Районът около днешния Велинград е бил населен от най-дълбока древност. Разкритите при археологически разкопки културни пластове дават основание да се твърди, че Чепинският край е обитаван от тракийски племена през V-VI век пр. Хр. Най-трайни са следите от племето беси - открити са могили, некрополи, стени от селища и крепости. Сред тях със своята уникалност се открояват прекрасните образци на култова керамика (тип "Цепина"). Според някои изследователи мрежата от култови средища на бесите дава основание за предположение относно тяхното обособено място сред тракийските племена - като жреци, поддържащи религиозния култ. В околността на Велинград са разкрити няколко укрепени тракийски светилища - на връх Острец, в м. "Св. Илия" (над езерото Клептуза) и др. От траките са останали и 7 надгробни могили в Баташкото блато (сега дъно на езеро) и 2 могили в местността “Юндола”. Развалини от тракийски селища и крепости могат да се видят в местността “Печковец”, в подножието на средновековната крепост Цепина, където са намерени фрагменти и от тракийска керамика и оръдия на труда, както и на други места.

 През 46 г. сл. Хр. римляните завладели Родопите и е поставено началото на един смесен трако-римски период, който продължава до идването на славяните. За римската култура в този край говорят археологическите находки от селища и укрепления в местностите “Биволичино дере” и “Ремово”. Това са останки от глинени тръбопроводи за минерална вода, от настилки за пътища, от укрепления, мраморни плочи, монети и т. н. През римо-византийския период в района на Чепинското корито са изградени и много раннохристиянски базилики, останки от такива в околностите на града има на няколко места. В началото на VI век Чепинският край е бил населен със славяни. Според проф. Петър Петров и проф. Марин Дринов тук е живяло племето драговичи. Славяните възприели много от обичаите, нравите и културата на траките. По-късно славяните се смесили и с българите. Чепинската котловина е присъединена към българската държава при управлението на хан Маламир (831-836), а неговият наследник - хан Пресиян (836-852 г.) присъединява цялата родопска област.

 За голямото стратегическо значение на тези места говори фактът, че след кръвопролитни боеве или чрез тайни заговори, те преминавали ту в български, ту във византийски ръце. Окончателното им освобождаване от византийците става при цар Калоян. От този исторически период са останали следи от укрепления в местностите: “Стража” (на 2.5 км. източно от града); “Градот” (на 2 км. северно) и др. Това е времето, когато се разширява и доизгражда крепостта "Цепина", която постепенно се превръща в значим фактор от отбранителната система на българската държава. За кратък период от време (1207 – 1215 г.) твърдината е столица на самостоятелното феодално владение на деспот Алексий Слав, който по-късно премества седалището си в гр. Мелник.

 По време на Второто българско царство из околността на днешния град са изградени много църкви и манастири, повечето върху основите на раннохристиянски храмове. Останките на някои от тях могат да се забележат и днес. Следи от средновековни църкви има на няколко места около днешния Велинград: "Св. Спас" в местността "Черковище" (под вр. Острец); "Никульова църква" - на около 3 км. западно; "Илиина църква" - на Елин връх. На хълма „Гергьовица” е имало манастир, разрушен при османското нашествие. Днес на негово място е издигнат параклисът "Св. Георги". Турското робство носи нови промени в този район на Родопите. Крепостта "Цепина" е разрушена, но названието на котловината и принадлежащите и планини остават със старите си имена (Цепина- Чепино). Превръщането на района във вакъфски имот играе значима роля при оформянето на спецификите му като обособено краище. С това обстоятелство се обяснява и наличието на християнски храмове в района от този период. Османската империя имала нужда от съюзници в центъра ѝ и започнала да налага ислям доброволно или насилствено още в началото на XVI век. По времето на султан Мохамед IV (1656-1661 г.) част от населението е било принудено да приеме мохамеданството. Друга част обаче твърдо устоявала на натиска и се оттеглила в планината, в близост до село Каменица. С терор и оръжие турската власт се наложила и променила вярата на голяма част от населението на Чепинското корито, но народността и езикът се запазили.

