Макар че не беше напускал Турция, Сабри Кадир смяташе себе си за европеец не само защото беше роден в европейската част на Истанбул, а и защото знаеше френски, защото беше завършил модерното военно училище, където жадно беше поглъщал всяка обясняваща положението в страната мисъл на чужденците преподаватели, и главно защото беше духовен син на Ахмед Мидхат паша, единствения истински европеец в империята.

Апостолът в премеждие

 Докато служеше в Багдатския вилает, Сабри Кадир често бe разговарял с пашата. Губернаторът го обичаше и го канеше в къщата си, макар че младият офицер беше мюлезим или по европейски – лейтенант, и разликата в чиновете им беше голяма.

 „Не сме добре, никак не сме добре!” – казваше с въздишка Мидхат и обясняваше на младия човек, че Турция дължи на чужди банки пет милиарда франка, а дефицитът на държавния бюджет е три милиона лири. В страната няма пътища, за да се развива търговията, няма модерни висши училища и не се изпращат млади хора в чужбина, за да се изучат за инженери и за други специалисти и да тикнат напред местната промишленост. „Нямате силна централна власт, която да сложи ред във вилаетите” – бе казал преподавателят по фортификация полковник Фон Кугелбергер, който сега се наричаше Хюсни бей. Мидхат виждаше нещата отвътре и затова твърдеше, че главната причина за разрухата е липсата на хора в държавната администрация, които поставят общите интереси над личните. Всичките сегашни големци дърпат, късат и влачат кой както може. Великият везир Махмуд Недим паша беше наредил на губернаторите да изпращат в Истанбул събраните от данъци пари за благоустройство на вилаетите и даваше от тях на султана за дворцови разходи и за строеж на нови дворци, а и за него оставаха доста от тези пари. Като намали заплатите на провинциалните чиновници, Недим ги принуди да разчитат на рушвети, за да живеят що-годе охолно. „Не за обикновена слабост на властта става дума сега, млади момко, а за скорошна катастрофа” – казваше Мидхат.

 Сабри Кадир имаше и свои наблюдения. Трудно се живееше в мръсотията и объркаността на градовете, кошмарно беше пътуването по разбитите пътища и преминаването през реките по бродове, а не по мостове, безнадеждно далеч от европейската подреденост бяха порутените и опушени ханове. Разните началници от най-малкия до най-големия трябваше непрекъснато да крещят и да заплашват подчинените си, защото без крясъци не можеха ги накарат да си вършат работата. Жените в Турция бяха забулени и мълчаливи ханъми, които пиеха шербет, ядяха кадаиф и се излежаваха и на всяка мъжка дума отвръщаха: „Не знам, господарю, не разбирам”. Само една жена с европейско мислене познаваше Сабри Кадир и тя беше Наиме ханъм, съпругата на Мидхат паша, която имаше свое лице и своя усмивка и макар да казваше, че не разбира от държавническите дела на мъжа си, живо се интересуваше от живота в държавата и често изпълняваше поръчки на Мидхат. Когато през 1865 година разгониха политическата организация на новите османи и нейните водачи Зия и Намък Кемал емигрираха, Ебузия Тефик получаваше техните тайни писма от френското консулство и ги даваше на Наиме ханъм.

 „Добре, паша ефенди – каза в един разговор Сабри Кадир. – Ако сме сигурни, че турската империя няма бъдеше в сегашния си вид и е писано да пропадне, не е ли по-правилно и по-умно да помагаме за това пропадане, та да се свърши по-бързо агонията и да се стигне до нещо по-добро?” Сабри Кадир зададе този въпрос, защото знаеше, че Мидхат е безмилостен към бунтуващите се срещу властта. С твърда убеденост в необходимостта на извършеното Мидхат беше разказал на младия офицер как през 1855 г., беше потушил вълненията на надигналите глава по време на Кримската война българи. Със замислена и по-скоро тъжна, отколкото самодоволна усмивка беше казал: „Великият везир Кабръзли Мехмед ми имаше зъб, защото няколко години преди това бях разследвал незаконно събиране на данъци, в което беше замесен и Кабръзлията, изобличих го и го свалиха от поста главнокомандващ на сирийската армия, но той после стана велик везир и ме изпрати в България, защото мислеше, че няма да се справя с българите”. Сабри Кадир знаеше, че при справянето много хора били избити без съд и следствие. През 1868 година, вече сменен от поста губернатор на Туна вилает и назначен за председател на Държавния съвет, Мидхат по височайше разпореждане пак беше ходил в България, за да ръководи ликвидирането на някаква чета и пак беше изпълнил задачата си с неевропейска жестокост. „Защо, паша ефенди? – с младежка смелост, но и със страх, че може да разсърди пашата, попита Сабри Кадир.

