През последните десет години станахме свидетели на отчаяните опити на държавата в лицето на МОН да реши с административни мерки един от най-тежките проблеми на българската образователна система – отпадането от училище и безпрецедентния брой отсъствия от учебни занятия, като се направи поредица от безсмислени кампании за проверка на присъствието на учениците в училище, най-вече от ромски етнос. Тези по-скоро показни акции доказват единствено очевидния факт, че има наличие на остър проблем в образователния процес, демонстрират безсилието и цинизма на МОН да признаят това и правят видима липсата на работеща стратегия за справяне с този нарастващ лавинообразно за системата проблем.

 Безспорна демагогия на образователното министерство е фокусирането на общественото внимание към учители и директори, които да носят вината за липсата на интерес към образованието и за недопустимия брой отсъствия от учебни занятия. Извън обществения фокус остават многобройните общински и държавни институции, които уж са създадени да гарантират и обезпечат правото на образование на българските граждани, независимо от техния социален или етнически статус. Бездействието, безхаберието и нехайното отношение на тези отговорни институции не влизат в полезрението при анализа на проблема. В новия закон на г-жа Милена Дамянова, съвсем по политически, не е посочен никакъв ефикасен административен инструмент за осигуряване на присъствието на учениците чрез различни начини и санкции към отговорните за това родители. Тук е мястото и ролята на оторизираните органи да приложат финансови или наказателни мерки за подпомагане на българското училище. Недопустимо късогледство и предателство към бъдещето на страната е да се преследват само политически интереси и да се гледа на безотговорните родители, особено на родителите—роми като на удобни гласоподаватели по време на избори.

 Преди десетилетие под „вещото“ управление на министър Даниел Вълчев, след голямата учителска стачка скорост набраха „изненадващите мобилки“, чиято цел беше да сплашат директорите и учителите, да ги „вкарат в правия път“, пренебрегвайки техния професионализъм и творчески устрем, като не стана ясно какво точно се иска от училищните екипи. Протоколите от проверките се събираха в големи кашони, високи един метър, но ефект от това – никакъв.

 Тази „батална“ сага имаше много сезони, като един от поредните беше под наслов „преследване на ученици фантоми“, а поредният министър на образованието – проф. Тодор Танев се опитваше да ни убеди, че така се източва училищният бюджет, т.е. че ако тази акция успее, българското образование ще просперира финансово. Жалкото е, че и в момента тече поредният сезон, но със същия слаб сценарий, същото формално отчитане на дейност, същата липса на искрена загриженост и нула ефективност. Самите експерти едва ли знаят защо са в училище и какво точно целят. Трудно може да се разгадае „божествения промисъл“ на преливането от пусто в празно.

 Безспорно е дори и за слепите, и непросветените обаче, че заветна цел на управляващите процесите в страната е един жизнено важен приоритет – икономии и пестене от системата на образованието. Това беше прието като панацея от „бащите на реформите“ в образованието – „светата троица“ Станишев, Орешарски и Вълчев по време на голямата стачка, но остана стил на разпределение на държавните финанси и до днес. Пести се усърдно от парите за образование на нашите деца с въвеждането на делегираните бюджети, пести се със закриване на училища и детски градини. И ако в „царска“ България в 1942 г. е имало 10 500 училища, то през 2000 г. вече са 3491, а през тази учебна година са 2456. Ударно за 14 години са закрити близо 1000 училища, а само за 2016 г. са закрити 27! Безспорно едно завидно темпо!