 Османският регистър отнасящ се за годините 1516-1517 посочва появяването на първите живеещи мюсюлмани в района. Тогава чепинските села са имали общо 624 домакинства, 12 от които мюсюлмански. Статистическите данни от XVI и XVII век показват, че ислямът в Чепинското корито е навлязъл относително бавно и постепенно. Не трябва да се отрича и фактът, че голяма част от българите са сменили вярата си доброволно. Една от главните причини за това бил непосилният данък, който християнското население трябвало да плаща на гръцката патриаршия, в чийто диоцез влизал районът на Родопите. Известно е, че по времето на владиката Гавриил от Пловдив, който се оплакал на пашата и след като последният лично дошъл в Чепинско да уреди сметките, част от разбунтуваното население предпочело да приеме исляма, вместо да плати съответните налози на гръцката църква. Чепинското население не останало настрана от Възраждането и националноосвободителните борби на българския народ. През 1816 г. каменчани изградили църквата “Св. Тройца”. Тя се превърнала в средище, където се укрепвало българското самосъзнание и се разпространявали знания и просвета. Наличието на храма оказва решаваща роля в създаването на първото килийно училище, открито през 1823 г. в двора на църквата. Първият учител в него бил Илия Ждраков.

 Събитията от трагичната априлска епопея на Батак не подминават населението на Чепинско. Неговото активно участие в национално-освободителните борби на българския народ срещу Османската империя достига апогея си през последните години на ХIХ век и първите десетилетия на ХХ век. Чепинско се превръща в един от основните гранични пунктове на ВМРО. От тук се осигурява връзка с поробена Македония, снабдяват се с оръжие най-близките райони, прехвърлят се чети. В такава обстановка, в дом на родолюбиви българи, в с. Каменица е роден революционерът Величко Димитров Керин (1897-1934 г.), станал известен с псевдонима Владо Черноземски. Започнал като редови член на ВМРО, той се издига до изпълнител на специални поръчки и става един от приближените хора на Тодор Александров, а след това и на Иван Михайлов. На него е възложено убийството на омразния тиранин на българите от Македония сръбския крал Александър I Караджорджевич. През 1934 г. в гр. Марсилия Владо Черноземски лично убива краля, след което е съсечен от охраната му. Днес главната улица в квартал Каменица носи името „Владо Черноземски“. Освобождението заварва селищата, образували днешния Велинград, почти обезлюдени и в окаяно състояние.

 Село Чепино е най-южното от трите селища, предшественици на днешния Велинград. Преди основаването на града то е носило наименованието Баня Чепинска, което е преименувано през 1934 г. на село Чепино (на името на Чепинската котловина). Името Чепино е записано в османски документи от 1666 г. Първоначалното име на котловината е Цепина (Цепино), но тъй като в турския език не съществува звукът „ц“, името е записано като Чепино. Недалеч от Чепино се намира прочутата средновековна крепост Сераика (Цепина), от която произлиза името на самата котловина. Крепостта се споменава от византийските писатели още през XIII - XIV век Според легендите, тя останала в български ръце до 1657 г., когато е била разрушена от турците. Село Лъджене е било турски феодален чифлик, около който поради наличието на минералните извори и баните се е образувало селище. Името „Лъджа“ - баня произхожда от там.

 Днес Лъджене е централен квартал на Велинград. В него се намират сградата на Община Велинград, Централната поща, Районният съд, Централният кооперативен пазар и други учреждения. В с. Лъджене е роден големият български оперен певец - бас Николай Гяуров (1929-2004 г.).

 Село Каменица е изградено след помохамеданчването на местното население. То е било унищожено от турски безчинства и е подновено през 1869 г. В Каменица са родени три исторически личности - Кочо Честименски, Владо Черноземски и Вела Пеева. Днес квартал „Каменица” е най големия от трите квартала на Велинград. В него се намират много извори: Власа, Сярна баня и др.

В края на XIX в. са издигнати другите две черкви на Велинград:

 Храм "Света Богородица” – намира се в кв. „Лъджене”. Заселниците християни в Лъджене, повече от съседното Каменица, ходили там на черква. По тяхно искане, Лъджене било включено в каменската енория със свещеник мастития Илия Попатанасов (поп Топорчо). Черковната сграда била покрита в края на август 1896 г. Иконостасът бил направен от майстора–резбар Йосиф и калфата му Марангозов от Пловдив. Иконите били нарисувани от зографа Манол Моралиев от Банско.

 Храм "Свети Георги" – намира се кв. „Чепино”. Строежа на черквата е започнал през 1894 г. и е завършил през 1898 г., като първоначално тя била само покрита и измазана, без да има камбанария и вътрешна украса. Изографисването на храма започва през 1939 г. и продължава 9 години. Красивият резбован иконостас е направен през 1961/62 г. от резбаря Иван Косев от с. Ганчевци. Накрая, през 1970 г., черковната сграда е облицована с мраморни плочи. Така черквата придобива завършен облик на уреден божи храм, какъвто заслужава преобладаващото християнско население на Чепино. Средствата за украсата са набрани изключително от дарения, като основни ктитори са Христо Попов, преселник от Македония в София и Петър Джамджиев от Пловдив.

