Ботев живее с нея 10 месеца, тя с него - 43 години, до самата си смърт. Има такава любов - самодостатъчна по своята природа, тя не се нуждае от подхранване и всекидневно доказване чрез присъствие, думи и жестове. Тя съществува, защото в нея вярват. Любов, подобна на Бог. Двамата са връстници. Ботев се ражда в една от стаите на калоферското училище, където временно живее семейството на Ботьо Петков – учител, руски възпитаник, преводач; Венета произхожда от богатото семейство на търновския търговец чорбаджи Стоян Визирев. Майката на Христо е първа братовчедка, а доста по-късно и икономка на най-богатия човек в Румъния - Евлоги Георгиев. Братът на Венетината майка – владиката Панарет Рашев, живее в Букурещ и е духовен пастир на българите отвъд Дунава.

 На петнайсет години Христо е изпратен да учи в одеската Втора гимназия като стипендиант на руското правителство. Същата година Венета за пръв път се хваща на моминско хоро. В онези времена това се смятало за нещо като представяне в обществото. Докато той, вместо да ходи на училище, по цял ден седи в библиотеката „Юрий Венелин", чете Тургенев и Чернишевски, пише първите си стихове и „занемарява училището", тя се учи да шета, да посреща гости, да крои и шие на ръка с толкова ситен бод, като че тегелът е изминат на машина. Седемнайсетгодишен Христо е изключен от гимназията като „скандалист", а Венета е омъжена за сарафина Дончо Петров, „мъж, макар гръмлив и на години, но прибран и не се мае по кръчмите".

 Следващите пет години – до 1869 г., Ботев пребивава на много места: учител в Задунаевка и за кратко в Калофер (където се влюбва в учителката и руска възпитаничка Парашкева Шушулова), хъш в Браила, актьор в трупата на Добри Войников, побойник, временен курсист в Букурещкото медицинско училище, приятел на Левски, отново учител, но вече в Александрия… През тези години Венета слугува на мъжа си, стои „диван чапраз" (права), докато той вечеря, реши ли да посегне я за чаша, я за солница, тя да „се сурне и да му я подаде". Неделя вечер мие краката на сарафина, а когато свенливо му съобщава, че ще имат дете, той – след миенето – я кара да потопи лицето си в мръсната вода, та бебето да прилича на него. Не говори с жена си, не я има за човек, „а река ли, майко, да го нещо попитам по неговите работи, той изръмжава да си гледам там тенджерите".

 Дори и когато година след техния брак се ражда синът им Димитър, мъжката рожба, която тъй я силно радва като всяка майка, блазнена от мисълта, че детето ѝ ще расте при добри условия — дори и тогава Венета не е могла да се помири с положението си на съпруга, безропотно зависима от мъжа си. Тя търпи и мълчи, затворена в себе си, но накрая не издържа и стига до твърдото решение да се раздели с него. През 1869 г. Венета иска от майка си прошка и малко пари, взема сина Димитър и тайно от мъжа си заминава за Букурещ – „слугиня ще стана на вуйчо, за всичко ще му угаждам, само и само да спася детето си". В това време Ботев все още се мае ту като даскал в Измаил, ту като издател на „Дума на българските емигранти". Там помества стихотворението „Пристанала", посветено на красива и богата студентка в пражкото девическо училище по музика и „философска словесност". Коя е била първата любов на Христо Ботев - за това все още спорят историци и изследователи на живота на големия поет и революционер. За сърдечните му увлечения се знае твърде малко, но доста интересни са сведенията, в които се преплитат съдбите на сестрите от Карлово - Елисавета и Мария (Мина) Горанови. Двете са част от един от най-знаменитите български родове - Пулиеви, гръбнакът на възрожденската ни интелигенция.

 Не са ясни всички подробности около срещите на двете сестри с Ботев. Повечето историци намират, че Мария Горанова може би е първата тайна любов на поета. Под стихотворението му “До моето първо либе” пише, че е “посветено на г-ца М. Г-ва”. Твърди се, че и “Ней”, и “Пристанала” също са написани за красивата карловка. И точно това дава основание на някои биографи да смятат, че Мина е първото либе на поета. Други обаче пишат, че не е изключено вдъхновителката на тези стихове да е Елисавета. Историята обаче мълчи за първата среща на сестра й Мария и Ботев. Но откъслечни сведения сочат, че те са се виждали няколко пъти преди сватбата на хубавата карловка. За нея настоявал строгият й баща, с когото тя още след завръщането си от Прага е в обтегнати отношения. Дискретността в онази епоха е толкова голяма, че е доста трудно да се разбере за интимните увлечения на известните българи. И напълно логично те мълчат за срещите помежду си. Прагматичният родител Иван Горанов веднага взема нещата в ръце и бърза да отдели Мария от “този нехранимайко” - така наричал той Ботев. Макар по-късно Мина да се сгодява за котленския търговец Петър Огнянов, тя три години отлага сватбата и се решава да обяви датата на събитието едва когато научава, че Ботев се е оженил. Разликата във възрастта на децата им Иванка Ботева и Сава Огнянов е само месец. Те след време се срещат, влюбват се, и той иска ръката й...

