Село Згориград се намира във Врачанския район, на 3-4 км югозападно от Враца, след прохода „Вратцата“ и е разположено сред затворена котловина по двата бряга на Лева река. Високо над селото се извисяват скалните венци и върховете на Вратцата, Бабките, Тошина могила, Букувешки камък, Меднишки връх, Искри връх, Камена страга, Равнио камък, изградени от бели кредни варовици, които създават неповторима гледка. Селото е дало името и на една голяма тектонска гънка от пределите на Западна Стара планина – Згориградската антиклинала.

 Засега няма сведения кога точно е основано село Згориград. Името му почти липсва в преведените османски регистри. Изглежда, че жителите му са били зачислявани от турската администрация заедно с жителите на Враца. Според едно местно предание село Згориград е било част от старинния Вратица. Това ще да е и най-правдоподобно, тъй като името му означава „градът зад планината“. Колкото и да ни се вижда чудно, старите родове на Враца водят потеклото си от Згориград.

 Основен поминък на местното население още от дълбока древност е било рударството. В една стара купчина медна шлака бе намерена медна брадва копач, която не е била употребявана за работа. Тази брадва копач датира от втората половина на медно-каменната епоха, което ще рече четвъртото хилядолетие пр. Хр. В района на селото са намерени и бронзови брадви, датиращи от края на бронзовата епоха, и каменни калъпи за тяхното отливане. В стари галерии на мина „Плакалница“ са намерени стари рударски инструменти от желязо и медни византийски монети с последна емисия от името на император Исак II Ангел, 1185-1195 г.

 Всички тези находки показват, че в околностите на Згориград е имало и леярни. Не бива да бъде чудно, че ако се направи химичен анализ на намерените в Северозападна България оръдия от мед и бронз, ще се види, че произходът на много от тях ще сочи медните находища около с. Згориград. Според проф. Димитър Йоцов, който се позовава на историци от XIX век като професорите Лежан и Рофщро, та даже и на Феликс Каниц, „цялата згориградска котловина с нейните твърде интересни топографски условия е била римски укрепен пункт със задачата да охранява прохода към София“.

 Друга историческа теория твърди, че римляните били привлечени от богатите медни руди в околностите на Згориград и подновили експлоатацията на старите тракийски рудници в района на Плакалница и Медна планина.

 Постепенно в поречието на р. Лева около прохода Вратцата възникнало голямо рударско селище, чиито останки и досега могат да се открият от местността Вратцата до южните части на землището на Згориград. От древността през Згориград са минавали някои от най-важните пътни артерии на траките и Римската империя. Първият, Враца – Згориград през Врачанския балкан, спускал се към с. Зверино, където през стария брод пресичал река Искър и при с. Елешница се вливал в пътя Етрополе – София. Вторият, по-западен и по-използван е Враца – Згориград – с. Елисейна, откъдето продължавал към Софийското поле. Третият път вървял западно от Искърския пролом: Враца - Згориград – Осиково и слизал при устието на река Пробойница. На левия бряг на река Лева след Вратцата личат основите на църква, обградена от двоен зид. И досега в скалите се виждат вдлъбнатини от някогашна чешма, хващала водите на буен извор. Църквата е датирана от X – XI век.

 През време на османската власт в Османските регистри за Згориград се споменава като място, където са живели известни доганджийски фамилии – хора, които са отглеждали, дресирали и доставяли ловни соколи на султанския двор. За селото се споменава в лист от ръкописен апостол от XVI век: „Да се знае коги повезах аз грени Йован, коги повезах сий Апостол от село Згориград у Враца у горната махала, та беше поп Стоян, та плати Петоко Атанас/ов/ това лето брату.“

 В началото на XVII век населението на Згориград се разделя на две половини. Притежателите на земеделска земя мигрират в покраищата на Врачанското поле, където имат възможността да работят както своя земя, така и земя на богати български и турски земевладелци. Другата половина от згориграждани в огромната си част са скотовъдци, чиито животни пашуват през пролетта и лятото в т.н. „совати“ по билото на Врачанската планина.

