръцете на Баба Тонка. За по-малко от осем години тя загубва четирима от петимата си синове, дали младостта си за българската свобода. Няма по-ярък пример в българската история за приемственост на поколенията в борбата за Освобождение от това, което направи за тази свобода Баба Тонка със своите синове и дъщери.

 Захари Стоянов така обилно и с любов я описва в “Записки по българските въстания”, че не можем да не се изкушим да цитираме няколко реда поне: “Трябва да ви кажа,… че баба Тонка е жена с весел и шеговит характер. Обстоятелствата я научили и на тая проста истина, че ако човек знае и умее, то много може да спечели пред простодушните турци, които не бяха престанали… да уважават пиените и да благоговеят пред лудите, били те от каквато и да е народност. Ако някой строг забитин, който я виждал за пръв път, започвал да я ругае и заплашва, че ще я покачи на въжето, защото проводила четирима… синове в комитета, то тя му казвала, че е намислила наскоро да се жени, а на нему, на забитина, ще да му купи жълти ботуши от сватбата. Правителственият човек не можел да разбере що за човек е тая жена, правел сравнение между шестдесятгодишната бабичка и жълтите ботуши и най-после се засмивал…”

 Нейната душевна сила и широта на възгледите й, нейният хумор, съобразителност, артистичност, дипломатическите й способности й отреждат още приживе място в пантеона на безсмъртните българи. Тя превръща дома си и семейството си в гнездо, в убежище и скривалище на самата идея за освобождението на България, съзнавайки огромната опасност, която грози и нея, и децата й, и имота й. За подслона и прехраната на “лудите глави”, за превозваното посред нощ оръжие през Дунава, за нейните грижи към подгонените и заловени четници и въстаници, за подкупите и подаръците на турските заптиета и управници – за да може да влиза безпрепятствено при затворниците, за кръста върху гроба на Стефан Караджа след обесването и за съхраняването на главата му в нейния дом… Но нека да поговорим за нейната най-голяма дан за Делото - за децата й. От седемте само Атанас не участва в борбите, сякаш съдбата е предопределила ролята му - той, първородният, трябва да поеме търговията, след като баща му е отровен от свой алчен съдружник. Атанас става финансова опора на майка си и се грижи за прехраната на по-малките братчета и сестричета. Ангел участва в четата на Хаджи Димитър, заловен е и спасен именно от майка си, като обесването му е заменено с изгнание в Диарбекир. Ангел се връща в родината си състарен и съсипан, макар че е само на 40 г.

  След Освобождението го назначават за кратко писар с мизерна заплата, а после го уволняват през 1882 г. като политически противник. Петър загива като четник на Хаджи Димитър. Никола, апостол в Априлското въстание и Ботев четник, също е две години на заточение. След Освобождението е уволнен от консерваторите, но присъства по Стамболово време при раждането на бъдещия цар Борис ІІІ (1894 г.) като окръжен управител. Написал е спомени, преживял е Първата световна война и доживява 90 години. Петият, Георги, е апостол на Сливенския революционен окръг, заклан е по време на подготовката на Априлското въстание.

 Освобождението, за което баба Тонка дава всичко от себе си и което взема за курбан двама от синовете й, й донася само огорчения и нищета. Пенсията й за заслуги към Отечеството, отпусната от княз Батенберг, е едва 30 лв., тя купува с нея учебници за бедни ученици. И четирите й оцелели от огъня деца са безработни по време на консерваторското правителство. По различни причини многолюдният род не дава богати издънки. Дъщерята Петрана (1842-1932), учителката, която ушива знамето на Черноводската чета (по-късно то става знаме на Ботевата чета), която най-много помага на майка си в комитските работи, не се омъжва. Дали ергените по това време не са се побоявали от младата, изключително самостоятелна и горда девойка, която на една снимка е заснета в четническа униформа, с пушка в едната ръка и сабя в другата? Петрана се заселва във Варна и умира там на 91 г., не се знае къде й е гробът. Анастасия (1860-1926) се омъжва за Захари Стоянов през 1882 г. Бременна, когато той неочаквано умира, ражда по-късно едно момиченце, Захаринка. На Анастасия дължим издаването на третия том на “Записките”. Тя придружава дъщеря си, докато момичето учи в Германия. Там Захаринка се омъжва и днес в Хамбург живеят потомци на Захари Стоянов и правнуци на баба Тонка с немската фамилия Громбах, без да знаят ни дума български.

 Баба Тонка има щастието да прегърне една-единствена своя внучка, при това кръстена с нейното име. Малката Тонка, която на 1-2 години дори се е снимала с баба си преди смъртта й, е от Никола, който се жени за Димитра Гегова от Плевен, 25 години по-млада от него. Оттук нататък историята е тъжна и срамна. Тонка Обретенова, внучката, завършва в Париж агрономство (първата жена българка с това образование). Тя работи в Образцов чифлик край Русе, а също и в Ботевград (Орхание). На около 30 години се жени за Нико Просеничков, философ по образование, завършил в Германия, директор на мъжката гимназия в Русе.

 На 9 септември 1944 г. негов бивш подчинен, Илия Ташев, учител с неморални простъпки, става помощник-управител и нарежда да бъдат арестувани Тонка и Нико Просеничкови. Те са разстреляни на 2 ноември 1944 г., а със задна дата пенсионираният училищен директор е осъден на смърт от Народния съд. Внучката на баба Тонка има две дъщери, Лиляна и Милкана. По-малката, Милкана, умира през 1945 г., няколко месеца след майка си. Лиляна, по-късно съпруга на художника Ненко Балкански, е пратена в концлагер в Разград, а после за две години е въдворена в Русе със задължението всеки ден да се разписва в милицията. На фона на тази нашенска трагедия затрогващо звучат думите на баба Тонка: “Четирима сина изгубих: двамата в гроба, а другите полуживи. Но още четирима да имах, пак щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лъв”.

 Поколенията дават израз на своята благодарност чрез увековечаване на името на националната героиня. В много български градове има улица "Баба Тонка". Нейното име носят и училища – в Русе това е Математическата гимназия. Това име е носило и Военното училище за преводачи в София. Преди това в същата сграда се помещава Пансион за благородни девици "Баба Тонка".