Владимир Димитров – Майстора. Бедното момче, което със своята воля и талант успя да се превърне в образ на родното изкуство. Побеждавайки трудностите, с които го сблъсква живота и изграждайки своя късен „библейски“ образ той кара всеки, поне малко запознат с изкуството, да познае един творец успял първи да изведе българското изкуство на световната сцена. В неговите картини се разкрива яркия му талант и самобитния начин на художествено третиране, върху наглед най-обикновени теми.

 Роден през 1882 г. в село Фролош в младо освободеното Княжество България, още в ранна детска възраст се сблъсква с проблемите на живота. Той споделя съдбата на семейството си, като син на бедни македонски бежанци. Баща му е инвалид, поради инцидент, и неговата жалка пенсия не може да спомогне за семейното благоденствие. Майка му страдаща от епилепсия, заради тежкият емигрантски живот е принудена да слугува по чуждите къщи. Затова младият Владе, както е бил наричан е принуден да прекрати своето обучение в прогимназията и да започне работа, първо като продавач при един книжар, след това като бояджия и накрая като писар в Кюстендилския окръжен съд, само срещу 10 лв. месечна заплата. За щастие там се запознава Емануил Попдимитров и Никола Антонов, които посредством дружбата си с него му разкриват нови научни и философски хоризонти. Чрез тях младият Владимир Димитров открива идеите на Толстой, от който дълбоко е повлиян. В местният съд на гърба на формуляри и бланки, по собствено увлечение, прави множество рисунки. Талантът му бива забелязан и вместо да предизвика гняв и нападки, заради своите рисунки той кара всички до толкова да се развълнуват от видяното, че да му организират изложба. Майстора бива толкова изненадан и уплашен от случилото се и не присъства на събитието. Въпреки това грабва сърцето на публиката и се сформира група, която да лансира идеята той да учи в Рисувателното училище. Средствата са събрани и през 1903 г. започва неговото обучение. Независимо от по голямата си възраст, той се откроява от останалите студенти не по това, а най-вече заради стремлението му да навакса пропуснатото и да усъвършенства себе си. От това време са запазени първите му академични етюди, изпълнени в най-разнообразна техника: с акварел, с туш или креда, с масло.

 През ваканциите в същия дух твори в Кюстендил, рисувайки домашните си или местни граждани. По това време почива баща му, което принуждава семейството му да заживее в София. Младият художник получава финансовата и духовна подкрепа на свой приятели, или съграждани, за която не еднократно благодари в личната си кореспонденция. Много от съгражданите му преселели се в младата столица поръчват портрети от него. Един от най-усърдните меценати е Никола Чехларов, чиито портрет пази спомените за помощта. Към това време Владимир Димитров вече е заслужил прякора „Майстора“ сред своите колеги. Прави множество портрети, чрез които благодари на своите меценати или сподвижници, не искайки нищо в замяна. Получава и известен брой поръчки, които не винаги били оценявани достойно от портретуваните. Независимо, че в повечето случай следвал съветите на своите преподаватели над един негов запазен етюд откриваме надпис „Моля не ми казвайте грешките“, което говори за неговото високо самосъзнание като търсещ художник, а не епигонстващ чирак.

 Докато следва има шанса да посети някои руски градове, където разглежда местните галериите. От руските художници най-голямо впечатление му правят Репин и Айвазовски, а от западните бива впечатлен от Рембранд. Успява със спестени средства да посети Италия от където са запазени някой бързи пейзажни скици. На Венецианското биенале е впечатлен от Крьойер. След като завършва своето художествено образование в Рисувателното училище, Майстора опитва за известно време да си изкарва хляба като свободно практикуващ художник, но поради липсата на амбиции и практицизъм не сполучва на това поприще. Затова подава документи като учител в Търговската гимназия в Свищов. Назначен е като учител по краснопис, и изненадващо, гимнастика. Не е напълно доволен от заплатата си, но въпреки това успява да спести пари да обиколи големите европейски културни центрове: Виена, Мюнхен, Берлин, Париж, Лондон. Средата в която преподава и живее се оказва изключително благоприятна за неговото развитие. Той създава връзки сред местният интелектуален елит. Негов приятел става талантливият български поет Николай Лилиев, германецът Хайнрих Каспар и Спас Мартинов. С тях майстора създава приятелства до живот. На учениците и учителите от гимназията веднага правели впечатление особеностите на характера на Димитров. За това как въплъщавал идеите на толстоизма в житието си. Скромната заплата споделял със семейството си и някои свои учени. Усърдният му труд правил голямо впечатление и карал всички да го уважават заради това. Неговото облекло не отговаряло на социалното му положение, което предизвиквало удивление у всички. Децата били най-големите му почитатели.

