Десиндикализацията, заложена в новия образователен закон и в държавните образователни стандарти, не просто руши авторитета на българския учител, но и лишава българското образование от коректив при неговото реформиране. Само синдикатите имат капацитета да откриват всяка грешка и всяко отклонение в образователните политики по пътя на реформата. Като се елиминират организациите на учителите от възможността да провеждат законодателни инициативи и предложения, като игнорират въздействието им върху всички възможни партньорски лостове, се създава възможност за всяка политическа партия да упражнява влияние, да се намесва в управлението на образователния процес и да го командва за свои цели.

 Още при първите стъпки за създаване на новия образователен закон синдикат „Образование“ направи многобройни предложенията, които биха могли да гарантират началото на истинска реформа и възраждане на българското образование.

За съжаление не бяхме чути и не се случи:

• Гарантиране на финансовия ресурс за обявения приоритет „образование“, за 5 години поетапно достигане на 6% от БВП по минималния европейски стандарт – едно доказателство за политическото лицемерие и шикалкавене на българския политически елит през годините на прехода;

• Делегирани бюджети в детските градини и гарантиран равен шанс за качествено образование още в ранна предучилищна възраст - това не би позволило кметовете и общинските администрации по места да ползват парите за децата и учителите не по предназначение;

• Мандатност на директорската длъжност с ясни правила и критерии за заемането на тази длъжност в сътрудничество със синдикатите. Това не само не се случи, но и се занижиха изискванията за заемане на тази длъжност;

• Държавен статут на българския учител с цел защитеност на професията, задържане в системата и привличане на млади учители. До този момент не съществуват работещи механизми, които да намалят високата средна възраст на преподавателския състав и да привлекат младите хора в професията;

• Българските ученици да получат качествено гражданско образование, за да умеят да се социализират, да спазват правила и заедно с родителите си да бъдат непримирими към нарушенията и да подкрепят санкционирането им;

• Равен шанс за деца и ученици с единни изисквания за физическата среда – училища и детски градини (брой кабинети, класни стаи, компютърни кабинети, физкултурни салони, плувни басейни; целодневна организация, която да прави училището желано и мотивиращо с възможности за занимания по интереси). Това беше и остана тема табу преди да бъде написан закона и сега, когато е в сила. В 800 училища няма физкултурни салони, а само в 100 има плувни басейни, но няма никаква идея от държавните финансисти това да се промени;

• Децата със специални потребности да бъдат обгрижени с необходимия брой специални учители, като недостатъчните финансови средства да не бъдат спирачката за тяхната адаптация в училището и обществото. Досега има единствено промяната на термина „Приобщаващо образование“, но не са предвидени повече финансови средства, които да дадат различен шанс на тези деца;

• Спорен е капацитетът на така наречения подпомагащ орган „Обществен съвет“, който има гарантирано участие в работата на педагогическия съвет, в атестационните комисии, във финансовите отчети на директорите. Статутът на този „важен“ според законотворците субект заменя и игнорира статута на представителните синдикални организации. Предложенията на синдикатите останаха само за протокола и вече са забравени, което позволява при изработване на държавните образователни стандарти да се повтори познатия диктаторски и популистки стил на работа. Представители на професионалните организации не участват в конкурсите за директори, в атестационните комисии, в комисиите за иновативните училища и т. н. Задълбочаването на тази тенденция ще доведе до катастрофални резултати.

Това ни дава основание за следните опасения:

• Финансирането за „Приоритета образование“ ще се отдалечава от препоръката на Европейската комисия за 6% от БВП. И ограничавайки финансирането в рамките на малко над 3%, ще ни убеждават, че сме „най-важни“ за държавата.

• Неглижирането на процеса на възпитаване в гражданственост и на уменията за социализация на децата и учениците ще лиши българските ученици от шанс за успешна реализация в Европа и в света, гарантирано ще доведе до влошаване на годишните оценки, на резултатите от матурите и на външните оценявания. Следващата година над 10 000 ученици и студенти ще изберат да учат извън България.

• Българските родители ще продължат да се възприемат като важен политически електорат, който ще определя учебния план, времето за изпитване, времето за ваканции, задължителните произведения по литература и др. Родителите ще продължат да въздействат върху българското образование, често преследвайки лични цели, защото им е свалена отговорността да възпитават младите хора и да партнират на училището.

• Измореният, поостарял и беден български учител ще бъде все по-търсен, но останал без авторитет, без лостове да дисциплинира своите ученици, без вековните вяра, надежда и любов, отнети му в полза на частните и политически интереси, трудно ще бъде откриван, привличан и задържан в училище.

• Образователната система ще се политизира все повече, авторитетът на учителя ще продължава да се руши от заложената и действаща десиндикализация, която е най-силна в България в сравнение с другите страни в Европа.

Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ искрено се надява тези прогнози да се сменят с нов „Златен век на българското образование“.

Юлиян Петров, председател на СО „Подкрепа“ 

17.10.2016,  гр. София