 Част от згориграждани са използвали водата на р. Лева за изграждането на воденици („караджейки“). По цялото поречие на реката е имало над 30 воденици. В края на XVIII век на сегашната територия на селото започват да се настаняват преселници от Оплетня, Очин дол и селата по поречието на река Лескова и Лакатнишка.

 През 1902 г. гръцкият предприемач Мавро Кордато, руски поданик, жител на Цариград, с 12 души миньори – черногорци и италианци, започва работа в откупения от него район на рудник „Плакалница“, с което след дълъг период от време се подновява рудодобивът. Това решително променя поминъка и начина на живот на жителите на Згориград. От земеделско-скотовъдно селище то се превръща в миньорско работническо село и тази промяна пряко се отразява в бита на днешните му жители.

 На 1 май 1966 г. преди обяд, дигата на хвостохранилището на мина “Плакалница” във Врачанския балкан се къса и село Згориград и крайните квартали на Враца (гъсто населения квартал “Кемера”) са залети от 450 000 кубически метри лава-подобна смес – “кал, тиня и вода”, съдържаща отровни химически елементи (тежки метали, цианиди), включително камъни и дървета, които повлича по пътя си. Калта изминава 7 километра и достига до площада в центъра на Враца, където малко по-рано е приключила манифестацията за Деня на труда. Местните наричат трагедията: наводнение, инцидент, катастрофа, потоп, трагедия, бедствие, стихия. Наподобява на цунами, но се разстила като лава. В първите часове и дни след бедствието, сред оцелелите хора в Згориград е царяла паника и тревога за изчезналите им роднини и близки.

 Официално, тогавашната комунистическа власт, оповестява само за 100-ина загинали, но по-късно става ясно, че жертвите на инцидента са над 500 (има сведения за 118 обезобразени до неузнаваемост трупове, от които 4 на деца), ранените 2000, разрушени са над 150 къщи, 300 семейства остават без дом, а покривите на 1000 къщи са отнесени от стихията. Данните са неофициални, от различни източници.

 На територията на Природен парк „Врачански Балкан“ са установени около 1050 вида висши растения, от които над 80 вида са с висока консервационна стойност. Те са разпределени в 37 формации и 124 асоциации и групи асоциации. Към тези асоциации (екосистеми) се отнасят 78 дървесни и храстови, и 36 тревисти.

 С многообразието на релефа и растителността е свързано и съществуването на богата фауна. До този момент са установени 214 вида гръбначни животни, като най-голям интерес от научна и консервационна гледна точка са групите на пещерната фауна (безгръбначни, прилепи) и дневните грабливи птици.

 Резерват „Врачански карст“ обхваща площ от 1453,1 ха по северните, предимно скалисти склонове на Врачанската планина, в района на Базовски и Стрешерски дялове. Резерватът е поставен под режим на строга защита, с цел да бъде запазен от въздействието на човека част от карета на Западна Стара планина. Тук се срещат редките и застрашени: египетски лешояд, сокол-скитник, орел-змияр, безопашат мишелов, осем вида от представителите на прилепите и др. На територията на резервата са установени и значителен брой растителни видове с категория застрашен и рядък.

 Други природни забележителности и застрашени територии са: „Вратцата“ (най-високите отвесни варовикови скали на Балканския полуостров, а за тази надморска височина и в Европа); „Леденика“ (първата благоустроена пещера в България с първия описан пещерен обитател - Pheggomisetes bureshi); „Ритлите“; „Скакля“ (най-високият водопад в България – 141 м); „Лакатнишки скали“ (с най-богатата и най-добре проучена пещерна фауна в България) и др. Благоприятните географски и климатични условия на Врачанската планина и околните долини и котловини привлекли хората да се заселят тук още от най-дълбока древност. На територията на Природен парк „Врачански Балкан“ са останали много паметници на културата, свидетели на исторически събития и факти от живота на местните жители от минали времена. Обектите са най-разнообразни - исторически, архитектурни, археологически, художествени и етнографски със световно, национално и местно значение - църкви, манастири, музеи и исторически паметници.