Връща се вкусът към добре направената детска книга - такава, която детето може да обикне, към която да се връща, дори и пораснало. Това каза Зорница Христова - преводач, автор на детски книги и издател по повод Международния ден на детската книга - 2 април. Сред последните й книги са „Когато искам да мълча”, „Сладоледена риторика”, „Ваканция в средните векове” и „Вкусна география”. В момента детското ни книгоиздаване започва да се въззема - издават се повече български автори, които бяха изчезнали почти през 90-те, както и световни класики в детската литература, посочи тя.
Българската литературна критика традиционно не забелязва българската детска литература - и детската литература въобще. Тя се стреми да отбележи великото, съдбовното и сложното. Затова и българската детска литература няма история, няма вътрешен разказ, смята Христова. Според нея внимателен критичен прочит с търсене на съпоставки, контрапункти, с анализи и коментари още липсва, а би дал много ценна обратна връзка.
Да се издаде нова българска детска книга е много по-сериозна задача от това просто да се купят правата на нещо, което вече е бестселър по цял свят, да се преведе и да се отпечата, смята Христова.
Трябва да се открият съдържателни липси точно за нашите читатели, да се намери верният език, после верният визуален език, защото имаме чудесни млади илюстратори, които се нуждаят от практика, за да се развиват и защото илюстрациите за деца са страхотен път за възпитаване на чувството за красиво, допълни тя. Има многотия от детски книги, но много често липсва онова, което се преживява като отваряне на нов свят, на нов начин на виждане на света, коментира Христова.
Тя разказа, че когато купува книги на децата си търси онова заглавие, което е на границата на техния свят и може да го разшири с нещо ново. Според нея родителят има шанс да препоръча успешно някоя книга, когато познава вкусовете на детето си и може да подбере нещо, което ще му е близко. Ако обичайно му подарява увлекателни четива, детето ще има доверие и за някои по-нестандартни заглавия, смята тя. Би било чудесно, ако учителите също познаваха читателските навици на учениците си и се опитваха да направят връзката между тях и онези книги, с които се опитват да разширят кръгозора им, отбеляза Зорница Христова.
Според нея детското „нечетене” идва от възрастните. Понякога от родителски пример, друг път от прекомерната състезателност в училище, където се засича време за четене, броене на страници, влияят и по-ригидният стил на преподаване и най-вече системата на оценките, внушаваща отрано на част от децата, че „не ги бива” в тази работа.
Никой не иска да се занимава с нещо, в което се влачи на опашката. А четенето не е състезание, смята Христова. Задължителните списъци могат да се превърнат в огромна тегоба, особено за по-малките деца. Те слагат каруцата пред коня - малко като бабите, които те задължават да изядеш храната с надеждата междувременно да ти се услади.
Източник: www.dariknews.bg