- Ето – каза моята приятелка, отправила скептичен поглед към писукащия пакет, здраво стегнат със синя панделка - взе че донесе вкъщи един тиранин. Все още малък. Но имай предвид, че той ще расте. Така че не губи време; бързо си осигури и втори. За да могат двамата да „се сдушат“ и да не порастнат съвсем егоисти.

Не бях дошла още на себе си от първия, за да мога дори да помисля за втори. „Ще пробвам да поживея с тиранина!“ – казах си мислено и изцяло се потопих в щастието на майчинството.

Най-напред ние с тиранина свиквахме един с друг. След това се учихме да се разбираме взаимно. А след това се радвахме на нашите първи постижения. И през цялото това време вечно разтревожените за децата си приятелки и съседки не спираха да ме плашат: „Само почакай да порастне и ще разбереш. Ще си спомниш, как не си го пускала от ръце, хубаво ще се наиграеш на бавачка!“ А на нас двамата ни ставаше все по-интересно заедно. Аз му четях всякакви умни книжки и безстрашно изпробвах педагогическите новинки върху Денис. За да се изправи, той мъжествено се хващаше за разпънатите над креватчето рамки със закачени играчки и заради това той проходи рано, прескачайки „пълзящия“ етап, и зимата бягаше бос по снега, и на три години прочете първата си книжка.

„Не майка, а садистска!“ – открито се възмущаваха съседките, виждайки детето без шапка за пореден път. „Не бива потомството да се оставя по този начин да се оправя само!“ – произнасяха присъдата околните и с нескрито злорадство чакаха кога ще започна да бера своите горчиви педагогически плодове.

На свой ред детото също се зае да изпитва издържливостта на майка си, мъчейки се да определи границите на позволеното. Известно време успявах да реша конфликтите чрез преговори. Метод - да си кажем направо, който изисква време. Недоварената каша се оставяше настрана, забравяше се недомитата посуда... и се съчиняваше приказка за поредното невъзпитано зайче или изкаляно прасенце. Но веднъж отработената схема не сработи. Чедото ми  удряше с крака по пода и изпадайки в истерия, настояваше да му бъде дадено (за да му види сметката) онова „сладко, пухкаво” нещо от горния рафт. Моите категорични възражения бяха пренебрегнати  и ревът започна да набира обороти. Първият подтик беше да извърша законното майчино пошляпване. Спасявайки се от изкушението, аз станах и излязох, притваряйки вратата след себе си. Около две минути ревът се усилваше, после засече на една нота и... премина в монотонно сумтене. А след секунда на прага на вратата се появи моето крайно удивено дете: „Къде отиде!? Аз на теб ти плача!” Възмущението му беше безгранично. „А не, много моля, плачи си, ако толкова много ти харесва. На мен това не ми харесва и затова си излязох. Ако хората искат да се разберат, разговарят помежду си, а не реват...”

Това беше нашето първо премерване на силите. Потенциалният „тиранин” разбра: необоснованите искания, изразени в категорична форма, мама не поставя на разглеждане. А да се вика единствено пред самия себе си е безсмислено. Аз си дадой сметка: колкото и да ни става жал за задавящото се в сълзи чедо, понякога трябва да му се даде възможност да си поплаче...

Следващото опитно поле беше магазинът. Майки, запознати вече с всички прелести на публичното изнудване с вой и викове „Купи ми, стига се стиска!”, признаваха: това са усещания, които не могат да се опишат! Когато Денис ме поведе към най-скъпата количка и гръмогласно поиска: „Мамо, купи ми!”, аз вътрешно се напрегнах („Ето на – започва се!”) После го хванах за ръка и застанах до закаченото в съседство палто: „Денисчо, купи ми това! Толкова ми харесва...” Още ми е пред очите безкрайно изумената муцунка на моя син: „Мамо - кой знае защо шепнешком произнесе той - но аз нямам пари...” – „Знаеш ли - със заговорнически тон му отговорих аз - аз също нямам пари, така че аз засега ще остана без платно, а ти – без количка. Става ли?”