Със страшна сила

 „Защо ли? – се усмихна Мидхат. – Ще ти кажа защо, млади момко. Защото съм турчин, обичам държавата си и се гордея с нейното минало. Може другаде да е по-добре, но там аз не мога да живея и да работя и затова правя каквото мога тук. С бунтовниците, които искат да разрушат този макар и много лош ред в държавата, трябва да сме безмилостни, защото действията им са вредни за всички, включително и за тяхното собствено племе. Те не разбират, глупаците, че ако Турция е голяма и добре уредена държава и не е разпокъсана на малки области, ще продават абите и гайтаните си не само във Филибе и в Русчук, а и в Мосул и в Багдат. Не искат да разберат още, че ако приемат името „отомани“”и се приравнят с другите граждани на царщината, ще станат наследници на славна история, правена с кръвта и подвизите на народ, който превзе и владееше векове наред половин Европа. Защо трябва да се наричаш българин или сириец, кюрд или черногорец, когато нищо славно в историята на тези племена няма, а всяко от тях носи на гърба си позора на робството?”

 Тези думи Мидхат беше изрекъл с разведрено лице и дори с нещо като вдъхновение при последната им среща през август 1872 година, когато Сабри Кадир мина през Истанбул на път от Багдат за София. Месец преди това, на 31 юли Мидхат беше станал велик везир и Сабри горещо и от сърце го поздрави, като каза, че с това може би е направена първата стъпка към създаването на турска конституция. „Ех младо, младо и зелено!” – поклати глава Мидхат. Сякаш вече знаеше, че ще стои на високия пост само два и половина месеца. Ако можеше да разговаря с него сега, в началото на 1873 година, Сабри щеше да го упрекне почтително: „Ти беше много краен като велик везир, паша ефенди. Не трябваше да казваш на султана за присвоените от твоя предшественик Махмуд Недим сто хиляди лири, не биваше да настояваш той да ги внесе в хазната, та се наложи лично султанът да му ги опрости. Като постъпи така, ти превърна в свои смъртни врагове хилядите рушветчии в империята. Не можеш да се бориш с всичките изведнъж”. Как ли щеше да отговори Мидхат на този упрек?

Той умира, за да живее!

 На път за новото си назначение във Видин през София мина съвипускник на Сабри Кадир от военното училище и му разказа как е станало свалянето на Мидхат. Висшето духовенство се обявило против него и го обвинило в безбожие. С коварните си интриги помогнал и руският посланик Игнатиев, който убедил наивния султан Абдул Азис, че първият министър на държавата иска да ограничи властта му. Дори заплашвал, че отношенията между Турция и Русия ще се развалят, ако Мидхат остане велик везир. На Сабри Кадир му беше чудно, че в обкръжението на султана не е имало човек, който да рече: „Ваше величество, нима забравихте, че Русия е стар и вечен враг на държавата ни? Не за доброто на империята милее Игнатиев, а се бои, че Мидхат ще заздрави и ще засили Турция?”.

 Когато при последната им среща в Истанбул Мидхат научи, че Сабри Кадир е преместен в София, поклати глава с усмивка и каза: „Ще видиш какви хора са българите. Аз съм имал много работа с тях и мога да кажа, че от всички племена в държавата най-много ги обичам, но и най-силно ме е яд пак на тях. Особен минлет са те и понякога ми се иска да ги похваля като трудолюбиви и неглупави хора, а друг път ми се ще да ги нарека дървени глави”.

