Рядко учител в някое училище се опитва да изгради един урок така, че на децата да им е интересно: да не искат да се разсейват, шептят (или направо говорят), а да искат да научат нещо. Повечето се опитват да се справят с разсеяността, небрежността (както може да изглежда на пръв поглед) и желанието си да извъртят някоя двойка. Учител по литература обяснява защо намаляването на оценката за "стимулиране", забравена у дома тетрадка или прекомерна активност, е глупаво и по-важното – безполезно.

 Училището е не само образование, резултати от тестове и подготовка за висшите училища. Училището преди всичко са дванадесет години от живота на детето. Тук то се учи да живее в общество на хора, защитава гледната си точка или прибягва до компромиса, за да докаже собствената си правота. Тук то трябва да получи мотивация, желание да знае и да търси знания. И в крайна сметка в края на 12-ти клас да направи избор на професия. Така трябва да бъде в един идеален свят, който не съществува.

 В действителност много деца се страхуват от учителите в по-ниските класове, в средните – не искат да учат, в старшите – „захвърлят” училището в далечния ъгъл. Родителите с ужас търсят преподаватели, уроци и не разбират какво се случва: детето упорито не иска, съвсем не се старае, в него напълно липсва интерес. Тяхното иначе неглупаво и съобразително дете оценява себе си като неспособно за учене и предпочита да се занимава с всичко друго, но не и с уроци. А работата съвсем не е в това, че то е лентяй. Когато едно дете попадне в училище, то се сблъсква с многобройни правила. Тези правила под формата на забрани, оценки и изисквания му напомнят на хаотично и абсурдно поставени флагчета, които не могат да се пипат и трябва да се заобикалят. Първокласниците от първите дни знаят, че трябва да седят мирно, по възможност без да се въртят и без да издават звуци. Домашното трябва редовно и внимателно да се прави всеки ден. В първи клас се появяват и първите „мотивиращи” оценки – това означава, че за крив почерк, зачеркване и петна с пръсти от мастилото на химикалката, оценката в тетрадката се намалява.

 Много педагози смятат, че дете, получило оценка с една или две единици по-ниска, следващият път непременно ще се постарае повече. А след това още повече. И така до заслужената "шестица". Въпреки това, нещо в този план не работи. Децата в първи клас още не умеят да пишат красиво. При повечето първокласници писането е неравна битка с наклони, извивки, ченгелчета и плавни опашки. Думите играят на прескочи кобила над линиите в тетрадката, буквите се различават една от друга по ширина и размер. Почеркът на човек, наскоро научил се да пише, е далеч от съвършенството и изисква огромна концентрация на вниманието. Оттук са и петната, зачеркването, и не в подходящата посока обърнати букви. Пръстът се притиска в дръжката с такава сила, че дори и много години след завършване на училище мазолът, останал там, напомня за мъченията. И ето текстът е победен. Ученикът с гордост предава тетрадката на учителката. А в отговор получава „тройка” или "четворка" или строга забележка в полето "Повече старание!". После още веднъж и още. В един момент детето „плюе” на безсмислената борба със собствения си почерк и се примирява с вечната тройка или забележка на учителката.

 Освен това, почеркът не зависи само от усърдието. Леки неврологични нарушения, психологически прегради и напрежение също влияят на почерка. Психолозите често казват, че за децата в големия град, живеещи в постоянен стрес от лудия ритъм на живот, училището е само по себе си отделно изпитание. В резултат на това се оказва, че оценявайки почерка на детето в първите години на обучение, учителят по същество оценява психологическото му състояние и физическите данни, а не старанието (усилията) на всеки отделен ученик.

 Към оценките (забележките) за лош почерк се прибавят и други, предназначени да научат детето на концентрация и сериозност. Моя приятелка в средата на работния ден получи обаждане от дъщеря си (петокласничка). Трудно разбираща от хлипанията, приятелката ми научава, че дъщеря ѝ е получила двойка за забравена вкъщи тетрадка. Буквално дни преди „инцидента” момичето си е поставило за цел да завърши срока само с шестици. Благородната задача се разбива на пух и прах от „забравянето”. Възмутената майка се обажда на учителя и в отговор чува – следващият път внимателно да се подготвя за училище. И в същото време научава, че в дневника двойката, разбира се, не е написана, така че не е нужно да се притеснява, цялостната картина на оценките не се разваля.

Възниква логичният въпрос – защо е нужна тази двойка на Шрьодингер, щом тя не съществува?