 Важно е да се отбележи, че важно място в живота на християнската общност в Чепинско са заемали и светите места – онези сакрални точки, които, разположени във и около населените места, са осигурявали на местното население през вековете духовна защита и общение с Бога. Голяма част тях, носейки в заряда си приемствеността на различни епохи и култури, са възниквали върху по-стари свещени места – от средновековието, от раннохристиянската епоха и дори от предхристиянски времена. Може да се каже, че след като са съществували с прекъсване, през различни периоди от време, като цяло тези култови обекти се възраждат за нов живот в средата на XIX в., чрез изпълняването на обредни практики - хлебна жертва, курбан, запалване на свещ и др. След това функционирането им е променливо и периодично, като с оглед на демографските изменения и социалните фактори, тяхно възраждане е извършено основно през 20-те и 30-те години на XX век, 90-те години на XX век и особено в началото на XXI век Днес, точките опасващи сакралното пространство на Велинград, се разпознават чрез направени от християнската общност реални маркери – построени параклиси, дървени иконостаси - „параклисчета“, каменни надписи и др.

 Красивата природа, минералните извори и благоприятните за лечението на редица заболявания климатични особености правят Велинград предпочитана от български и чужди туристи дестинация. Коронован като „СПА столица на Балканите“ градът посреща своите гости и им предлага разнообразни СПА процедури, вкусна кухня и живописни места за почивка и рекреация. Изградени са балнеосанаториуми за рехабилитация и заболявания на различни заболявания, както и множество хотели.

 Сведения за балнеолечение у нас дaтиpaт от дълбока дpeвнocт. Голям брой минерални извори са били известни и са използвани от тpaки и римляни, славяни и българи. В началото на първото хилядолетие npeди Христа, кoгaтo тpaкитe се заселили на Балканския полуостров, в религиозните им схващания съществува култ към вoдитe, към божества на peкитe, течащата вoдa и изворите. По-късно, пoд влияние на гръцката митология, постепенно този култ се трансформирал в култ към нимфите. В чест на нимфите се издигали храмове кpaй peкитe, минералните извори и питейната вoдa. Истински разцвет в използването на топлите и горещи минерални вoди настъпва през тракийско-римския nepиoд дo IV-V в. сл. Хр. Много тpaкийски селища и балнеологични центрове се преустроили по pимcки образец. 3апазени надписи по ocтaнки от cтapинни cгpaди изразяват благодар­ност към лечебната сила на минералната вoдa и боговете-покровители на термалните извори. Голям брой сведения доказват използването на минералните вoди по времето на Първото и Второто българско царство. Богомилите са препоръчали шиpoкo използване на слънцето, въздуха и вoдaтa. Любопитен интe­рес предоставя eднo запитване на цар Борuс I дo папа Николай I: “Може ли дa се xoди на баня в сряда и пeтък тъй кaтo гърците не позволяват това”. Отговорът е: “Може, aкo се xoди на баня за лечение, а не за веселба и развлечение”.

 Българите са чист нapoд и са използвали баните и къпаните още npeди пoкpъстването. Падането на България noд oсманско иго довежда дo застой в развитие­то на кypоpтнотo дело и все naк се запазват балнеологичните процедури на cтapитe българи. Положителното oтношение имат и мoxaмeдaнитe към използването на минералната вoдa и баните за xигиeнни цели, за разлика от cpeдновековното християнство. През втората половина от oсманскoтo робство има сведенuя за пo-шиpoкo използване на минерална вoдa, мaкap и в по-примитивна форма. В някои селища у нас, в това число и Чепино са по­cтpoeни бани с минерални вoди. След Освобождението на България настъпва чувствителен пoдeм в развитието на балнеолечението. Kypopтитe разтвориха шиpoкo вpaтитe cи, създадоха се добри условuя за изграждане на нoви бази, paзшиpи се легловия фонд, внeдрихa се балнеотехнологични съоръжения, разрасна се кaдрoвия потенциал. Богатството от минерални извори, наличието на добра лечебно-диагностична рехабилитационна база и виcoкоквалифицирани медицински специалисти са основнитe фактори за развитието на Велинград кaтo първостепенен национален и международен туристически комплекс.

 Сред най-забележителните, романтични и тайнствени кътове на Велинград е изворът Клептуза, а едноименният парк с двете си езера е един от символите на града. Той се намира в квартал „Чепино”, който е една от трите термални зони във Велинград. Тук се намира и карстовият извор Клептуза. Големи количества от водата му се ползват за питейни нужди, другата част от водата образува две красиви езера, които след това се вливат в Чепинска река. Паркът „Клептуза“ е изграден със собствени средства от бившата селска община с. Чепино–Баня, като първото езеро е построено през 1933 г.

Източник: www.visitvelingrad.weebly.com