Съгласявайки се охотно, синчето заситни към изхода. Оттогава, по време на всякакви походи за пазаруване, той трогателно се интересуваше, ще ни стигнат ли парите за храна, сладолед, играчки. И даже сега, бъдейки вече тийнеджър, той никога не отваряше дума по материалните теми. Първо, защото беше наясно с моите финансови възможности. Второ, защото знае: просто така – „напук” или с възпитанителни цели – за джобните пари няма да го ограничавам. Ако не му давам пари, значи наистина не мога. И мен ми се струва нормално, че своите първи пари, честно заработени от математическата олимпиада, Денис (следвайки да бъде егоист съгласно всички правила на жанра) изхарчи не за дискове или дъвки, а гордо донесе на майка си. Слушайки разказите на своите приятелки за това, как техните единствени и неповотрими деца поставят ултиматуми и в случай на отказ за закупуване на компютър  или нови маратонки, едва ли не заплашават със самоубийство, аз си мисля: отмина ме тая горчива чаша, защото никога не създавах на своето дете отделен „детски” живот. Доколкото позволяваше възрастта му, аз запознавах сина си с ежедневието на моите проблеми. И не само материалните. Учих го да се вслушва в душеното състояние на този, който е редом до нас. Той знаеше: мама може да бъде и в лошо настроение заради неприятности в работата. Разбираше, кога е по-добре да не повдига въпроса за разходка в парка, защото навреме трябва да предам материала си за новия брой (А за да не бъде това, което правя, абстракция за него, с моя помощ той също се опитваше да „издава” списание.)

Той никога не е бил „центърът на вселената”, около който да се въртят неговите роднини. Например, ако се научише да си готви обяд, можеше да прекарва всички ваканции извън града. (На дванадесетгодишна възраст за него не беше проблем да изпържи мекици, да изпече картофи, да свари спаеги и да стопли кюфтетата! При специални случаи можеше да изпече и торта.) Ако докажеше, че добре се ориентира в града, межше да ходи в интернет-клубовете, библиотеките и на курсове за програмист. Ако ли не, щеше да му се наложи да си стои вкъщи, защото нямах никакво време да го разкарвам. Изпитът за „градско ориентиране” го взе с отличен, така че сега детенцето понякога ми подсказва как е по-удобно да стигна за там, закъдето съм се запътила.

Че майките подтискат самостоятелността в децата, аз се убедих още когато Денис беше тригодишен. Помня, че в парка „Горки” ние смирено стояхме на опашка и наблюдавахме все една и съща картинка. Въртележката спира и веднага, като по команда, към нея се хвърлят майките – да свалят детето си, а след тях другите – да качат своето дете. Аз, като истинска садитска (помните, нали?), пускам детето само. То с вещина си избира „своя” звяр. Катери се. Не успява и пак се оказва долу на земята. Опитва се отново. С последни сили се удържам от това да не се хвърля на помощ. И ето я малката победа! Денис се покатерва някак си на своя кон и направо сияе от щастие. „Вие сте първата, която не се хвърли да качва детето си на въртележката – чувам зад себе си скърцащия глас на старецът-служител. – И кого си отглеждат тези майчици?”

И наистина ние сами си отглеждаме бъдещите проблеми или радости. „А моят никаквец вече е на четиринадесет и той един сандвич не може да си направи, леглото не може да си оправи, копче не може да си зашие...” - навярно сте чували подобни приказки. А защо, пита се, той ще прави всичко това, ако на майка му тези неща и се получават далеч по-добре отколкото на него и тя с желание го е обслужвала до четиринадесет? Той действително не разбира, защо това нещо трябва да се променя. Някога интуитивно се досещах, а сега съм почти сигурна: за да не порастне детето егоист, трябва да бъдеш майка-егоист. Аз никога не съм „жертвала всичко” заради сина си. Нещо повече – не скривах от него своите слабости. Четиригодишният Денис много добре знаеше: сутрин мама обича да си поспива. Затова той тихо се обличаше, отиваше в кухнята, ядеше курабийки с йогурт и си играеше сам, докато аз най-накрая не излизах от спалнята. Сега, учейки в първа смяна, той се подготвя сам, закусва, разхожда кучето и отива на училище. Мама може да спи спокойно!

