Свищов е град във Великотърновска област, разположен в централна Северна България,на брега на най-южната точка на р. Дунав, върху няколко тераси, на 237 км. от София и 90 км. и на от Русе. Градът е дминистративен и стопански център на едноименната община. На отсрещния румънски бряг се намира град Зимнич, с който днес го свързва ферибот за пренос на товари и пътници. Свищов е град с многовековно търговско и военно значение поради важното си местоположение, активна търговия в миналото по р. Дунав и връзките с Европа, обширната плодородна земеделска територия, пристанището  и железопътната връзка с централната линия София - Варна и София - Русе.

 Градът е възникнал преди Христа като тракийско селище. Отбелязват се могили и открити предмети на материалната култура от периода на средния неолит - 3000 - 2600 г. пр. Хр. В местността Писаните камъни и др. са намирени останки от ранния палеолит, от бронзовата епоха. По време на Римската империя /48 г. сл. Хр./ на 3 км. източно от настоящия град, в м. Стъклен съществувала крепост под името Нове, основат с Decretum Terris на император Весписиан от 69 г. По времето на император Клавдий в селището е разквартируван римски легион /46-49 г. сл.Хр./, който охранява крайбрежието до Белене /Димум/ до края на античността. През 5 в. Атила опустошава Нове, но по-късно по времете на Юстиниан градът е възстановен. Редом с Нове възниква и гражданско селище. До първата половина на 7 в. Нове е важен стратегически местен център. В активните археологически изследвания от последните десетилетия се откриват важни находки. Намерени са артефакти от 11 - 14 век. Като военен лагер Нове се споменава до началото на 7 в. В определен период крепостта е опустошена от варварски племена и възстановена през 6 в. по времето на Юстиниян. Името се тълкува от Скок като прил. /нови/ към aquae /води/, но според Бешевлиев тази теория не е вярна. Запазените останки се изследват интензивно в наши дни.

Никопол - град на победите

 През Средновековието, по времето на Иван Шишман, крепостта се споменава под името Зибестова като областен център. Отбелязан е и на средновековната карта на Фра Мауро /Чуката/. Среща се и с названието Зищова, както и в турски регистър от 1491 г. С името Систово е отбелязан в непубликуван турски регистър от 15 в., съхраняван в Ориенталския отдел на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Селището е регистрирано с 5 турски и 300 български къщи.

 Славяните вероятно избират да се заселят малко по на запад от мястото на днешния град, върху тераса над р. Дунав около крепостта Калето. От фрагменти на среднобългарска керамика се съди, че през Второто българско царство Свищов е бил цветущ град. През 14 и 15 в. временно е владян от влашки войводи /Мирчо и Влад Цепеш/. През 15 в. е най-значителният град в Никополския санджак. Повече сведения има за града от 17 в. През 1651 г. през него минава пътешественикът Евлия Челиби и подробно го описва. В турски документи от 17 в. се говори за усилените търговски връзки на селището - главен център за износ и размяна на зърнени храни от Дунавската равнина. През турското владичество се ползва с привилегии като владение на султанката През 1791 г. след изтощителна война между Австрия и Турция в града е сключен т.н. Свищовски мир. По време на Руско-турската война през 1810 г. градът е изгорен. Много от гражданите му го напускат и се преселват в Александрия /Влашко/. Там главната улица носила името на Свищов. Това се повтаря и през 1829 г. по време на следващата Руско-турска война.

Резерватът „Сребърна” - Елдорадо на блатните птици

 През вековете основният поминък се е променял. В миналото градът има голямо значение като цветущ пристанищен град за връзка с Европа. Бил е най-главно пристанище за износ на зърнени храни от Дунавската равнина. Силно била развита търговията. Винаги са имали своето място земеделието, занаятчийството, в последните десетилетия и разнообразна /химическа, електронна, строителна, хранителна/ промишленост. Градът се характеризира с активна интелигенция и културен живот.

 През 1856 г. е основано първото българско читалище, а 30 г. преди товаи  едно от първите светски училища. Има търговска гимназия с национално значение още през 19 в., по-късно и висше търговско училище - днес Стопанска академия. Много видни дейци на Възраждането са работили в града като учители, революционери и др. /Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Драган Цанков, Иван Вазов, Георги Раковски, Димитър Шишманов, Николай Павлович и много други/, родно място на писатели /Алеко Константинов, Цветан Радославов/, професори /Иван Шишманов/ и много други културни дейци. Тук през 1853 г. Раковски основава Тайното общество, като в устава е залегнала идеята знамето на освободена България да бъде с 3 цвята - бяло, зелено и червено. На 15 юли 1867 г. на изток от града преминава Дунава четата на Хаджи Димитър и Филип Тотьо, а по време на Освободителната Руско-турска война източно от града руските войски форсират Дунава и го преминават при ожесточени боеве.