 Половин година вече живееше Сабри Кадир сред българите, внимателно ги гледаше при срещи по улиците, говорил беше с някои пὸ първи хора сред тях, които бързо бяха разбрали, че новодошлият млад офицер се стреми да бъде по европейски справедлив и затова го търсеха за различни ходатайства. След тази половин година той беше готов да каже, че вече има някаква, макар и най-обща представа за българите. Селяните бяха убога маса без самочувствие и без инициативност. Те превиваха гръб и се подчиняваха безропотно, като не мислеха за нищо друго, освен за препитанието си и за катадневната си работа. Имаше доста занаятчии и търговци, които действаха умно и упорито, имаха пари и въртяха оживен алъш-вериш с произведени от тях или от други българи занаятчийски изделия. От израза на лицата им и от думите им при разговори с тях Сабри Кадир разбираше, че те не са доволни от безпорядъка и от азиатщината в държавата, защото бъркотиите им пречат да си гледат работата, но не са бунтовници, защото са им известни преимуществата на голямата държава, за които говореше Мидхат. Те не искаха Турция да се разпадне, а желаеха тя да стане по-добре управлявана, като в управлението участват и българи. „Имаме кадърни хора!” – каза един търговец и спомена за Стефан Богориди и за Иванчо Хаджипенчович. „Не всички българи са глупаци, паша ефенди!” – си помисли Сабри Кадир след разговора си с този човек.

Чистият път

 Даскалите – така той наричаше просветените българи, а такива имаше, макар и не толкова много – бяха най-неясни. „Европейци ли са те?” – се питаше, като ги гледаше. Външно приличаха на такива, защото носеха алафранга дрехи и почти всички говореха сносно френски, но в израза на лицата им не личеше страстна отдаденост на занятието, с което се препитаваха, а нещо друго сякаш ги интересуваше повече. Сабри Кадир се замисли за това друго и го определи като тъмно, остро и яростно недоволство от управлението и от живота в империята. То беше опасно, защото непросветените селяни и търговците и занаятчиите уважаваха тези хора и ги слушаха. Щеше да е добре, ако те бяха крепители на властта, но не бяха и никога нямаше да бъдат. По-рано Сабри Кадир бе мислил, че като е говорил за дървените глави, Мидхат е имал предвид селяните, а сега знаеше, че се е гневил срещу просветените българи. „Хабер нямате от държавно управление, а искате власт, господа! – искаше да им каже Сабри. – Вие сте злосторници, които умеят да рушат, но не могат да изграждат!”

 Службата на Сабри Кадир в София тръгна с трудности. Бинбашията Омер Тефик го гледаше накриво заради опитите му да въведе европейски ред в казармата с точни часове на действията и с произнасяни по устава рапорти. Вървеше процесът за обира на хазната и войниците, които ходеха за караул в затвора, разказваха как бил хванат тарторът на злосторниците, облечен като кадъна. Сабри Кадир беше виждал достатъчно крадци и разбойници, докато служеше в Багдат, и затова и процесът, и приказките за него и за подсъдимите не го интересуваха.

 В началото на 1873 година се чу, че в един град на север от София бил заловен най-големият началник на българските бунтовници. Дойде нареждане от конака Сабри Кадир да се яви при самия Али Саиб паша, който беше председателят на извънредната комисия от столицата. Бинбашията Омер Тефик беше явно недоволен, че викат не него, а това хлапе, което вместо да се притесни заради бъдещата си среща с големия началник, само пристегна колана си, оправи си феса и спокойно каза: „Слушам, бинбаши ефенди, веднага отивам”. Изпрати го с мрачен поглед.

 „Мюлезим ефенди – каза пашата, когато Сабри Кадир му се представи и младият офицер веднага разбра, че и той е по европейски възпитан човек. Друг големец на неговото място би казал безцеремонно: „Ей, мюлезим!”, вместо официалното „господин лейтенант”. – Мюлезим ефенди, извиках тебе, защото ти си единственият културен офицер в този град. Ще ти поверя важна задача. Утре ще докарат един човек на име Дякон Левски, който е водач на политическата опозиция в този район на империята. Възлагам ти да отговаряш за неговата охрана, защото се боя, че Омер Тефик и другите говеда ще го малтретират, а може и да го убият от простащина, като после кажат, че го съсекли, защото се опитал да избяга. Този човек трябва да се пази зорко и да му се осигури хубава храна и лекар, който да го превързва всеки ден, защото е ранен.”

Пашата погледна Сабри Кадир и като прочете в очите му въпроса „Защо е нужно това уважение?”, прибави:

„Казах ти, че той е голям техен водач, нещо като гяурски паша или дори като велик везир. Много е хитър и корав човек и с мъчения няма да изкараме признания от него. Освен това не искам да давам мегдан на диващината. Нали ние, културните турци, мечтаем за европейски ред в държавата ни”.

„Слушам, паша ефенди! – отвърна Сабри Кадир. – Друго ще заповядате ли?”

„Друго няма – каза пашата. – На Омер Тефик ще наредя да не ти се бърка в работата и да удовлетворява безпрекословно всичките ти искания около охраната на българина.”

