В моето детство имаше един такъв случай, когато за мен – десетгодишно момиченце, пътуващо с автобус за училище, се лепна странен възрастен мъж. Двамата дълго ходихме из града, защото от една страна на мен не ми се искаше да тръгна с него към училището, а от друга – той така или иначе нищо особено не правеше, освен че вървеше и вървеше след мен. Като цяло аз интуитивно избирах многолюдни места, доведох го до работата на майка ми, оттам й звъннах и с това всичко приключи, като изключим вечерното посещение в милицията.

Но аз добре помня своите емоции.

 От една страна чичото се държеше странно – проявяваше интерес към мен, мъчеше се да ме заговори, пропътува още една спирка след моята и после се върна обратно (аз проверявах, върви ли той след мен). Но от друга страна – е, нали в крайна сметка той е възрастен! Как възрастен човек може да бърка нещо?

 Освен това добре си спомням как се засякохме със случаен милиционер край входа на метрото. Моят спътник изведнъж се сви, сякаш искаше да стане невидим и започна да бърбори с непринуден глас някакви баналности. Чувствах се адски тревожно и не знаех как да се отскубна от него, а е трябвало просто да направя една крачка към милиционера и да кажа: „Това е някакъв чужд чичко, той върви след мен”. Та нали хиляда пъти ми бяха казвали, че милицията съществува за това – да помага, и край; историята щеше да приключи (както по-късно стана ясно, чичкото отдавна бе издирван в района и случката можеше да завърши с голям успех за всички, с изключение на него самия). Аз дори забавих ход. Но как така? Та нали възрастните хора винаги са прави? И как заради своите дребни работи да тревожа такъв един солиден милиционер? И заедно с този непознат човек продължих напред с вдървена походка.

 И именно днес, на фона на стотици истории за насилие, мен ми ще да направя от този мой случай, и от чуждите, сходни, но с далеч по-лош край, три прости извода, свързани с това как ние възпитаваме нашите деца.

1. Децата по принцип не разбират какво искат от тях странните възрастни чичковци. И чичковците прекрасно се възползват от това. И аз честно казано не мога да си представя как можем да обясним това на децата, без да ги травмираме от една страна, а от друга – да бъдем достатъчно убедителни, за да ги накараме да избягват такива контакти. Когато в детството ми обясняваха, че не трябва да разговарям с непознати, ми казваха, че те крадат децата и ги убиват. Никога не съм се оплаквала от липса на въображение и добре си спомням картината, която се появяваше в моята късо подстригана глава: голяма дървена дъска за рязане, като нашата в кухнята – побеляла от миене, цялата в резки и на нея разрязват децата като телешко месо на пазара. Живописно зрелище, разбира се, но... не особено страшно. Защото...

2. ...нашите деца са свикнали всеки ден да ги плашат със смърт, осакатяване и прочее ужаси, но те никога не се случват. Та нали ежедневно те чуват от нас: „Махни се от бордюра – ще те блъсне кола”, „Не се катери по дърветата – ще се пребиеш”, „Не пипай кабела – ще те удари тока”, „Слез от перваза – ще паднеш и ще се потрошиш” и т. н., и при това, дори и да нарушават нашите разпореждания, не се пребиват, не умират и не се потрошават. Твърде скоро нашето словесно досаждане престава да звучи заплашително, превръща се в нещо обичайно, звучи като фон и не предизвиква в детския мозък възпиращите образи, на които разчитат родителите. Децата не знаят и не разбират предварително какво е това болка, какво е това счупена кост, а още по-малко - какво е това смърт.

 Тази ситуация я осъзнавам напълно, защото добре си спомням един показателен случай. Веднъж моята баба разреждаше оцетна есенция (преди време понякога нямаше оцет в магазина, а есенцията трябваше да я разредиш до 9%, за да я използваш), а аз се въртях наоколо. Баба ми се страхуваше, че може да ми пръсне в окото и се опитваше да ме изгони от кухнята, мотивирайки ме, че ще ослепея и т. н., а на мен както обикновено през едното ми ухо влизаше, а през другото излизаше и продължавах да си обикалям наоколо. Още повече, че бях настроена на вълна за игра и я попитах:

- Бабо, а ти какво ще правиш, ако в окото ми пръсне оцет?

А баба ми спокойно, без да се замисли и за секунда, отговори:

- Ще изляза на улицата и ще се хвърля под някоя кола.

 И аз веднага приключих своите нервиращи подскоци около нея и се изнизах от кухнята, защото всички тези „ще ослепееш”, „ще ти изгори окото” не можеха да ме изплашат, но ужасът от това, че заради мен баба ще умре, беше нов и напълно непоносим.

3. Най-важното, заради което започнах да пиша това: много от нас възпитавайки децата, бъркат уважението към възрастните и безусловното подчинение. В най-голяма степен това беше свойствено, разбира се, за предишните поколения: възрастният винаги е прав, възрастният трябва да се слуша, как така смееш да спориш с възрастните – всичко това идва оттам, от нашето и по-предишните детства. Но и днес можеш да чуеш на всяка детска площадка

- Ти каквоо? Ти защо не слушаш, когато ти говори възрастен човек?

 И така, не трябва да се слуша всеки възрастен човек. Възрастният може и да греши. Разбира се, всичко това трябва да бъде в разумните граници, защото и сега има много деца, които нямат никакъв респект към възрастните. Сигурно детето трябва да има представа за уважението, което се дължи на по-големите (макар че въпросът за това, трябва ли да се уважават хората просто заради тяхната възраст, е спорен) и разбирането за това, че има кръг от хора, които могат да му дават указания – роднини, учителите, възпитателите и т. н. Но при това то трябва да запомни твърдо, че НЕ ТРЯБВА ДА СЛУША ВСИЧКИ ХОРА ПОДРЕД И ЧЕ ВИЕ НЯМА ДА МУ СЕ КАРАТЕ ЗАРАДИ ТОВА.

 Иначе, когато чужд възрастен чичо каже строго: „Да тръгваме!”, детето мълчаливо му подава ръка. Защото, разбира се, мама и татко са го му казвали да не тръгва с непознати, но това е било отдавна и не точно тук, а тук и сега строгият и солиден чичо казва „Да тръгваме!”, и не го ли послуша, ще го разсърди, а нали възрастният винаги е прав, защото е възрастен. И значи трябва да тръгне.

Автор: Ксения Кнорре Дмитриева, журналист

Превод от руски език: Александър Василев

Източник: www.snob.ru