Лъжите:

Поезията не е труд, тя е призвание.
Поезията е между другото. Свърши си работата, после никой не ти пречи да си пишеш.
Поезията не се плаща, защото няма тираж.
И на Запад е така.
Държавата не е длъжна да се грижи за поезията.
Никой не се интересува от поезия, следователно, вършим ти благодеяние като те пускаме, следователно ще ти плащаме колкото си искаме и когато на нас ни е удобно.
Невъзможно е човек да бъде професионален поет.

 Това е един от най-неприятните аргументи. Под предлог, че си Призван, ти отнемат правото на труд. Никъде не се плаща за Призвание. Плаща се за труд. Няма значение дали трудът е симулиран, или не. В постмодерните общества симулацията и спекулацията не са по-малко труд. Ах, но има и поетично призвание! Това не е труд. Не сте ли чували как Шефът, като пийне една чашка, понякога споделя:“ Знаете ли, и аз на младини пишех стихове!“ Демек, надживели сме ги тези Удоволствия. Заместват хляба с комплименти. За стихотворение ми плащат стотинки, понеже съм бил Призван. Дайте си ми парите, комплиментите от мен. Вие сте Призваните! Отнемат ли ти труда, ти си вън от обществото. Казано с езика на Платон – прогонен си от Държавата. Впрочем, това е единственият сбъднат идеал на античните. В новите държави поетът е боклук. В модерната държава, поетът е боклук, тъй като не се вписва в Знака на труда (и капитала). В постмодерната държава, поетът пак е боклук Чиновниците смятат, че когато поетът твори, той полага не повече от труд, отколкото ако болният има халюцинации. Но болният поне го хранят в психиатрията, докато поетите не ги хранят. Те не са просто болни хора. Те са болни кучета. Роби.

  Поезията е между другото. Никой не ти пречи да си пишеш. Е, това ако не е третиране на идиоти. Щом поезията е между другото, тя е Любителство. Хоби. Един вид налудно удоволствие. Прост пример: Поетът Златомир Златанов продава вестници в квартал „Младост“ 3. Това е Труд. После се връща и обзет от жаждата за удоволствия, сяда и написва стихотворението „Чедата на България“. Не, той не се труди. Забавлява се. Същият кефлък е обзел и поетът Кирил Борисов. Той току що си е намерил работа за нощен пазач. Току що се е върнал от смяната. Някъде към пет часа сутринта. Подпрян е от жаждата за удоволствия и сяда да се кефи с осмостишията за мъртвия си син. Ей така, между другото. Каприз. Създава най-бащината книга в българската поезия – никой баща не е разговарял с мъртвия си син така, както Кирил Борисов е разговарял. Но ето го и Иван Цанев, баща на три деца, който се прибира от Работата си за сто лева. Отваря вратата, хвърля ананасите, пържолите, тортите, марковото уиски и новите рокли за дъщерите си на едно кресло, след което сяда да се Забавлява с пчели, щурци и черешови води, та на всичкото отгоре и с Междустишия. Точно така, нали поезията е между другото?

 Какво като положението с поетите е такова – и на Запад е така! Или както една приятелка, току-що завърнала се от Франция, каза: “ И в Париж е така!“ Край. Щом на Запад е така, то и в България трябва да е така. Понеже на Запад всичко е правилно. А щом Всичко е правилно, така и Трябва. Не му е тук мястото да показваме, че на Запад не е съвсем Така. Вярно е, че в повечето страни на Запада имат същата варварска склонност да не признават поезията за Законен труд. Но поне са създали множество Околни механизми за поощряване на поетичното Удоволствие и Оцеляване на поетите. И вместо този опит да се проучи и незабавно да се внедри, взема се като пример само онова, което е удобно на българските чиновници. Има много области, в които Запада е за пример, но има и области, в които Запада трябва да се срамува. Защото има много примери от Света (а не от шепата, наречена Запад), в които трудът на поетите е признат. Но ние често пъти вземаме за свой пример онова, от което Запада трябва да се срамува, под безумния предлог, че там Всичко е наред, че там няма проблеми. Тази пейзанщина охотно се възприема от българските чиновници. От секретарката до министъра. В продължение вече на 12 години. А същите тези чиновници много рядко се замислят, че изобщо не биха били търпени на Запад, поради това, че са Лоши бюрократи и некадърни и бездушни чиновници. И тези, от които – заради корупция и бездушие – целият Запад се смущава, седнали да дават примери със Запада. Тези от примерите, които им отърват, разбира се. И на кого ги дават? Дават ги на световни поети като Христо Фотев, като Иван Цанев, като Златомир Златанов и на първо место – на безработният от 12 години Иван Методиев, човек без осигуровки, човек на сивата икономика, антисоциален тип. Ако случайно се разболее, добре че е химик, ще се самолекува. Ако случайно остарее, ще търси манната небесна, тъй като за никаква пенсия на този Боклук не може да става дума.