 Беше виждал много разбойници, докато служеше в Багдатския вилает, но този не беше мургав и космат, с мрачно лице и тежък поглед. От закритата кола по момчешки леко слезе невисок човек със светло лице и светли очи. „Буюрунус, ефенди! Заповядай, господине!” – с ирония в гласа и в погледа го посрещна Омер Тефик. Така той изрази несъгласието си с прекаленото уважение към този нищо и никакъв гяурски разбойник. Омер настояваше да го заключат в подземието, но Сабри Кадир, без да обръща внимание на казаното от него, отведе и затвори българина в малката стаичка, където настаняваха слугите и багажа на дошлите на инспекция паши и миралаи от Истанбул, а когато паши и миралаи нямаше, в нея дремеше флегматичният и мързелив началник на караула.

 В дните на процеса Сабри Кадир лично изпращаше сутрин с охраната затворника към конака и го заключваше след връщането му. Никой друг нямаше ключ от стаичката, само Сабри отваряше и затваряше. Това даде повод на Омер Тефик да започне да го нарича презрително „Ключаря“.

 Гледаше затворника и искаше да разбере характера му, като мислеше, че той не е какъв да е човек, щом е станал водач на бунтовниците. Бамбашка и значителен човек беше този българин наистина, но по друг начин, особен и значителен, защото не приличаше на Мидхат с неговите питания в мисленето: „Защо живеем? Какво ни чака? Какво е добро? Какво е лошо? В какво трябва да вярваме?”, не приличаше и на преподавателя от военното училище Фон Кугелбергер с турско име Хюсни бей, който така потъваше в мислите си, че с мъка се връщаше към въпросите на курсантите. Като мислеше за тези от познатите си, които смяташе за особени, Сабри Кадир се сети и за полковника с орлов нос, остро лице и гневно пламтящ поглед, който се казваше Енвер Беяз, служеше в Багдат и беше маниакално горд с подвизите на прадедите си. Спомни си и за един разбойник кюрд, който издържа всички мъчения, без да охне, и погледът му беше като на вълк. Българинът беше друг човек.

Веднъж войникът Осман вдигна юмрук срещу арестанта и понечи да го удари, а той само го погледна спокойно и без интерес. „Сус бе, керата! – извика Сабри Кадир. – Няма да го биеш!”, а след това в ума му се появи въпрос: „Забранявал ли е Мидхат на войниците да бият заловените българи от онази чета през 1868 година?

 Стаичката имаше прозорче с решетка към коридора и всеки път, когато минаваше, Сабри Кадир поглеждаше към подсъдимия, който обикновено седеше на миндера с изправена глава и замислен. Сабри искаше да го попита на какво се е надявал, като е тръгнал срещу султана, и не е ли разбрал сега, че сметката му е била крива. Не го направи, защото нещо в лицето на затворника му подсказа, че българинът няма да говори. Той поглеждаше за миг офицера и в очите му се появяваше израз, който казваше: „Не ме интересуваш. Гледай си работата”. Кой знае защо на Сабри Кадир му се искаше този човек да разбере, че той не е обикновен чиновник, а интелигентен турски офицер, с когото може да се говори, ако не откровено, то поне без фанатична враждебност. Като осъзна това, Сабри Кадир с усмивка си помисли, че наивната му готовност да води разговори с политически противници и инакомислещи е проява на френски либерализъм.

 След два дни Али Саиб паша отново го повика и го разпита за условията, в които държат затворника. След обяснението Сабри Кадир реши да се възползва от явно показваното благоразположение на пашата към него и попита как вървят разпитите и какво казва в съда гяуринът. Загледан замислено през прозореца, Али Саиб каза, че престъпникът е говорил за тежкото положение на сънародниците си под властта на султана и за произволите на юшурджиите и бегликчиите. Имал намерение да отиде в Истанбул и да разкаже на големите управници за положението в България. „Хитрува и го усуква” – каза пашата.