 В ранното си творчество той прави множество портрети, които за времето си представят едно напредничаво пластично и художествено мислене, но все още не разкриват най-самобитното от душата му на художник. Отделя внимание на детайлите и картините му изпъкват с реализма си. През това време се цели да овладее техника, или с негови думи „граматиката“ на изкуството. Първите зрели творби на Майстора са изпълнени с идеята да се отхвърлят принципите на елементарното пресъздаване на образите, като фото-копия на реалността. Така той започва да търси психологическите моменти в своите платна, търси вътрешния образ, това което одухотворява. С времето той започва да обръща все по голямо внимание на очите, които се превръщат в своеобразен център на духовна енергия. Така например един автопортрет от 1920 г. представя майстора по неповторим начин. Очите гледат екзалтирано, изпълнени са с вътрешно напрежение, орловия нос заедно с хлътналите скули и дългата аскетска брада, карат художника да изглежда като светец имащ възвишена цел – изкуството. По това време основната гама, с която работи е кафявата и използва предимно земни цветове. Другото, което характеризира стила му е виртуозното боравене с мазката, така чрез нея той умело предава пластиката и създава драматични моменти. Един от първите му опити е портрет на Мърквичка от 1910 г. В портретите светлината се разпръсква и се явява на различни места, което предава понякога раздвоение на сянката, друг път силни и неочаквани ефекти. Малкото от пейзажите на Майстора към този период се характеризират с отчетливост на плановете, синтезираност на изобразеното във формата, масивност и монументалност на мазката. Цветовите гами по нищо не напомнят полифонията и чистите спектрални гами от късния период. Колоритът е еднообразен, в него се набляга повече на единството от тонове, които са сиви, охрави, кафяви и зеленикави. По това време Димитров прави голям брой рисунки с туш и перо. Много от тях са на Рилския манастир. Тук живописната мазка бива заменена от голям брой щрихи, моделирани в отделни групи, като едно цяло. Така отделният щрих отстъпва от своето индивидуално линеарно звучене и се превръща част от цялото. По този начин се запазва монументалността характерна за живописта му и в същото време работите въздействат със застиналостта си и създават чувството за безвременност.

  С избухването на Балканската война през 1912 г. целият български народ самоотвержено тръгва да се бие за свободата на поробените „братя“. Владимир Димитров е освободен от военна служба, но той виждайки плама в очите на своите съотечественици не остава безразличен към случващото се. Записва се доброволец и участва като художник към щаба на VII Рилска дивизия. Още в началото на похода военното формирование, в което Майстора е разпределен, попада в схватка с турски войници. След бойните действия той се заема да рисува убитите турски войници. Въпреки, че няма вода за боите, той ги разрежда със слюнка. Сцената с мъртвите и обезобразени войници създава чувство на покруса у него. След това наравно като останалите войници се сблъсква с военните неволи. Небивал студ, болести, измръзвания, схватки.

 След военните успехи от Първата балканска война настъпва Втората, срещу бившите съюзници, а след нея и Първата световна война. Всички тези усложнения в политико-военната ситуация карат голяма част от интелигенцията, както и обикновените граждани да се настроят срещу военната конюнктура. Битуващото мнение е, че тази война е лишена от смисъл, защото е предопределено да се провали. Майстора не е единственият художник по фронтовете на бойните действия. Много художници по това време се занимават с военната тематика. Като цяло по-голяма част от тях не успяват да обхванат в картините си дивата стръв, с която се характеризира всяка една война. От това време са многото рисунки и някой по-познати картини, като „Завръщане от фронта“. В работите на Владимир Димитров са изобрази мигове от живота на фронта. Почиващи войници, войници на поход, или такива греещи се около топлината на огъня. В тях се разкрива същината на войнишкия живот, тежките събития с които трябва да се пребори психически и физически човешката личност. В много от рисунките си той документира не само битът на войниците, но и местата от, които е преминал. В тях той разкрива вечното в природата, посредством изкристализираната форма на рисунката. В една рисунка с туш е изобразен стволът на вековно дърво, чиито корени са впити дълбоко в земната твърд и поемат жизнените сокове, което се превръща в символ на невъзмутимата природа, а на заден план два войника вървящи на някъде, чакащи да убият или да бъдат убити, изглеждат някак малки и несигурни спрямо величествено спокойната природа. Цялата работа се превръща в метафора на несигурното човешко съществуване. Майсторът остава чужд на милитаристичните настроения и представянето на настъплението, злобата и жестоката борба за живот характеризираща жанра, който е принуден да рисува. Неговият хуманизъм и човеколюбие го карат да изобрази злото, на което е подложен всеки войник заради безцелието на войната, заради това, как когато човешкият разум загуби на преден план излизат по-първични сили, такива които са жадни за кръв. Липсва баталния патос, липсват всички фанфари, с които понякога войните биват представени. Войниците не гледат на горе, нито напред, липсва въодушевлението от това да срещнеш неприятеля и да го пребориш. Вместо това те често гледат към земята, уморени под тежкото войнишко снаражение. Няма маршова стъпка, само остава тежестта на задачата да продължиш напред. Отношението към неприятеля е същото като към родният войник. Няма вражда, няма идеологизиране на образите. Врагът е същия като „нашите“, страх го е и тръпне за своя живот, не желае да е на бойните полета, а вкъщи при своите близки. Това може би казва платното „Сръбски пленници“. В „Завръщане от фронта“ виждаме ужасът оставащ след геройските мигове на саможертвата, това как войната само отнема но нищо не дава...