 Но, за Венета... за да се реши на такава смела постъпка, да напусне мъжа си в онова време, при тогавашните нрави Венета е имала упование, че ще намери опора у вуйчо си Панарет Рашев. А владиката, освен писма, често им изпращал пари и армагани. На няколко пъти той канил Венета да му гостува със сина си, но съпругът й Дончо Петров не искал и да чуе да пусне жена си да се шляе из Букурещ. Майката знаела, че дъщеря ѝ не е щастлива в брака си, но на нейните оплаквания отговаряла, че такъв ѝ е бил късметът, че това си е женското тегло и че имало и по-лошо. Когато Венета ѝ съобщила непоколебимото си решение да напусне съпруга си, майката не само че не дала съгласието си за това, но започнала да я увещава да остане при него. Венетината майка не е могла да стори нищо повече от това, да моли настоятелно дъщеря си да не прави тази неразумна стъпка в живота си. Накрая решила да я пусне да замине при вуйчо си, като смятала, че той ще я вразуми и тя отново ще се върне при мъжа си. Един ден, когато Дончо Петров отсъствувал от Търново по работа, младата му жена грабнала бохчичката си с най-необходимите ѝ вещи, взела тригодишния си син Димитър, простила се с майка си, и се озовала в Букурещ. Това е станало в края на 1868 г. Вуйчо ѝ, владиката Панарет Рашев помърморил, че е оставила мъжа си, но се съгласил да остане да живее при него. Решил е може би, че и за нея, и особено за сина ѝ не е щяло да бъде по-добре в поробената родина, отколкото тук, в свободна страна, но не е изключено и да е направил и „тънката сметка”, че е вече шейсетгодишен и иска свой човек да води домакинството му, вместо да го остави в чужди ръце. С правилна и гъвкава снага, пъргава, чевръста, а и сръчна, тя не се е спирала пред никаква трудна домакинска работа и за всичко е намирала време и сили. Тези качества запазва и в късната си възраст, преди да я налегнат последните старчески години. А с проницателния си поглед виждала всичко и всявала респект. По характер тя била корава българка и сърцата жена. Не била студена и ни най-малко затворена за чуждото страдание и нещастие, но строга, дори сурова, когато дава урок по възпитание. Венета не приказва много, мрази хвалбите и празнодумството. Не обича преструвките и глезотиите.

 Скрити за нас остават запознаването на Венета с Ботев и първите им срещи. Тя не е разказвала за това, не е откривала първите си сърдечни трепети по него и пред никого от близките си. И тя, като всяка жена, до смъртта си е пазила някои спомени, които не е споделяла с никого, за да не наруши обаянието от тях и да не подхранва чуждото любопитство към съкровени за нея чувства и изживявания в младостта ѝ. Запознанството им е станало, когато Ботев е бил учител в българското училище в Букурещ. Предава се по различни спомени, някои с претенция за разказани от нея, че на един празник, когато владиката по обичай след църковната служба приемал гости от българската колония в Букурещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Венета, пременена, поднасяла сладко и кафе на гостите. В един момент погледите им се срещнали и пламенният поглед на Ботев към нея решил съдбата им. Или, според други, че когато тя минавала край печатницата на Каравелов, Ботев, който седял с другари пред нея, се заглеждал у владишката сестриница и че един ден я настигнал, обяснил ѝ се и оттогава започнала сърдечната им връзка. Но във всички подобни сведения — различни, неточни или със свободни притурки, единодушно се подчертава взаимната любов на Ботев и Венета още от първите им срещи. Тя не отслабва, а се усилва още повече през време на краткия им семеен живот и отеква все така дълбока и пламенна в писмото на Ботев от „Радецки”.

 От всички съвременници се знае, че Ботев е давал душата си за хъшовете, че с тях е поделял всяка пара, че бил готов да гладува и да даде залъка от устата си, стига да може поне с малко да задоволи нуждите и глада им. Поддръжник на тактиката за помощ на въстанието с чети и отвън, той скъпи всеки български емигрант, който при даден знак е бил готов да тръгне за родината и да пролее кръвта си за нея. Ботев не е останал безразличен към младата Венета, споделя любовта ѝ, отвръща на чувствата ѝ с нежност. Когато тя разбира теглото на хъшовете, за които той непрестанно мисли и говори, започва скрито от владиката да носи за тях нещо за ядене или чорапи, ризи и други дрехи. Грижела се е да поддържа чисти и спретнати и дрехите на Ботев. А това нейно отношение към хъшовете още повече засилва обичта на Ботев към нея. Сестра ѝ Мариола, която също е живяла известно време при вуйчо си, както говори внучката ѝ Мария Паскалева, разказвала, че Ботев бил луд по Венета.