 Непроницаемо и странно неподвижно беше лицето на затворника и като го гледаше, Сабри Кадир не можеше да си представи как този човек е бил съвсем друг в размирническата си работа, как се е усмихвал, как е говорил увлечено и е давал заповеди с властен глас. Мислейки за това, Сабри Кадир мислеше и за населените с българи земи наоколо, виждаше реките и хълмовете, горите и пътищата, градчетата и селата, безпросветните и тъпо заинатени селяни, насядалите в кафенетата или делово тръгнали по работата си занаятчии и даскали. Нещо в лицето на затворника му подсказваше, че той е въздействал на другите недоволни българи не с ръкомахане и с кафеджийски лакърдии, а с мълчаливо кимване, с размяна на многозначителни погледи и с малко думи. „Това трябва да се свърши!” – е казвал тихо, но твърдо той. В изпълнената с крясъци и суетене турска действителност Сабри Кадир не беше виждал такъв начин на общуване. Особено отношение към света и към хората – не турско, но не и европейско, изразяваше замисленото лице на българина.

 Сабри Кадир беше охранявал разбойници в Багдатския вилает в Ирак, но не беше ги смятал за интересни, защото в жестовете и в лицата им беше съзирал само обикновена алчност и тежка и жестока ярост на примитивни хора. Не такъв човек беше затворникът, когото Сабри Кадир пазеше сега. Като го гледаше, той искаше да му каже: „Ти все мълчиш и все мислиш за нещо много важно, което не знам какво е, но едва ли е най-важното и най-полезното за тебе и за народа ти. Трябваше наистина да отидеш в Истанбул, както си казал на съдиите, да стигнеш до Мидхат паша с помощта на своите сънародници в управлението и да му разкажеш за намеренията си, като накрая речеш чистосърдечно: „Аз съм убеден, паша ефенди, че ти си голям държавник и много умен човек и че за разлика от мен добре знаеш как се създава и се управлява истински модерна и преуспяваща държава. Нека да работим заедно”.

 „Игра си играете вие, българите! – искаше да каже още Сабри Кадир на затворника. – Ще разпарчедисате голямата и силна империя на малки държавици, които нито ще бъдат силни, нито ще са самостоятелни. Ще имате свои паши и везири, свои съдии и офицери, но ще е добре само за тях, а народецът ви едва ще се обръща в малката ви като чердже държавица.”

 Изправен до вратата, той гледаше затворника и мълчеше. Българинът го погледна за миг и отвърна лице. Сабри Кадир усещаше, че мълчанието в стаята не е неловко и напрегнато, а някак странно спокойно и че причината за това е в характера на българина, чиято поза и израз на лицето сякаш казваха: „Стоиш там до вратата и може би искаш нещо да ми кажеш, но то не ме интересува. Ти не си човек, с когото мога да разговарям. Иди си сега”. Сабри Кадир се обърна и излезе.

„Да – поклати глава. – Аз не съм като онези, с които той се разбира с едно кимване и с един поглед, но в нежеланието му да разговаря с мен има нещо азиатско и неевропейско. Умният човек трябва да може да говори и с враговете си. Умен ли е наистина той?”

 Шест пъти от четвърти до девети януари 1873 година Сабри Кадир изпращаше под усилена стража затворника в конака. На десети председателят на комисията отново го повика и му каза, че повече разпити няма да има. На въпроса му как се държи затворникът Сабри Кадир отговори, че мълчи и все мисли за нещо. „Добре – каза пашата. – Нека да мисли. Той знае, че ще бъде осъден на смърт.”

 В канцеларията на конака Сабри Кадир прочете препис от изпратения в столицата протокол на извънредната комисия. „Понеже всичко гореизложено е установено с положителност – пишеше в него – то на основание член 55, 56, 88 и 174, реши се споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване. Ако ваше превъзходителство одобрявате това, нека се издаде височайше ираде, за да се изпълни тази смъртна присъда. Нека бъде според вашата заповед.”

 В следващите дни чакаха височайшето ираде. Затворникът беше все така спокоен, дори повече спокоен, защото сякаш се бе отпуснал след края на разпитите. Странна мисъл се появи в ума на офицера. Като се знае, че удавникът и за сламка се хваща, дали този гяурин сега не се надява, че след като си е признал пред съда за извършеното, султанът може да рече: „Я го виж какъв е бабаит! Да вземем да го оставим жив, че може да ни е полезен!”.
– Как мислиш, може ли Негово Величество султанът да се смили над тебе? – попита Сабри Кадир.

Затворникът за пръв път го погледна с интерес и дори с израз на дружелюбност и като поклати глава, отговори:
– Няма да се смили.

Нищо повече не каза или по-скоро пак каза с поглед: „Иди си!”.