Освен това, аз никога не забравях, че моят син е мъж. А аз – жена! На пътниците едва ли не падаха ченетата, когато гледаха как петгодишен кавалер, излизайки от автобуса подава ръка на майка си. Гардеробиерките в детския театър просто се разтапяха от трогателната сцена: малкият се опитваше да помогне на майка си да си облече палтото. Днес всички тези ритуали на етикета за Денис са абсолютно естествени и обикновени. Разбира се, това ми харесва. Изобщо моят син ми харесва като цяло. И аз не се стеснявам да му го казвам. Той знае, че аз винаги съм готова да го разбера, да го изслушам, да го подкрепя. Аз съм наясно с всичките му дела и проблеми. Той също се ориентира нелошо в моите. Аз никога не съм се стремяла да бъда недостъпен идол за детето – облъчващ и заповядващ, наказващ и помилващ. Или слугиня, готова да изпълни всеки каприз. Винаги ми се е искало да му бъда приятел. Аз не го „моделирам”. Не мечтая той да „постигне това, което аз не успях”. Искам той да живее свой собствен живот. Интересен за него. И затова, без казармени прийоми и подробни инструкции, без принудителни посещения в кръжоци и на уроци по музика , а отдалеч и не нарочно аз му „подхвърлях” нови увлечения. За да има колкото се може повече храна за мозъка и възможности за избор. „Как успяваш да се преструваш, че всичко това ти е интересно? – попита ме веднъж една приятелка. – Когато моят Сашко започне да ми говори за своите компютри, на мен веднага ми се доспива.”

Наложи се да призная, че не разбирам въпроса и. На мен наистина ми е интересно! Увлеки се по астрономията, ние ходехме да гледаме звездното небе през нощта. „Разболели” се по кактусите – цялото свободно време прекарвахме в магазните за цветя. Заедно правихме аквариум и заедно плачехме за всяка умряла рибка. Заедно търсихме нашия избягал безпътен пудел. Даже преди време шиехме - и то заедно!

- Какво правиш! – поучаваха ме по-възрастните и опитните – Детето така се е залепило за теб, че никой мъж няма да може да се добере до теб. Няма да подредиш живота си след развода никога повече!

Аз не мислех така, отдалеч приучавайки Денис за това, че той няма монопол над майка си. Той знаеше: мама трябва да има личен живот. Свикна, че мога да се върна късно, че мен често ме канят някъде. Приемаше всичко това без ентусиазъм. Но сега се шегува, че цял живот живее в условията на жестока конкуренция, затова се е научил да не пречи на моите изчезвания. И той знае още нещо: на него не може да му е зле, ако мама е щастлива.

- Разбира се - язвително казват моите неспокойни съседки - на детето му се налага да бъде отговорно. Ти не го следиш: ту си на боулинг, ту на спортен клуб, ту на фризор...

Не го следя! Защото навреме го научих да се самообслужва. Не му проверявам домашните. Защото знам: той ще ги напише сам и без моите напомняния. Дори не винаги го питам за оценките. Защото съм уверена: в отговор ще чуя за „урожай” от шестици. И даже не ходя на родителски срещи. Защото моите представи за възпитавание категорично не се вписват в училищните догми. Аз със сигурност знам, че няма да му готвя ежеденевни обеди от първо, второ и трето, няма да му пера чорапите и да му правя с ютията ръб на панталона. Свидят ми се собственото време и собствените сили. Но аз ще отложа всички дела, всички срещи, всички „горещи” материали, за да почетем с него стихчета, да си поговорим за любовта, за приятелството и за предателството или просто за това, че Ирка от другия клас днес е дошла на училище с коси в цвят бордо...

Превод от руски Александър Василев

Източник: www.adme.ru