От Освобождението на България  развитието на българското образование е в непрекъснат процес. Налице е приемственост, както в организационно, така и в съдържателно отношение на законодателните норми. Тази приемственост е в основата на изграждането на модерното българско училище в свободна България. В законите за просветата непосредствено след Освобождението, е бил вграден един напредничав за времето си подход. Издига се конституционният принцип, че първоначалното образование е задължително и безплатно, който по онова време се е срещал само в най-напредналите страни в света.

 Първия образователен закон датира от 1880 г. и е озаглавен „Закон за материалното поддържане и учебното преустройство на училищата”, в който  държавата поела изцяло средното и висше образование върху своя бюджет. Законът е на министъра на просвещението Иван Гюзелев и утвърждава курс за изграждане на пълното средно образование. Училищата са организирани по „Закона за обществените и частни училища“ от 1885, когато министър е Райчо Каролев. Според този закон, всяка община задължително трябва да открие най-малко едно първоначално училище с 4- годишен срок на обучение.

 След Съединението на България, през 1891 г., се приема нов “Закон за народното просвещение”, който е пръв опит да се създаде единна образователна система. Министър-председателят Стефан Стамболов е застъпник на идеята за широко достъпното масово народно образование и силно изразеното държавно начало в неговото управление. Законът е внесен от министъра на народното просвещение Георги Живков. Началното образование става задължително. В него целите на образованието са формулирани по – диференцирано - “да положи основата за нравственото възпитание на българските граждани, да ги развие физически и да им даде необходимите за живота познания”. Тъй нареченият „Живков“ закон внася централизация в дейността на училищата, като държавата изземва функциите на общините. Министерството управлява и надзирава всички учебни заведения, а училищните настоятелства се запазват, но нямат право да назначават и уволняват учители. Изградена е двустепенна структура на обучение: основно училище и гимназия. Урежда се и статутът на частните училища.

 От тогава са приемани закони, променящи целите, съдържанието и структурата на образованието. В закона от 1909 г., внесен от министъра на народното просвещение Никола Мушанов, се утвърждава централизацията на образованието, но съчетана със самоуправление. Настоятелствата отново имат право да назначават и уволняват учители. В този закон има добавки към целите за постигане на европейско ниво на образованието.

 Стоян Омарчевски – министър на просвещението, освен че е инициатор за честване на Деня на народните будители, е автор на нов образователен закон през 1921 г. С него той променя структурата на образователната система, като въвежда задължителното основно образование и освобождава от данъци детската литература. Омарчевски строи 1115 нови училища в малките селища и прокарва идеята за трудовите училища, което поставя началото на професионалното образование в България.

 В закона от 1924 г., внесен от Александър Цанков, който, освен премиер, е и министър на просвещението, е постановено църквата, наравно с училището, да играе важна роля за възпитанието. След 9 септември 1944 година законите се приемат политически, без конкретен автор. Законът от 1948 г. отразява настъпилите промени в политическото и стопанското управление на страната след 1944 г. На 1 септември 1948 г. е приет е Закон за народната просвета, който утвърждава държавното образование и поставя като цел социалистическото възпитание на децата.

 Законът от 1959 г. е наречен “Закон за по-тясна връзка на училището с живота и за по-нататъшно развитие на народното образование” и е посветен на комунистическото възпитание на младежта и свързването на обучението и възпитанието с производителния труд. Предпоследен в законотворческата поредица от образователни закони е „Закон за народната просвета“ от 1991 г., запазвайки названието на закона от 1948 г. Той  отразява промените, настъпили в областта на демокрацията и пазарната икономика у нас след 1989 г. Последният образователен закон е изработен и внесен в българския парламент от управляващата политическа сила в края на 2016г. Новият закон за предучилищното и училищно образование, няма за автор министъра на образованието, което е българската традиция и няма подкрепата на всички политически сили, а българското общество вече прави експертиза на неговото въздействие.

Анкета на Синдикат „Образование“ на въпроса „Смятате ли, че новият образователен закон ще повиши качеството на обучение и на възпитание?“ показа следните резултати:

- Да, разбира се – 4,4%;

- Не, няма шанс за това – 59,8%;

- Необходими за стотици промени – 11,8%;

- Необходим е изцяло нов закон – 23,6%.

 Законът за предучилищното и училищно образование, с автор Милена Дамянова ще трябва да се пребори с недоверието и общественото неодобрение, за да се докаже. За 138 години от 1879 г. до 2017 г. , България сменя 86 министри на образованието. С приемането на Търновската конституция в Княжество България се установили 6 министерства. Едно от тези министерства е било и Министерство на народното просвещение — създадено на 5 юли 1879 г. От тази дата до 27.01.17 г., за 138 години в него се сменят 86 министри, някои от които са стояли само 1 месец. Само за месец  август 1886 г. МНП е сменило 5 пъти своя министър. Постоянната смяна на министрите идва да подчертае отношението на буржоазните партии тогава към това «постно», недоходно министерство. От днес министър на образованието и науката е проф. Николай Денков, който е 87-мия български образователен министър. На добър път!

Юлиян Петров, председател на СО „Подкрепа“  

27.01.2017,  гр. София