Аз имам голям късмет, че мога поименно да изброя тези пришълци в доброто ни училище, които съсипаха нервите на колегите, които им преподавахме. Малко са наистина. Много малко. Целият ни учителски колектив се молеше да завършат по-бързо и да се махнат от храма на знанието. Знам, че се чувстват горди от това, че ол**ниха "Ломоносов" и пречеха всячески на учителите да им дадат знание, а на своите ученолюбиви съученици - да получат добро образование.

 Една от малкото положителни страни на пандемията за мен беше, че от началото на март не срещам тези хора по коридорите на "Ломоносов". Знам от разговорите ми с колегите, че всички изпитват това облекчение. Пак подчертавам, че това са много малко хора, които са просто лоши. Рядко педагог ще изрече толкова откровено тази истина. Някои се раждат зли. Това е положението! Но ние сме педагози! Забранено ни е дори да го мислим. Повечето кабинетни учени ще рипнат до небо и ще заклеймят този възглед. Кабинетните учени настояват, че за абсолютно всеки човек има спасение, стига да е обичан и да се постъпва с него с добро. Де да беше така...

 Колко хубаво би било. Един от най-хубавите филми, които съм гледала, е "Зеленият път", филм възхвала на човечността и идеята, че всеки може да се промени под въздействието на любовта. И все пак имаше един герой, олицетворение на злото. Непоправимо, изначално, абсолютно зло. Не е само в хубавите филми. Всички сме срещали в живота си отровни хора, които са убивали у нас множество неврони и са ни разрушавали по малко. Пак да си кажа, че съм късметлия, защото повечето хора, които съм срещала в живота си са били добри и благородни. Такива са повечето ми колеги.

 Трудовият ми стаж мина в един слънчев оазис на разбирателство и взаимопомощ. Предстои ми и аз да си тръгна от "Ломоносов". Ще запазя спомена за прекрасни и ползотворни години. Срещнах много признателност и обич от страна на учениците. Знам, че огорчението ми от много малкото човешки л**на, които омерзиха края на трудовия ми стаж, ще избледнее и ще изчезне. Жалко е за колегите, които напуснаха заради тях, защото имаше какво още дадат на училището и на останалите ученици. Понякога прословутата даскалска толерантност към тази категория хора е жестокост и нетолерантност както към свестните, тормозени ученици, така и към измъчваните колеги, които се спасиха и оставиха в себе си горчив привкус от победата на посредствеността. Аз не се чувствам победена. Но се чувствам омерзена.

 Ще си отида с чувството, че системата е импотентна да се справи с тази пасмина и ми е мъчно за младите колеги, които са споделяли, че искат незабавно да се махнат от училището, защото и те усещат, че никой не може да ги защити. Трябва нещо да се промени, за да не си отиват младите и кадърни учители. Много, много скоро нашата професия ще стане свръхдефицитна. Една от причините е, че сме оставени сами да се справяме с неуправляема и деструктивна сган, която изпива силите ни. Прекалено много се очаква от нас, учителите. Очакват се невъзможни неща. Тази постановка, че насилникът и жертвата са еднакво пострадали от отношението към тях, само ще засилва ненаказуемата агресия. Трябват строги рамки и възпитаването на всички в извечната човешка ценност, че насилието е недопустимо и неприемливо. Не казвам да сме жестоки към насилниците, но те трябва да се респектират и да разберат, че поведението им е неуместно и няма да бъде толерирано.

Автор: Бойка Костадинова, учител в НПГПТО "М.В.Ломоносов", София