 Скованите от предразсъдъци търновци не простили нито първото ѝ заминаване за Букурещ, нито завръщането ѝ с детето от мъж, с когото не била венчана. Първата ръка, която ѝ е протегната покровителствуващо, била на учителката-пенсионерка Иваничка. Венета не обръщала внимание на клюките и страненето от нея; главната ѝ грижа преди всичко била Иванка. Запретнала се да работи по чужди къщи, за да я гледа, и както винаги, работата не ѝ тежала: „Честно си изкарвах прехраната и мислех само за Иванка, да е сита и топло облечена през зимата. Хич не обръщах внимание на одумките и подмятанията”, казва тя. Освен това, като бедна жена на поборник, по разпореждане на окупационните власти, на първо време била подпомогната със скромна помощ от държавата, тъй като още не бил издаден закон за отпускане на пенсии. Но към края на 1879 г. тази помощ била спряна и Венета се намерила отново в затруднено положение. Тогава търновецът Киро Тулешков, приятел на Ботев още от ученическите години в Одеса, купил от Венета печатарската машина на Ботев и на 16. 01. 1879 г. я настанил в помещението на турската кадийница, сега читалище „Надежда”. На Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно. „За какво по-напред”, са могли да ѝ послужат тия пари. Идело ѝ да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията. Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима. Отпосле тя е правила постъпки, за да се увеличи пенсията ѝ на 60 лв. месечно. Въпреки ясното положение, Народното събрание не удовлетворило молбата. Венета Ботева и дъщеря ѝ продължили да живеят в лишения.

 По-късно Иванка е настанена в пансиона на мадам Брок. Две години престояли майката и дъщеря ѝ в Букурещ. През това време, вуйчо й Панарет Рашев съвсем отпаднал. Силите му го напуснали, умът му отслабнал, започнал да говори не много редно, не можел да направи нищо без Венета. В 1887 г. той починал, а тялото му било пренесено в Търново за погребение. За там заминали и Венета и Иванка. За Венета и децата ѝ било отредено наследство от владиката по завещание. Но освен това тя получила и пари в наличност (наполеони) и ценни книжа от австрийски заеми. Изпълнението на завещанието се бави дълго. Тъй като разноските по издръжката и образованието на децата ѝ се увеличавали, тя настоява пред изпълнителите на завещанието, между които бил и Евлоги Георгиев, по-скоро да се отвори завещанието на вуйчо ѝ, за да може да види на какво да гради плановете си. След дълги теглила майката и дъщерята се настаняват в свой дом. Днес на фасадата на къщата във Велико Търново на ул. Ст. Денчев № 2 има паметна плоча с надпис: ДОМ НА ВЕНЕТА – СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ – И НА НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ ИВАНКА ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ.

 Иванка продължава да учи. Димитър довършва наскоро учението си в Русия. Майката живее с техните успехи, единствената й грижа е те да получат високо образование, както е мечтаел Ботев. Разумно разпределяли и харчели. Главно тези средства са послужили за по-нататъшната издръжка на децата ѝ. Редуват се радостни дни за Венета, когато децата й са около нея, и особено след като най-успешно са завършили висшето си образование. Тя споделя всички прояви на дъщеря си, симпатизира на социалистите и на македонското революционно движение. Неведнъж в къщата си подслонява македонци-изгнаници и революционери.

 След гибелта на Ботев, най-страшен удар за нея била предивременната смърт на дъщеря ѝ Иванка. През есента на 1906 г. неколцина столични доктори не обърщат внимание на нейните болежки и тя умира вероятно от ангина или абсцес на гърлото. Загубата е двойна, защото Иванка Ботева чака дете. Нелепата смърт скъса родовата нишка на Ботев и днес той няма преки потомци. След смъртта на дъщеря си Венета живее сама в Търново, не обича да се среща с хора, рядко ходи и у сестра си Мариола. Държи се почтено, сериозно. Постепенно се връща уважението на неподдали се на отрицателното отношение към нея търновски граждани.

 След смъртта на Иванка майка ѝ поръчала паметник, който и сега стои над гроба на милата ѝ дъщеря. А своята и народна почит към нея търновското гражданство изрази, като постави до него гранитна плоча на гроба на Венета Ботева, на която се четат словата: „ВЕНЕТА, СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ, РОДЕНА 1847 г., ПОЧИНАЛА 27. II. 1919 г. ОТ ТЪРНОВСКОТО ГРАЖДАНСТВО -1948 г.”

Източници: www.spisanie8.bg   www.starotarnovo.ucoz.com