 Как смееш да се Самоопределяш като поет! Остави Другите да говорят и да Преценяват. Бъди скромен! Кои Други бе? Аз да не съм чиновник като теб, че да ме Оценяват и Избират, и Назначават по конкуси и по комисии. С какво ще ме Сравняваш, та да ме Оценяваш. Че на мен целият ми живот е в поезията. Целият ми глад. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието и на народа си. Че цялата поезия, цялото Слово на този народ е поезия на глада. Че аз я Живея тази гордост, това слово; не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, но същото това повторение доказва, че сме преживели още една секунда. Че сме живи.

 Видял ли си ти как гладен баща преглъща на Сухо, докато гледа как детето му яде последния залък? Видял ли си ти какъв зверски глад има на повърхността на очите му, а как отвътре, от дълбокото извира Гордостта. Великата гордост на Нищото, че е намерило кора хляб за Бъдещето, за Детето? Те ти Текст, те ти Подтекст. Дай си ми парите за този занаят! Дай си ми парите, Писарушке на законите! Ами че какво, казва писарушката, то и моите деца са Гладни. Лъжеш, гадно копеле! Ти си в Таблицата. На тебе ти Плащат. И ти плащат за Нищо – за да Положиш един подпис върху хартията, да позволиш и на този бакалин да си направи магазинчето. Плати ми за подписа, който слагам върху небето! Млък, пачавро! Млък, че в България никога не е имало писарушки-терористи, но поети-терористи колкото искаш. Чудно защо. На кол ще те побия. Ще повикам Ботев, та ти пререже глъкляна, с на-двето на сабята. Ботевата сабя, глупако, не е надве строшена, както си чупиш кръста пред Шефа, а е в на-двето строшена, в Средата на сабята, в бой строшена. Ще повикам Вапцаров, да ти гръмне влакчето за морето. Ще видите вие, какво е поетичен тероризъм, господа! В България има над 150 хиляди поети. 150 хиляди роби, чийто труд не е признат. Ще видите вие, ченгенца и писарушки, какво е тероризъм. Но добрият баща, както опитният стихоплетец, ще Надроби залъка на по-малко залчета, та да са Повече. Та по-дълго да дъвче детето му Едно и същото. По-дълго да дъвчат тези деца българския Сух и Твърд език. Пък и нещо ще Измисли добрият баща, та да Залъже пустото детенце. Това е да си поет в България. Да го залъжеш това детенце да гризне от сухия залък, та да не вземе да умре или да Избяга. Разбра ли сега какво е ритмиката? Плати си ми парите за този Занаят. БЪлгарският език затова е твЪрд език, че от сухи гЪрла е произлязЪл и от твЪрдото „Ъ“ на прерязани гЪрла, дето гЪРгорЬЪт през цепките е произлязЪл. БългаринЪт с това е велик, че даде едно Ъ на световната история. Целият ми глад. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието си и на народа си. Че аз я Живея тази гордост, не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, но същото това повторение доказва, че сме Пре-живели още една секунда. Че сме живи. Че на мен дори тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм поет. Че на мен дори младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията като мъка и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – харесвам, не харесвам; сякаш ядете пасти. Е, аз съм от онези гении, дето не се Харесват. Нали преди малко твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, но непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои твърдения призваният? Значи, когато трябва да ми отнемеш правото на биологично съществуване, оказва се, че съм Призван. А когато трябва да Плащаш, оказва се, че съм нескромен. Прочее как ще Докажеш, че не съм гениален? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е между другото. Ако ти стиска, кажи и ти на висок глас че си гениален.