 Оказва се, че след обясненията на майката детето още в пети клас трябва да разбере, че възрастните разиграват някакви показни спектакли под прикритието на акции за сплашване. И, че в действителност, това не означава нищо като цяло. Изводът е прост – да плюе на ситуацията и да не обръща внимание. Учителят от такова отношение не печели.

 Притеснени родители наемат частни учители или изпращат на уроци ученици от средните класове. Диагнозата – много грешки в диктовките, постоянни тройки и двойки. Гледам диктовката. Всички грешки, отбелязани от учителя – девет. Оценка – две. Внимателно разглеждам диктовката и обяснявам, че в действителност граматическите грешки са само четири. Останалата част са неправилно написани, размислил е, поправил. Корекцията е счетена като грешка. Но в края на краищата, нали ги е поправил сам, спомнил си е правилото, не е ли похвално. Оказва се, че за оценката това не е от значение. Учителите привеждат следните аргументи – на изпитите (матурите) всяка поправка се брои като грешка. Оказва се, че вече в пети-шести клас ученикът трябва да мисли за матурата и за всеки случай да се страхува. Е, не е кой знае какво. „Ето раста, размишлява може би петокласникът, ще се явя на матурите, ще взема да сгреша, да задраскам грешката, ще ми се намали оценката и резултата, няма да мога да вляза в добро училище и после във висше такова!”

Обучението в училище преминава под мотото "Проправи своя път към неврозата предварително".

 Да не забравим и за оценките за поведение. Говориш в час – двойка. Бягаш из училището – двойка. „Бъркаш си в носа”, броиш гаргите, драскаш си нещо, не прелитай така, не подсвирквай. Всичко се взема предвид и оценява. По-рано поведението официално беше задоволително и незадоволително. Защо беше необходимо – не е известно. Не си спомням нито един побойник, който да е оставал на изпит заради лошо поведение. Оценката за поведение никого не е спирала да се държи както си иска, освен че опъваше нервите на родителите.

 С поведението на учениците като че ли българското училище не се справи. Как да се сплашат тези малки разбойници до такава степен, че да не пречат на учителя да преподава? Води уроците така, че да е интересно, постоянно занимавай неспокойните детски мозъци с дейности – този вариант се разглежда само от време на време, в отделни училища и от отделни учители. Обикновено на особено активните се поставя оценка за енергията, насочена в неправилното русло. И тази оценка не е шестица. Често това, което трябва да послужи за унижение, наказание, се превръща в смешно събитие, нищо повече. На днешните деца оценките за поведение не действат никак.

Спорът на учители с родители на тема мотивиращи оценки е вечен.

 Учителите смятат, че оформяне на домашното, почеркът и внимателността трябва да бъдат оценявани, защото от това зависят резултатите от тестове, матури, уменията за работа с текстове и документи в зряла възраст. Родителите казват, че на децата се слага етикет на вечния тройкаджия и не искат да се стараят. Изненадващо, но са прави и едните, и другите, но нещо не се променя.

Училището, като вкаменил се мамут, се променя бавно и се държи за методите си здраво.

 Но като се замислиш, какво толкова ще се случи, ако не се постави двойка за забравена тетрадка, униформа или физкултурен екип? Какво? Земята ще се завърти наобратно или може би всички веднага ще започнат да забравят тетрадки, екипи и униформи? Мисля, че всички учители прекрасно разбират, че няма да се случи нищо, ако днес ученикът пише на лист, а след това внимателно препише всичко в тетрадката. За това могат да се споразумеят с разбираеми думи. Може би вместо оценка за поведение, да се помисли какво не е наред с конкретното дете. Да му се възложи допълнителна или отнеме излишната тежест, да се поговори с родителите, да се изпрати при училищния психолог.

 Няма универсални правила, за всеки конкретен случай да се подхожда на общо основание не е подходящо. Що се отнася до оценките за почерк и оформяне на работата в клас, отдавна е време да се разделя формата от съдържанието. Детето ще разбере ясно, над кое трябва да работи, да развива умения, а не да се разстройва от поредната четворка или тройка за правилно решената, но не добре (красиво) оформена, написана задача. Не е известно защо училището упорито не иска да разбере, че похвалата мотивира много по-добре, отколкото гневния вик. Още повече, когато става въпрос за деца, в които все още няма увереност в собствените способности. Ако постоянно ги овикват, побутват, ръчкат и занижават оценката им, от тях ще израснат неуверени възрастни.

Източник: www.decatani.com