 „На какво може да се надява сега той?” – се запита след това Сабри Кадир. Спомни си за един избягал от затвора в Багдат кюрд, който преди бягството беше странно напрегнат и сякаш се вслушваше в нещо. През това време неговите хора навън бяха работили за бягството му, бяха подкупили стражата и бяха приготвили дрехи и скривалища. Дали и за този затворник не се крои бягство? Вгледа се пак в лицето на българина и не видя напрегнато очакване. Той седеше и мислеше с вид на човек, който странно е лишен от усещането за трагичността на положението си и за него няма значение как изглежда в очите на околните. „Не прилича на бъдещ български паша или велик везир!” – си каза неочаквано Сабри Кадир. Нещо едновременно много по-просто и много по-сложно от везирско самочувствие изразяваше видът му.

„Да, разбира се! – си каза удивено. – Не се бях сетил за това.”

 Не разликата между тукашните даскали, които един ден може да бъдат управници на освободената България и Мидхат паша е важна и интересна, а разликата между тях и Мехмед Недим Кабръзлията и всички останали турски велики везири без Мидхат. Ако затворникът, когото Сабри пазеше, станеше голям началник в новата гяурска държава, той щеше да бъде различен от сегашните турски големци, защото е лишен от желанието да спечели нещо за себе си. Тази истина беше така очевидна, че Сабри Кадир дори не се опита да я подложи на съмнение.

 Като мислеше, че не може да се управлява държава с показваната от затворника спокойна замисленост и че и в бъдещото гяурско царство ще има мехмеднедимовци, омертефиковци и енвербеязовци, Сабри Кадир искаше да рече: „Лъжеш се, гяур ефенди! Вярно е, че не сте загнили като нас от хилядогодишно чорбаджуване, но много дребни душици и теглещи чергата към себе си има и сред вас, нали виждам какви са другите обвиняеми. Ти си изключение, гяур ефенди, и щеше да бъдеш разочарован, ако някога трябваше да правиш държава с тези хора! Смъртта ще те спаси от това огорчение”.

 Някак странно и кротко ядосан, той каза това на затворника. Познавайки вече нежеланието му да води дълги разговори, побра съждението си в краткото изречение: „Не сте всичките праведници”. Затворникът го погледна, замисли се – доста дълго се замисли, и после мръдна глава в знак на съгласие:
– Не сме.
– Значи и държавата ви няма да е кой знае колко справедлива.

Затворникът го погледна отново, задържа някое време погледа си в очите му и бавно и сякаш неохотно каза:
– По-справедлива ще е от турската.

 „Така е” – си помисли офицерът. Ако беше по-словоохотлив, затворникът можеше да каже: „Не сме глупаци да искаме идеална държава, но и с една крачка, с едно стъпало да е по-горе нашата държава от вашата, пак си струва да се борим за нея”.

 Струва си навярно да се бориш и да работиш за такава държава, но струва ли си и да умреш за нея? Готов ли е да умре за една нова и по-справедлива турска държава Мидхат, най-умният и най-честният човек от всички, които Сабри Кадир познаваше?

„Не! – си отговори Сабри Кадир. Беше сигурен, че Мидхат щеше да рече: „Мъртвият не може да работи за доброто на народа си!”.

 Всеки умен човек трябваше да е отчаян и съкрушен в положението, в което сега се намираше затворникът, защото животът му завършва с неуспех и без да е постигнал нищо, и щом той е заловен и осъден, победата в крайна сметка е спечелена не от него, а от враговете му. Какво мислиш за това, гяурино? Пак зададе въпроса си само с едно изречение и пак тъй с едно изречение българинът отговори:
– Не е сега крайната сметка.

 А кога? Нима вярваш в задгробния живот, човече, или с български инат настояваш на своето, макар да виждаш, че животът те е опровергал? Ако си умен и честен, ти, българино, трябва да признаеш, че сами не можете да се освободите, защото сте няколко пъти по-малко от господарите си. Някои твои сънародници смятат мюсюлманите са прости и примитивни хора, но и така да е, това също ще е причина за тяхната победа. Простият фанатик не се спира пред нищо и трепе враговете си, без да му мигне окото. Мене после може да ме е срам пред просветените европейци заради азиатската диващина на башибозука и на редовната войска, но вдигнете ли се срещу нас, ще ви изколим. Имаме хора за тази работа.

 На пети февруари 1873 година по обед от Истанбул се получи телеграма, че смъртната присъда на Дякон Левски е потвърдена. Ръцете на Сабри Кадир бяха леко изтръпнали, когато отключваше катинара. Али Саиб влезе, огледа стаята, погледна затворника и след няколко секунди каза само една дума:
– Утре.

