"Безумний вихър на живота
подмята го насам-натам —
в безумний вихър на живота
безумно той се хвърли сам."

 Пенчо Славейков (27 април 1866 г. - 28 май 1912 г.) е поет, син на друг голям наш български поет - Петко Славейков, част от един истински наш литературен кръг - "Мисъл". Неговата поезия съчетава народно елегичните елементи с модерните си за времето си течения в поезията. Изключително ерудиран, владеещ няколко езика, живял в няколко европейски града, Пенчо Славейков е пълноправна част от европейската литература и култура на времето си.

 Инцидент в детството му нанася тежки вреди на здравето. Той се придвижва трудно, говори бавно и цял живот не може да се откъсне от вътрешната изолация, в която го поставя неговия недъг. Това дава отсянка на поезията му като мрачна и нихилистична, в някои творби особено много. Гоненията на Стамболовия режим срещу семейството му го изпълва с гняв, който се редува с меланхолия. Той започва да гледа на страданието като на силен учител, на преживяване, което калява и извисява духа. Природата и народният фолклор играе силна роля в творчеството му, което е напълно в съзвучие с модерните за времето Гьоте, Хайне, Ибсен, Тургенев.

Кръгът "Мисъл"

"Погребан, и в гроба все пак е
душа ми унесена в блян —
за свидний, макар че во земни
неволи живот преживян.

Аз сещам през земна покривка,
как слънцето божие грей...
И моята песен тъжовна
дочувам там някой да пей."

 Влизането в литературния кръг "Мисъл", в който още са Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов, е повратно събитие не само в живота и творчеството, но и за нашата литература изобщо. Той дава една интелектуална отсянка на лицето на кръга и известно време тази скромна интелектуална общност чертае културния и литературен живот на столицата.

 Още едно събитие трайно белязва живота на Пенчо Славейков и това е любовта му с Мара Белчева. Двамата имат освен интимна привързаност, дълбока интелектуална връзка. Тя е критикът на стихосбирката му "Кървава песен" и заедно превеждат "Тъй рече Заратустра" на Ницше. Той я насърчава сама да се развива духовно и й дава напътствия, насочва я към литература и изкуство, а тя е негова постоянна муза и го боготвори. Силната любов между младата вдовица и поетът насочва общественото внимание срещу тях и те постепенно попадат в изолация.

"Вървиме ний самотни на светът,
звезди световни, всяка своя път;
един за други в тайна желба креем,
един за друг — и отчуждени греем:

ти с дивното вълшебство на плътта,
аз с висший бяс душевен — гордостта.
Светът ни гледа в нямо изумлене —
и се чужди от тебе и от мене.

И ний вървим самотни на светът.
Дано не се присрещнем някой път!
Съединени, ний ще угаснеем...
За нас самотност тряба — за да греем."

 Здравето му постоянно се влошава, а той е още твърде млад. Макар да получвава признание извън граница - стиховете му се превеждат на няколко езика, той поддържа контакти с други поети и интелектуалци в Европа, дори е на прага на предложение за Нобелова награда за литература, която би била първата за български автор, той потъва в все по-голяма духовна изолация. Но продължава да пътува и сам, и с Мара Белчева из Европа. На 10 юни (стар стил) 1912 г., едва на 46 години, Пенчо Славейков умира в гр. Брунате, Италия, където днес има негов паметник, а костите му по-късно са пренесени в България.

"О, има тих вълшебен край
и никой го не знай,
къде е той —
вълшебен край на отдих и покой.
Къде е той?
Живей, люби, страдай,
надей се и желай —
достига там
тоз, на когото во сърцето плам
гори за там, —
тоз, който люби, страда и живей,
тоз, който като мен за тоя край кoпней."

Източник: www.hera.bg