 Защо не го кажеш? Къде ти е на теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да говориш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм гениален? На всичкото отгоре, геният Геров беше написал следното двустишие: „Всеки човек е гениален по някакъв свой начин.“ Но имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и системно. От призивите за Скромност, за да не си надига роба главата и Винаги да е готов да бъде Оплют. Пенчо Славейков навремето не можа да го разбере. Скрит негов идеал беше Напевността, като символ на Изтръгването, на Модерността. Целият ми глад. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието си и на народа си. Че аз я Живея тази гордост, не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, но същото това повторение доказва, че сме Пре-живели още една секунда. Че сме живи. Че на мен дори тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм поет. Че на мен дори младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията кто мъка и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – харесвам, не харесвам; сякаш ядете пасти. Е, аз съм от онези гении, дето не се Харесват. Нали преди малко твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, но непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои твърдения призваният? Значи, когато трябва да ми отнемеш правото на биологично съществуване, оказва се, че съм Призван. А когато трябва да Плащаш, оказва се, че съм нескромен. Прочее как ще Докажеш, че не съм гениален? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е между другото. Ако ти стиска, кажи и ти на висок глас че си гениален. Защо не го кажеш? Къде ти е н теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да говориш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм гениален? На всичкото отгоре, геният Геров беше написал следното двустишие: „Всеки човек е гениален/ по някакъв свой начин.“ но имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и системно. От призивите за Скромност, за да не си надига робът главата и Винаги да е готов да бъде Оплют, но не заради самата модерност, както твърдят, Затова се опита да Омекоти езика с „во“ и „со“, вместо с „във“ и „със“. Че на мен дори тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм поет. Че на мен дори младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията кто мъка и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – харесвам, не харесвам; сякаш ядете пасти. Е, аз съм от онези гении, дето не се Харесват. Нали преди малко твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, но непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои твърдения призваният? Значи, когато трябва да ми отнемеш правото на биологично съществуване, оказва се, че съм Призван. А когато трябва да Плащаш, оказва се, че съм нескромен. Прочее как ще Докажеш, че не съм гениален? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е между другото. Ако ти стиска, кажи и ти на висок глас че си гениален. Защо не го кажеш? Къде ти е на теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да говориш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм гениален? На всичкото отгоре, геният Геров беше написал следното двустишие: „Всеки човек е гениален/ по някакъв свой начин.“ но имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и системно. От призивите за Скромност, за да не си надига роба главата и Винаги да е готов да бъде ОплютС какво ще сравниш ти най-гениалното у българина- това, че Въпреки всичко е жив! Че да не мислиш, че ще ти търся комисия от трима души, та да Обективизирам гениалността на Геров? Да не би случайно да си мислиш, че ще питам Апелативният или Конституционният съд дали Геров е гениален? Но без съмнение, Геров е просто гениален, но не и Узаконен. Не е Преценим. Той дори не е Вероятен. Точно поради тази причина свърши в старческия дом със счупен крак. Да не би случайно да си въобразяваш, че геният е нещо Обективно, че в Бог има нещо Обективно?

  Значи, когато твърдя, че съм гениален, съм Нескроен и Луд. А когато ти твърдиш, че не съм гениален, си Скромен и Обективен. Хайде де! Как смееш, ти чиновниче, което по цял ден се кланя, да Преценваш? Когато твърдя, че съм гениален, аз съм обикновен луд. Но когато ти твърдиш, че не съм гениален, ти си Платен, Гаден луд за пенсия. И в скоби казано, точно затова ти плащат Целият ми глад. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието си и на народа си. Че аз я Живея тази гордост, не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, но същото това повторение доказва, че сме Пре-живели още една секунда. Че сме живи. Че на мен дори тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм поет. Че на мен дори младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията като мъка и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – харесвам, не харесвам; сякаш ядете пасти. Е, аз съм от онези гении, дето не се Харесват. Нали преди малко твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, но непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои твърдения призваният? Значи, когато трябва да ми отнемеш правото на биологично съществуване, оказва се, че съм Призван. А когато трябва да Плащаш, оказва се, че съм нескромен. Прочее как ще Докажеш, че не съм гениален? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е между другото. Ако ти стиска, кажи и ти на висок глас че си гениален. Защо не го кажеш? Къде ти е на теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да говориш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм гениален? На всичкото отгоре, геният Геров беше написал следното двустишие: „Всеки човек е гениален/ по някакъв свой начин.“ но имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и системно. От призивите за Скромност, за да не си надига роба главата и Винаги да е готов да бъде Оплют да Смазваш гения и да утвърждаваш поседствеността.

 Ах, видите ли, този чиновник не ме бил признавал за гениален. Не ме Награждава. Дори хиляда чиновници ми отричат гениалността. Дори милион. Дори легион чиновници. Е, че какво ме интересуват мен напъните на легион тъпаци и хрантутници? Но те искат мен да ме изкарат хрантутника. Аз, който пиша по Призвание (според тях), и за Удоволствие (пак според тях). Всичко е подчинено на законите на пазара. Поезията просто не се Котира, понеже не я Купуват. Хайде де! Всичко ли в (постмодерната) и който не взимам нито лев за това, трябва още да бъда убеждаван, Каквото каже Публиката, това е. При това, забележително – те се напъват да ме оценяват, за да не ми платят Труда на поет. Трудът поезия не фигурира в нито една Таблица. В таблиците, няма Труд поезия. Вместо това се лансират чиновническите представи, че поезията видите ли била Призвание. Че тя била нещо Между Другото. Дето се вика и един чиновник ще ти Напише стихотворенията, стига да има Време и Желание. Само че поезията не се Пише, тя се Издишва. Толкова обикновено нещо – дишане. Някой някому да е плащал дишането? Те ми казват – стой си на мястото, бъди Скромен! Т. е. те ми казват – стой по-далеч от Касата! Ние сме тези, които преценяваме! А те, скромните, почтените, гълтат от тази каса като скотове – и няма, и няма насищане.

Интервю на писателя Иван Маринов пред списание „Факел”.

Източник: www.margalo.bg