 Затворникът го гледаше, седнал на миндера. Лицето му не се промени. Като предположи, че българинът не го е разбрал, пашата каза и дошлият заедно с него преводач преведе:
– Утре ще те обесим. Днес се получи разрешението от негово величество султана. Утре рано сутринта си прочети молитвата, ако вярваш в Бога.

 Гяуринът едва забележимо кимна, сякаш казваше: „Добре”. Али Саиб постоя – затворникът бе обърнал лице към него, но не го гледаше – и след това някак неловко и като че ли смутено се обърна и излезе от стаичката. „Бамбашка човек!” – промърмори, като си тръгваше, и Сабри Кадир вече имаше отговор на въпроса защо пашата беше дошъл лично да съобщи новината на затворника: Защото искаше да види как този бамбашка човек ще понесе най-страшното известие в живота на всеки от живите хора. Любопитен човек беше пашата.

 През целия следобед Сабри Кадир беше възбуден и мислите му все се въртяха около затворника. Половин час след като отключи, за да внесат храната, пак погледна през прозорчето и видя, че той бавно и замислено дъвче. Сабри Кадир си каза, че сега в казармата витае смъртта и сякаш само българинът не усеща това. Вечерта се спря в тъмния коридор и дълго гледа осъдения през прозорчето. Стаичката се осветяваше само от фенерите в двора на казармата. Лицето на затворника беше осветено и сянката на главата му се очертаваше върху бялата стена зад него. Той седеше спокойно отпуснат и едновременно с това изправен срещу целия свят и сякаш казваше: „Гледайте ме. Аз съм такъв, какъвто съм, и няма значение какво мислите за мене. Важно е какво мисли Бог, а аз съм се разбрал с него”.

 Лицето на българина беше обло, с малко далеч разположени едно от друго очи и с вежди като крила над тях, с голяма и някак права, пресякла долния край на лицето му уста. Сабри Кадир си помисли, че всъщност не очите, а устата изразява характера на този човек. Тя беше широка и с по-дебели от нормалното, но не чувствено дебели устни, малко издадена напред и все пак спокойно легнала върху лицето. На Сабри Кадир за пръв път му се стори, че долавя и осъзнава съществуването на странна и непозната досега връзка между този човек и света, който го заобикаляше. В този свят присъстваха заснежените полета около София, планината на юг от града, ханищата, в чиито дворове скърцаха коли и се чуваше глъчка, жените с тъмни дрехи, дошли да налеят вода в бакъри и стомни от кладенците. Сабри Кадир отмина с мисълта си хората и тяхната глъчка и излезе в тъмните и студени снежни полета. Към техния студ и към тяхната тъмнина спокойно вървеше сега този човек и сякаш искаше да каже: „Виждал съм студ и тъмнина!”. Върви, българино!

 На следващата сутрин отключи за последен път катинара и се отдръпна, за да изведат затворника. Погледна го с любопитство, когато той минаваше край него, но нищо ново не видя в израза на лицето му. Беше странно отделен и странно свързан с целия свят. Отвори се и се затвори голямата врата на казармата и Сабри Кадир чу рева на тълпата навън. Циганите на София се бяха събрали пред вратата, децата крещяха и хвърляха камъни, мъжете псуваха и говореха мръсни думи, а гювендиите Мика, Пама и Зейнепа се кривяха и показваха голите си гърди.

 С тези хора затворникът нямаше нищо общо. Заедно с тях срещу българина стоеше и той, просветеният турски офицер. Каруцата тръгна към бесилката, а след нея тръгна и тълпата. Час и половина по-късно в казармата се върна Омер Тефик и доволно каза: „Обесихме и този разбойник! Всички разбойници ще обесим!”. На Сабри Кадир му се стори, че в думите на Омер Тефик се крие закана и към него. Чак вечерта Сабри Кадир се видя по-свободен, отдъхна си от дневната суетня и поседя в офицерската стая, дори полежа малко на миндера, пушейки европейска цигара в тънко цигаре. После стана и излезе в коридора.