 В началото на 19 век градът има около 20 хил. жители. В книгата на А. Перо се говори за 22 000 жители. През 19 в. населението е било пъстро по своя етнически състав - българи, турци, гърци, малко власи. През 1886 г. българите са 57%, мюсюлманите - 37,9%, а около 3% цигани и др. През 1880 г. има 11 540 жители, които непрекъснато се увеличават след Освобождението. През 1975 г. са 29 412. Към края на 2009 г. се наброяват 35 923 жители, в 2010 г. - 35 623. През 19 в. пристигат преселници от Балкана, също и от Арбанаси и Търново. Л. Милетич отбелязва, че градът привлича много преселници, особено от близките старопланински селища. Значителен брой турци се изселват в началото на 20 в.

 Името на града се среща първо в записки на арабския географ Идриси от 12 в. като Субест кастро - Свищов град. В географска карта от 1595 г. се отбелязва като Zistovi. Названието Sistova е утвърдено в Австро-турския мирен договор от 5 август 1791 г., и е заменило турското наименование Zigit. Румънското название е било Sistova. По време на стратегическата подготовка на Освободителната руско-турска война се събират малко данни за Свищовската каза. „При привеждането на казите от Рушчушкия санджак свищовската е дадена на седмо място с две названия: Систово и в скоби Зиштово. В. Миков предполага, че името е пренесено от пленници гърци, заселени тук по времето на цар Калоян.Произходът се търси и по-основателно в лат. sisto - "поставям, въздигам, настанявам” или systus „тераса с колонада в римска вила”, преведено от славяните като вишиня, свишом. В книгата си Г. Попхристов подкрепя тази версия със сравнение с имена на височини в Татрите Velka и Mala Sistovka.

 Н. Ковачев свързва името със собствено име или прозвище Свистьо, Свищьо, Свищо /човек, който свисти като говори/. Той споменава легенда, че Евлия Челеби поставил за владетел на свищовската крепост атаман Свищов. Името се извежда и от славянска дума - Свящний, Свещний, тъй като в миналото се предполага, че било поставено приспособление, наподобяващо фар /свещ/, което е ориентирало плаващите по реката кораби и гемии. С оглед на такова възможно приспособление по-вероятна е формация свещ-ов. Наставката за селища -ов е присъща за собствените имена в района. Основа свише „отгоре, отвисоко” също може да е достоверна и да се свързва и с имената в Татрите. Предаването в писмени паметници на името без -в- по-вероятно е опростен вариант, а не етимон. С оглед на изложеното последно тълкуване /от свещов/ изглежда най-приемливо.

 На 13 януари (1 януари стар стил) 1863 година в Свищов се ражда един от най-значимите български писатели, Алеко Константинов. Той пише оригинални и прекрасни творби, описващи следосвобожденската действителност в България, като не спестява и нейните отрицателни черти.

Алеко е роден в семейството на видния български търговец Иваница Хаджиконстантинов. По майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Още от малък проявява интерес към самоусъвършестването си. Учи първо като частен ученик на Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а после и като редовен такъв в Свищовското училище. В Габрово продължава образованието си в известната Априловска гимназия (1874–1877).

 Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „До Чикаго и назад“ (1893). Той е изпълнен с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. Пътеписът му донася литературна известност и е създаден след пътуването на Алеко Константинов до Новия свят, а като самостоятелно издание излиза през 1894 година. „До Чикаго и назад“ е първото произведение, което пресъздава пътуване извън границите на България. След успеха му Алеко продължава писателската си дейност в жанра, като прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в творбите „Невероятно наистина, но факт…“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“ и др. Тези произведения, в които с остро критично чувство са засегнати битови неуредици и обществени проблеми, носят белезите и на фейлетона, и на репортажа.

Алеко - количественото отношение между доволни и недоволни едва ли ще се измени

 Докато те звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на чувството за достойнство, книгата му „Бай Ганьо“ носи съвсем друго послание. Тази поредица от фейлетони представя на преден план сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на времето — пътят на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит и нрави. Те служат като болезнен пример и днес, защото значението им без никаква промяна може да бъде отнесено и към съвременната българска действителност.

 Друга важна част от Алековото творчество са разказът „Пази Боже сляпо да прогледа“, фейлетоните „Разни хора, разни идеали“, „Страст“, „Честита Нова година!“. Те са емблематични за гражданския му патос, тънкото му чувство за хумор, ирония и самоирония. Именно от тях произлиза прозвището, с което всички го наричаме и днес – Щастливеца.

 Алеко среща смъртта си на 23 май 1897 година при неуспешен атентат срещу неговия съпартиец Михаил Такев. Така на 34 година си отива Алеко Константинов – юрист, писател, публицист, демократ, любител на природата и музиката, планинар, пътешественик, бохем, един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература. В памет на големия българин са именувани редица географски обекти като нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в Рила и местността с туристически център „Алеко“ на Витоша.

Източник: www.actualnosvishtov.com