Накъде вървим? Развиваме ли се към по-добро или стоим на място? Преди 10 години България влизаше в Европейския съюз и всички ние се надявахме, че ще станем малко по-толерантни, ще се научим да бъдем по-отговорни един към друг, а уважението към правилата и реда ще ни направи спокойни и малко по-усмихнати.

 Близо година след приемането ни в Европейския съюз едно писмо на частен учител описа част от проблемите на родното училище и получи силен отглас в българското общество. Минало е достатъчно време, за да погледнем назад и да си направим равносметка какъв път сме извървяли за последните години и какво се е променило. Ще успеем ли да видим светлина в тунела или отново ще въздишаме по Възраждането, което остава като все по-далечен маяк назад в историята на българското образование?

 Публикуваме отново писмото Катерина Катеринова, излязло в интернет-пространството на 22 октомври 2007 г. – един месец след началото на голямата учителска стачка. За нея положението в българското училище е "по-лошо и от Дивия Запад", а учителската професия е "със задължения, но без права". Вижте защо.

 "...По повод учителската стачка искам да ви разкажа някои случки от 3-те години (Боже, сториха ми се 30), когато се мъчех по училищата. (Всички се мъчат, но не всички си признават).

 Ситуация първа: трима ученика в час разговарят високо. Учителят ги умолява!!! да мълчат, или поне да говорят по-тихо. "А иначе - какво?"- пита интелигентното дете, което е влязло в техникума с изпит. Според закона: а иначе- нищо. Нямаш право да го изгониш от час, можеш да му дадеш повече домашно за наказание - то просто няма да го напише и да се почувства виновно. Нямаш право да му пишеш двойка, защото е без домашно. Можеш да се заядеш, което не е редно, и да го изпитваш повече, но то ще се яви на повишителен изпит, ако оценката му трябва. Ако не му трябва - толкова по-добре за него. И пак ще пречи на другите, и пак няма да се чувства виновно. В подобна ситуация, разбира се, учителят може да се опита да разбере какъв е проблемът, който децата толкова дълго и високо обсъждат. Оказва се, че проблем няма. А часът се превръща в котешко събрание.

 Ситуация втора: Звънецът е бил, ученички приказват в коридора. Портиерът, минавайки, ги побутва по гърба и казва: "Хайде, влизайте в час". На което едната отговаря: "Не ме пипай, ще те съдя за сексуален тормоз". Тя няма да го съди, разбира се. Но аз ви гарантирам, че при подобни обстоятелства този човек вече не би се погрижил за реда в училището. А те ще го гледат и ще се присмиват: ето, дори портиерът не смее да им направи забележка.

 Ситуация трета: ученик се кара с още трима, бият се по главите с учебници и крещят 32 минути. Учителят, оказва се, нямал право да ги изгони, нямал право да шамароса единия от тях на 32-та минута, имал право само да ги умолява!!! да спрат, търпеливо да ги изчака да провалят часа на останалите, и след часа да ги заведе при училищния психолог, а те да се чувстват като герои, бунтари или нещо подобно. А учителят за този шамар може да бъде уволнен. Защото се е опитал да въдвори ред и дисциплина, за да могат учениците поне да му чуват гласа над врявата, за да може да преподава и обучава.

 Положението е по-лошо, отколкото в Дивия Запад. Там поне е можело да реагираш. Тук не може. По закон. Не можеш да ги накажеш, не можеш да им спреш джобните пари, например. Защо да не правят каквото си искат на принципа "а иначе - какво"? Защо да не са безхаберни към останалите? Защото нищо няма да им се случи - по закон. Родителят, обаче, също няма да накаже своето дете, защото е пречело на другите. Дори да е системно. Защото го е грижа единствено неговото дете да е добре, макар да мине през трупове.

 Когато се махнах от училище, много хора ми казваха: "А хората, които цял живот са учители, те как могат, те как се справят?". И аз отговарям: те не че могат - просто са принудени, защото няма къде да отидат. Когато са се усетили, вече е било твърде късно. Те не се справят, те правят каквото могат. И с течение на времето придобиват примиренческата философия: "ами, това е животът". Ако не ми вярвате, станете учители в училище и след време ще ви познаят по постоянно унижения вид, който ще придобиете, по вечно недоволния, сърдит и обиден поглед , по напрежението, което ще се излъчва от вас, да не употребявам израза "бито куче". Ще ви питат едно, вие ще отговаряте друго. И непрекъснато ще ви се струва, че хората се заяждат с вас, обиждат ви, пренебрегват ви - продавачката, съседката, говорителят...

 Не така, обаче, са се чувствали учителите през Възраждането, когато е имало уважение, ред и дисциплина. Учителите не са били прекъсвани на всеки 20 сек. с тъпи и просташки въпроси и коментари (не по урока, разбира се). Децата са мълчали, слушали и учели, а въпросите си по материала са задавали не докато учителят говори. И са били обучавани дори по-добре, ставали са добри специалисти. Само дето учителите не са получавали рак, диабет или психично заболяване ПОРАДИ РАБОТАТА СИ! Това не е просто "тежка професия". Това е професия със задължения без права. Всъщност имаш право - да мълчиш (като обвиняемите в криминалните филми). И всичко, което направиш или кажеш, ще бъде използвано срещу теб. Ако това писмо е отказало поне един човек от учителската професия, аз смятам, че мисията е изпълнена. Обичам децата, но своето здраве - физическо и психическо обичам повече. Все пак всяко нещо прекалено е вредно. А човек може да бъде полезен и чрез други професии."

Източник: www.dnevnik.bg