Снежинките кротко се виели във тихи вихри и очаквали мига, в който ще се втурнат надолу, в най-вълнуващото си снежно-бяло пътешествие. Не знаели къде отиват и кого ще срещнат. Не знаели и дали ще срещнат някой. Те имали безкрая на небето – били волни, свободни… Едната снежинка бавно се спуснала по облачето, вятърът я повел и неусетно тя полетяла към земята. Малко след това още снежинки се включили в тази нова и интересна игра и небето побеляло от сипещия се тих и крехък сняг, за радост на няколко хлапета, които погледнали нагоре с щастливи очи. Снежинката кацнала на нещо топло. Това било протегнатата длан на едно от децата. Изпитала нещо странно… почувствала, че изчезва, че се стопява.

 И наистина след малко от нея останала една малка, небесна сълза. Детето се вгледало в сълзата и отново погледнало нагоре към падащия сняг. „Защо плачеш?“ - напразно промълвило то, миг преди нова снежинка да докосне лицето му и да се стопи.

 Тъга обзела невинното му сърце, но скоро снегът натрупал преспи и всичко се потопило в бялата магия. Детето се огледало, но не могло да разбере света около себе си – то стояло само като един малък принц, на който едва ли някой би могъл да отговори, защото едва ли биха го разбрали. „Не се тревожете – казало то на хилядите снежинки. - Аз ще ви опазя.“

 Единственият начин да защити снежинките бил да не ги докосва. Защото единичката заплаха в този мразовит ден било горещото му сърце. Всъщност за снежинките нямало действителна опасност. Дали ще са красиви кристалчета или капка вода или дори невидима пара, те не изчезват. Преминават от един образ в друг, дарявайки на хората дъжд, който да напои нивите; сняг, за да затопли семенцата в полята до пролетта; извори, за да утолят жаждата; море, за да разберат какво е необят; облаци, за да виждат в тях това, което се крие в съзнанието им; сълзи, за да се пречистят…

 Но детето и знаело това, и не го знаело. Децата обичат да играят. И то направило един огромен снежен замък за снежинките, в който вложило цялата си любов. Но малко по малко то започнало да замръзва в студа, погледът му се премрежил сред снежния рояк и през него видял да приближава впряг от бели елени, а в шейната седяла снежно-бяла жена с най-красивата кристална корона върху снежните си коси. Когато момчето отворило очи, не чувствало студ, въпреки че всичко около него изглеждало ледено. В съзнанието му изплувал образът на една бяла дама и миг след това след рояк кристални звуци тя се появила.

– Ти разтопи няколко мои снежинки, но ще те пощадя, защото знам че всъщност искаше да ги спасиш.

„Снежната Кралица“ – помислило си момчето с вледеняващ ужас, а тя с ледена усмивка потвърдила.

– Бъди ми гост, бъди господар на снежното ми кралство, строй колкото искаш ледени замъци за моите снежинки… Любувай се на съвършените им форми и блясък, танцувай с тях… В замяна искам единствено в гърдите ти вместо сърцето ти да поставя кристалче лед.

Красотата на ледения дворец била наистина неземна и човек можело безкрай да се любува на съвършенството му, но момче, родено сред рози, няма как да забрави цветовете и аромата им. Самата мисъл за розите сгряла кръвта му, ускорила пулса му и около него се образували локвички от разтопения лед. Кралицата разгневена посегнала с вледеняващия си жезъл и замразила отново водата, но напразно - все по-голямо и по-голямо езерце се образувало около момчето. Ужасена ледената владетелка го прогонила да си върви, за да не разтопи изящния й замък. Но било късно. Кристалните полилеи се спуснали във водопади, стените бликнали като реки.

– Как, как едно човешко създание може да направи това – мълвяла отчаяно и неразбиращо ледената кралица, докато бавно умирала.

 Заспала, а когато се събудила, плувала върху огромно листо от лилия в прекрасно езеро, обградено от разцъфнали дървета и цвета… Чудо ли? Да, любовта е чудо… Но сега е зима. Коледа е, и ако едно сърце може да разтопи дворец от лед, какво ли могат две?

Източник: www.horizonti.info