 След Освобождението на България и особено след 1880 година е имало национална кампания за възраждане на българското образование и училище, като са били построени и открити училища с работещи и активни настоятелства в почти всяко българско село. Може би времето на просветителството вече е свършило и сега е наложително да дефинираме нова образователна стратегия за постигане на качествено съвременно образование. Ако тя кореспондира със закриване на училища и организиране на училищната дейност само в „мега“ училища от 700 до 2500 ученици, то сме на правилния път и можем да продължим да закриваме училища. Но нека дефинираме този процес, като направим национален дебат и стигнем до консенсус. В противен случай остава горчивият привкус, че се върши нещо скрито и тайно, а вината  за неудачите и глупавите решения се вменява на клетите директори и учители. Показателен е примерът с директора на училището в село Хераково. Категорично този човек не е виновен; той е патриот, който брани едно българско училище от закриване с цената на хиляди лишения в бюджета за работещите учители и персонал. В Хераково наблюдаваме два основни порока на българската просвета: Първият е недъгавият делегиран бюджет, който не се интересува от нуждите на децата във всичките 2456 училища и 2000 детски градини в страната, а дава финансов стандарт на брой деца, без да е съобразен с необходимия за нормален образователен процес брой на учителите, брой на паралелките и осигуряване на равен шанс за децата и учениците. Вторият порок е по-стар и по-страшен – това е проблемът с прибиране и задържане на учениците в училище и определяне на реалния възможен лимит на отсъствия за учениците.

 Още при първите мобилни проверки в България през 2007 година проверяващите регионални или държавни образователни експерти оправдаваха броенето на отсъствията с агресивно и безапелационно личностно поведение, но грижливо пропускаха да дадат каквито и да е препоръки и решения. Едната препоръка, явно неприемлива за тях, би била учителите и директорите да пишат акуратно всички отсъствия и тогава можеше да се наложи 70% от учениците-роми да бъдат изключени, защото в тогавашния правилник за прилагане на закона за народната просвета не съществуваше хипотеза за преминаване от клас в клас с примерно само 30% присъствие. Такава препоръка и тогава и сега не се прави. Втората възможна препоръка би била да не се отчита верният брой на отсъствията и тези ученици да останат в училище, напук на закона. Такава писмена препоръка не сме открили до днес. Истината е, че и старият, и новият образователен закон с хилядите си страници нормативна база, не дават отговор на този важен проблем – как да задържим учениците-роми в училище, без учители и директори да нарушават правилата.

 Синдикат „Образование“ ще повтори няколко свои предложения, които е правил многократно пред МОН и пред българския Парламент за преодоляване на тези проблеми:

· Да се промени философията на делегирания бюджет и финансиране на база на национална стратегия дали да има училище в съответното населено място, а не на база делегиран бюджет и брой ученици.

· Да се промени незабавно Закона за предучилищното и училищно образование, като се вмени ефективна финансова и административна отговорност към родителите, за осигуряване присъствието в училище.

· Да се промени незабавно Закона за предучилищното и училищно образование, във връзка със социализацията на учениците-роми и тяхното задържане в училище. При сегашните правила, ако не се проявява милост, според обема знания и процент присъствие, повечето от тях не биха преминали дори и във втори клас.

· Детските надбавки за деца да бъдат в училищните бюджети и МОН, а не в МТСП.

· 16–те вида социални помощи за ромските семейства, също да бъдат обвързани с присъствието на техните деца в училище.

· Мобилните проверки на регионалните управления веднага да преустановят своята кампания, докато не започнат да предоставят ефективни и законосъобразни препоръки за задържане на учениците в училище.

 Образованието в България трябва да се превърне в ценност за ромските ученици, но за целта е необходимо тяхното присъствие в училище. Единствено образователните институции могат да поставят началото на социализацията и да дадат равен шанс в живота на учениците-роми. В момента се извършва една чудовищна дискриминация към тяхното европейско израстване като граждани. Ромите са български граждани и нека бъдат третирани като такива с всичките права, но и със задълженията, произтичащи от това. Крайно време е българското училище в партньорство с държавните и общинските институции незабавно да спре с тяхното толериране и превръщането им в им в политически слуги на поредните властимащи.

Юлиян Петров, председател на СО „Подкрепа“  

09.01.2017,  гр. София