 През двадесетте година на 20 в. се наблюдава цялостен прелом в естетическите търсения на българското общество. Множество интелигенти започват да търсят самобитното в „българското“. Под влияние на някои западни течения, творци като Николай Райнов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев в литературата и Иван Милев, Владимир Димитров, Сирак Скитник в изобразителните изкуства насочват погледите си в тази посока. В работите им се разкрива първичната простота на земята и народа. Развиват творчеството си около запазеното старино наследство. В изкуството търсят спецификата и особеностите на багрите, характерния начин на изобразяване на фигурите, стилизацията на различни природни мотиви, от миналото. От тук идва и враждебното отношение към урбанистичната култура, в която първичната хармония и индивидуалност биват заличени и на тяхно място се появява уеднаквеността и отчуждението. За Майстора подходът към изобразяването на родното не е академичен, нито натуралистичен. Той се противопоставя на формулираните норми на академизма, където липсва конкретиката на изобразяването и отличителното, а преобладават обективните извън времеви и не топологични принципи. Неговото изкуство черпи вдъхновение от безграничното богатство на форми и цветове в носиите, шевиците, дърворезбите, чергите и иконите. В неговите картини се изгражда една декоративна естетика, в която линейната и въздушната перспектива, локалния тон, пространствената дълбочина отсъстват, а на тяхно място се разкрива разнообразие от стилизации, орнаментални мотиви, фризови ритми и арабески. След 1920 г. изкуството на Майстора е напълно преобразено. То започва да се характеризира с изключителна жизненост, хроматична чувствителност и експресивна сила. Първата картини, в която се забелязва тази промяна е серия автопортрети започнати през 1919 г.. В тях, както винаги, той изобразява себе си в прости, аскетични дрехи, с дълга брада и екзалтирани очи. Цялата поредица от автопортрети се характеризира с вариативност. Всеки от портретите е решаван в различни колоритни гами: първият в бледо охрава, вторият в кремаво-жълтеникава и пастелнокафяво-жълтеникава, а останалите четири в ръждивокафява и керемиденочервена. Разбрал силата на цвета и неговото психологическо въздействие, от тук нататък правенето на подобни серии ще се превърне в негов любим похват.

 След пътуването на Майстора до Италия, се наблюдава афинитет към извисяване на изображението и сближаването му с класическата идеализация. Въпреки, че неговото изкуство в голяма степен бива класифицирано като „експресионистично“, то никога не достига до границата, където съзнателно или спонтанно образът придобива наивитет или гротескност. Друг характерен момент са постоянните му търсения и упражнения в областта на „граматиката“ на изкуството. За нейна основа поставя рисунката, без която никоя форма не може да бъде създадена с необходимата сила. Въпреки, че за него чувството има първостепенна роля за всяка творба, не би било възможно то да бъде изградено без да е положено върху правилна и логически изградена форма. Чрез идеализирането на формата, той се стреми да одухотвори образа и да го издигне над животинското. Именно добродетелите, като целомъдрие, благост, смирение и душевна чистота са това, което представляват възвишената човешка добродетелност. Тези качества според него, насред този несъвършен свят могат да се открият в младите девойки възпитани в старите патриархални ценности. В творчеството му все по-често започва да преобладава идеализирания женски образ. Той създава женски образи изпълнени със „серафични“ настроения, които, в не малка, степен контрастират на неговият стремеж да се доближи и да живее до примитивното и простонародното. Все по често започва да разкрасява, облагородява и заглажда образите на своите модели. Особено любопитни, по отношение на все по-засилващата се феминизация на изкуството на Димитров са серия от рисунки с туш, представящи мотива Noli me tangere (не ме докосвай) взаимствани от Евангелието. Не е изненадващо, че Майстора е изобразил Христос, но е изненадващо, че от цялата библейска иконография е избрал да изобрази разкаялата се блудница. По това време този мотив придобива изключителна популярност, сред някои декадентски автори, заради еротичната загадъчност, която била влагана в него. Самите рисунки са изпълнени с четка с вълнообразна линия, известна маниерност и театралност на жеста. В множеството му платна на „моми“, се реализира стремежът на Майстора да изобрази непорочната женска красота, сякаш сляла се с природата, насред фона от плодове или цветя.

