„Птиците умират сами“ на Колийн Маккълоу е популярно заглавие сред любителите на любовни романи. Това е една дълбоко разтърсваща история – толкова нежна, и същевременно покрусяващо жестока. Въпреки големия си обем, обземе ли те веднъж тази книга, бъди сигурен, че няма да те пусне, докато не прочетеш (може би по-правилно е да се каже „изживееш“) и последния ѝ ред. Със сигурност трябва да я подхванете в точния момент, за да достигне до вас. Така направих и аз – започнах я преди години, след прочит на „Брулени хълмове“, но така и не успях да я усетя. 
 
 Оставих я. Доста години след това изпитах необходимост да прочета точно нея, и това беше едно изключително лично и положително читателско изживяване.
 
 Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата.        

***

О, Франк, ако мечтите бяха коне, и бедняците щяха да яздят.        

​***

Защо ли, като те гледам, така се свива несъществуващото ми уж сърце?

***

​ Постепенно споменът за него поизбледня, както става с всички спомени, дори и с онези, свързани с много любов; сякаш в самите нас протича някакъв несъзнателен лечебен процес, който оздравява раните, въпреки отчаяната ни решимост никога да не забравим.        

 ***

 Старият урок бе добре научен; тя умееше да се владее изключително добре, а гордостта ѝ беше безгранична. Никой не биваше да разбере какво става в нея и трябваше докрай да остане невъзмутимо спокойна на вид.

​*** 

 ​Но грешеше. Болката не затихна. Напротив, ставаше все по-силна, мъчителна, вцепеняваща. По-рано самотата му не беше свързана с никого и той не можеше да каже, че нечие присъствие в живота му би я излекувало. Но сега вече самотата си имаше име: Меги, Меги, Меги, Меги…

​***

​ О, това на нищо не прилича! Как смее някой друг да има лице и очи като на отец Ралф! Те не я гледаха като него: смехът в тях беше нещо съвсем различно и не горяха от обич към нея.

​***

 ​А беше толкова млада: в моменти като този, като се гледаше в роклята с цвят на пепел от рози, щеше ѝ се да изпитва някакво хубаво чувство, което да я облъхва като силен горещ вятър. Не искаше цял живот да прави все едно и също като някакъв малък автомат; копнееше за промяна, за жизненост, за любов. Любов, съпруг, деца… Каква полза да жадува по един мъж, когото нямаше никога да има? Той не я искаше, никога нямаше да я иска. Казваше, че я обича, но не като съпруг.

​***

​ Така ли правят всички мъже — да обичат нещо неодушевено повече от една жена? Не, сигурно не всички. Може би само по-трудните, по-сложните, потънали в своите океани от съмнения, възражения и разсъждения. Но не можеше да няма и по-обикновени мъже, такива, които биха обичали една жена повече от всичко друго.

​***

​Ах, вие красавци-измамници! Толкова сте влюбени в себе си, че нямате нужда от ничия друга любов.

​***

​Но да разбереш грешката си, не значи още, че можеш да я поправиш.

​***

 Казваш, че ме обичаш, но нямаш представа какво е любов; само редиш думи, които си научил наизуст, защото ти се струва, че звучат добре! Учудвам се само как вие, мъжете, още не сте успели да се отървете от нас, жените, след като толкова много ви се иска да го сторите. Трябва да измислите как да се жените един за друг: бихте били щастливи като в рая.
 
***​

​Страшно е един-единствен човек да означава толкова много и толкова различни неща.​

​***

​Няма смисъл да мислиш за отминалото, за онова, което трябва да бъде погребано. Смисълът е в бъдещето…

***

​— Няма да ѝ сторя зло – уверяваше я той. – Искам само да я видя и толкова. 
— Знам, ваше преосвещенство. Но истината е, че бихте ѝ сторили много по-малко зло, ако искахте повече от това.  ​

​***

 ​Трябваше да си признае, че я беше пожелал още от момента на първата им целувка, но това желание никога не го беше измъчвало така, както любовта му към нея — за него това бяха две отделни, различни неща, а не части от едно цяло.

​***

​… в няколко мига той бе изживял цяла вечност. Завладя го цялата онази сила, която беше приспана и на която стигаше само трепетът от едно докосване, за да се отприщи стихията, която подчинява съзнанието на страстта, а волята на ума потъва във волята на тялото.

​***

​ А болката му? На моменти й се струваше, че я усеща като своя. И това я правеше още по-щастлива, защото виждаше в тази болка някакво възмездие.

​***​
 
 Жестоко се борих с теб, моя Меги! И ето че накрая трябва да събирам не твоите останки, а късовете, на които съм се разпаднал аз.

​***

 ​Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.

​***

 ​И като си помисля, че някога имах дързостта да ти кажа, че не си нищо необикновено! Взимам си думите назад. Ти си единствената жена, Меги. Единствената!

​***

 ​Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе — нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.

​***

​Няма никога, никога, никога да обичам никого? Обичаш ли хората, убиват те. Имаш ли нужда от хората, убиват те. Така е, повярвай ми.​

​***

 ​Каква ирония! Пепел от рози, каза той в онази нощ, докато яздеше към сондажа. А аз не разбрах какво значи това. Пепел си бил и в пепел ще се превърнеш.      

​***

 Две хиляди мили, чак от другата страна на света. И независимо дали щяха да се върнат у дома, или не, те нямаше да се чувстват свойски нито тук, нито там — обитавайки два континента, щяха да възприемат два различни начина на живот.

​***

Онзи, който няма какво да губи, може да спечели всичко, а човек без чувства не може да бъде наранен.          

​***

Защо като съм с теб, все имам чувството, че трябва непрекъснато да тичам, за да те догоня, а пък не успявам?

***

 ​Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние — когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.​

Източник: www.bianaguncheva.wixsite.com