 Стаичката беше празна. През прозореца пак проникваше светлината на фенерите в двора, но на миндера нямаше никого и стената зад него се белееше странно пуста. Беше чудно, че снощи тук имаше човек, а сега го няма, но той не е отишъл другаде и не изпълва пространството там с израза на лицето си и с присъствието си, а виси на въжето посинял и вкочанен. Изпита остро усещане за празнота. Снежните полета около града са същите, каквито бяха снощи, същите са и ханищата и къщите, чешмите и дюкяните, хората все така щъкат насам-натам по улиците или местят различни предмети в дворовете си. Всичко е такова, каквото беше снощи, но човекът, който седеше тук, сега го няма и това поражда странното чувство, че светът се е променил.

 След този ден и час Сабри Кадир живя дълго, но не направи голяма кариера във войската и през 1901 година я напусна със звание каймакам, което се равнява на европейското звание подполковник. Умря на седми март 1910 година. Беше доволен, че доживя до младотурската революция и до възстановяването на Мидхатовата конституция от 1876 година. „Пашата щеше да е щастлив, ако можеше да види това!” – казваше понякога. Няколко пъти през последните години на живота си каза и следното:

– Знам само двама истински големи човеци, които мислеха не за собственото си съществуване, а за добруването на хората около тях. Единият е Ахмед Мидхат паша, когото турци и султански мекерета удушиха на седми май 1884 година в затвора в Таиф, а вторият е българинът Дякон Левски, когото други турци, също султански чиновници, обесиха през 1873 година в София. Радвам се, че ги познавах.

Левски

 Мислейки за приликите и разликите между двамата, Сабри Кадир не искаше да отмине без внимание факта, че за да спечели на своя страна фанатизираните софти в борбата за приемането на първата турска конституция през 1876 година, Мидхат, без да се смущава, беше лъгал тях и другите простаци, че му се явил насън пророкът Мохамед и го помолил да се погрижи за спасението на държавата. „Нямаше как, млади момко – каза той в един разговор много години по-късно, – целта оправдава средствата. Ти чел ли си книгата на Николо Макиавели?”

Сабри Кадир се съгласи с него тогава, но си помисли, че българинът – такъв, какъвто го помнеше, нямаше да си служи с такива шмекерлъци, за да привлича хората към своята кауза. Не каза това на Мидхат, но беше сигурен, че пашата щеше да отвърне с усмивка: „Такива свръхчестни люде не могат да управляват държава!”.

„По-важното е, че са готови да умрат за нея! Ще има държава, щом има такива хора” – си помисли Сабри тогава и не се учуди, когато по-късно тази държава се появи. Струваше му се, че над нея като лицето на Господ Бог свети лицето на онзи българин.

***

 Авторът, Димитър Василев Дишев, който почина през 2012 г. беше журналист. Роден е на 07.06.1935 г. в с. Каран Върбовка, Русенско. Завършва българска филология в Софийския Университет „Св. Климент Охридски“. От 1966 г. работи във вестника на Строителни войски – „Трудово дело“. Беше член на Съюза на българските журналисти – СБЖ. Пишеше разкази. Негови разкази са публикувани в списанията „Пламък“ и „Съвременник“, както и във вестниците „Литературен фронт“, „Вечерни новини“, „Труд“ и „Трудово дело“.

 След 10-ти ноември 1989 г., Димитър Дишев беше един от основателите на пенсионерския печат в България. Преди смъртта си работеше във вестник „Трета възраст“ като Заместник-главен редактор. Близо четиридесет години Дишев работеше и върху темата за живота на Васил Левски. Като резултат има написани шестнадесет разказа. В шестнадесетте разказа, Васил Левски е представен от различни гледни точки, като желанието на автора е по този начин да се постигне завършен и цялостен образ на Апостола. Тази завършеност се проявява може би най-добре със следните думи от разказа „Върви, българино!“:

 „Роденият да бъде човек винаги стига до простото „Искам да бъда свободен!“. С разказа „Разбрах те, Дяконе!“, през 1973 г. авторът Димитър Дишев участва и печели трета награда в Националния литературен конкурс организиран от Съюза на българските писатели и посветен на 100-годишнината от гибелта на Васил Левски.

 С разказа „Българинът, когото обесиха“, през 1987 г. авторът участва в Националния литературен конкурс посветен на 150-годишнината от рождението на Васил Левски и печели втора награда в категорията „Новела“, като първа награда не е присъдена. В същия конкурс, участва и известният Радой Ралин, който печели втора награда в категорията „Роман“ с книгата си „Аз съм Левски“. В категорията „Стихотворение“, първа награда е присъдена на Елисавета Багряна за стихотворението „Идеал“. 

Източник: www.bulgarianhistory.org