 Завърнал се от Италия, Майстора заживява в село Шишковци, на няколко километра от Кюстендил. Като причина за тази постъпка, той изказва съображението, че щом ще иска да разкрие народният бит и живот би трябвало да се сблъска с живота на селяните. Във времето, когато той заживява сред селският бит вече са настъпили цялостни промени в селският живот. Селяните от една страна са запазили своето старо хармонично отношение помежду си и към природата, но вече били подложени и на някой процеси, наблюдаващи се в капиталистическите градове. Въпреки промяната в селският бит, родните художници успели по умозрителен път да достигнат до целта на своето изкуство. Майстора верен на възгледите си, не отива да работи сред „народа“, а работи за него. Поради тази причина много от неговите картини биват изложени в селското училище и стават всеобщо достояние. В своите работи разкрива разнообразните прояви на селският бит. Един кореспондент на Българския учителски съюз разкрива, че посредством изложбите на Майстора жителите на село Шишковци успяват да видят красиво в живота, който живеят.

 Най-популярни са неговите композиции с една фигура, като най-често това са млади жени, по-рядко изпитали неволите на живота старци и старици. Фигурите, в повечето случай, са разположени симетрично, изобразени до пояса със скръстени отпред ръце. Фонът декоративно и виртуозно е изпълнен еднопланово, с голямо разнообразие от цветя, плодове, свежи листници и разцъфтели клони. Младите момичета са представени според неговият идеал: духовно красиви, сдържани, свенливи. Композициите с две фигури запазват много от чертите на тези с по една. Фонът е същият, позата е фронтална, с малки изменение в посоката, накъдето са насочени лицата. Композиционно произведенията не добавят нищо ново, но емоционално добавят нови смисли, подсказвани от името на отделните картини. Представя се общият живот на колектива, духовната връзка между братя и сестри, родители и деца. В този тип работи Майстора разкрива духовния живот на отделната личност. Изобразени са цели семейства, или интимната близост между майката и нейното дете. Битовите композиции са другият основен клон на творчеството му. Големите усилия на художника са насочени в тази област. В тях той представя „националният тип и бит“, като останалите работи са, преди всичко, подготовки за битовите му платна. Изобразява орачи, копачи, жътвари, смятайки да улови живота и труда на селяните. Интерес представляват жътварските му платна, където портретният елемент отсъства и фигурите са увлечени в трудовото действие. Фигурите вече не са изрисувани фронтално и статично, а фонът имащ второстепенно значение в някой други негови работи, сега разкрива същината на картината. Често фигурите, или обектите носени от тях, например снопове слама, са хиперболизирани, за да се покаже напрежението и борбата, които извисяват трудещия се.

 Владимир Димитров създава цикъл платна, наречен „Сватба“, където запечатва тайнството на народният обред. Изобразени са основните моменти характеризиращи традиционната сватба: „Ръкоцелуването“, „Трапезата“, „Момъкът“, „Момата“. Отново основен акцент на творбите се явява добродетелността и духовната красота на жената. Тя пак е изобразена целомъдрена, с чиста душевност и благороден нрав. Наред с платната идеализиращи селският бит, Майстора създава и множество творби, представящи живота в неговия суров вид, където борбата и трагедията на човешкото съществуване изпъкват на преден план.Такива са платната „Завръщане от жътва“, „Жътвар“ и „Жътварка“. В „Завръщане от жътва“ е изобразено семейство жътвари с тяхното дете, вече привършели с работата и прибирайки се. Творбата има силно емоционално въздействие, с изморените провиснали напред глави на родителите, малкото дете гледащо към нас и пустото поле. Цялото платно излъчва чувство на дълбока меланхолия и тъга. Владимир Димитров – Майстора се представя като велик творец на българското изкуство. Успява да положи основите на едно творчество с характерно национално звучене. Преминал успешно през академичното рисуване, създава автентично творчество, превърнало се в еталон за авторски подход.

Източник: www.blogspot.bg