През 30-те години на ХХ век бирманските жени-жирафи работили в британските циркове. Днес дългошиите представителки на нежния пол са една от главните забележителности на северен Тайланд. Отношението към екзотичната атракция изобщо не е еднозначно.

 Активистите и борците за правата на етническите малцинства обвиняват тайландските тур оператори в експлоатация на жените с дълги шии, принудени за жълти стотинки да застават на туристическата витрина.  Представителите на деловите кръгове пък казват, че Тайланд дава работа на жените-жирафи, а в поразената от геноцид Бирма дори това го няма.

 Кой все пак има право и каква е разликата между етнографското село от човешката зоологическа градина? 

 Жените-жирафи принадлежат към планинското племе падаунг или каян, както сами се наричат. Това племе, за разлика от останалите, исторически преживява единствено в Бирма. Именно неговите представителки удължават шиите си с метални халки. В резултат на гражданския конфликт в Бирма през 1980 г. племената, борещи се за независимост, включително и каян, са изгонени до границата на Тайланд. Те се сприятеляват с тайландските власти и се договарят за организиране на туристически посещения в базите им. Така жените каян се превръщат в туристическа атракция.

 Казват, че ги експлоатират, имайки предвид правовата и икономическата им незащитеност. Съгласно тайландското законодателство гражданство могат да получат тези представители на планинските племена, които могат да докажат, че са живели в Тайланд до 1976 г. Каяните идват по-късно и затова не са граждани на страната. А когато не си гражданин, нямаш достъп до образование, здравеопазване, до работа. 300 тайландски бата е минималното заплащане в Тайланд на  ден, но тези жени не получават дори толкова.

Веднъж попитах една жена къде е мъжът й и тя ми отговори: „На полето“. Излъга, защото каяните нямат ниви в Тайланд, нито право да ги обработват. Мъжете на тези жени няма какво да правят тук, те не са интересни на туристите. Освен на икономическа експлоатация каяните са подложени и на културна такава. Бях в селото им  преди 20 години, повярвайте оттогава там нищо не се е променило.

Главната задача на живеещите там жени е да си показват шиите, изработвайки поне стойността на входния билет. Никъде не се казва какъв е традиционният живот на жените каян. Човек, като посети селото на тези жени, нищо не може да вземе от там. Ще отнесе със себе си един урок, негативен урок, ще разбере защо наричат мястото човешки зоопарк. Няма да обогатите знанията си, мястото няма да ви накара да изпитате уважение от това, което сте видели. Ще останете с чувството, че сте яли фаст фууд, в средата на културна пустиня.

 Жените-жирафи, наречени така заради непривично дългите си вратове, носят на шията си различен брой медни халки, подпрени на малка възглавничка под брадата, защото понякога те тежат по 10 килограма. Тази своеобразна красота крие и доста неудобства жените могат да пият   вода само със сламка, движението им е затруднено и небалансирано заради тежестта, а когато говорят, гласът им звучи сякаш излиза от дълбок кладенец.

 Първият метален обръч се нанизва на врата на момичето, когато то е петгодишно – истината е, че през този процес не преминават всички момичета от племето, но все пак повечето предпочитат да се подчинят на традициите.

 С годините броят на гривните се увеличава до момента, в който девойката е готова за омъжване. Така, преди да се омъжи, младата жена носи на шията си до 25 пръстена, с обща маса до девет килограма и височина 30-35 см. Поставянето започва от ключицата и стига до брадичката, като по този начин вратът започва постепенно да се удължава. Всеки нов обръч в тази своеобразна огърлица е признак за социален статус и престиж на цялото семейство, а големият им брой гарантира успешна женитба. Смята се, че тази странна традиция се корени в миналото, когато металът е изпълнявал практическа роля той е пазел жените от зъбите на тигрите. С времето обаче металните обръчи се превръщат в социален и естетически феномен. Махането им пък е способ за наказание за изневяра – счита се, че атрофиралите с времето вратни мускули не успяват да задържат тежестта на главата и крехката шия постепенно клюмва.

 Всъщност най-важният въпрос е  как така вратовете на жените се разтягат до такава дължина и дали това се дължи на деформация на прешлените или на връзките между тях. Направените в лаборатории рентгенови снимки разбулват мистерията около жените-жирафи. Tе установяват, че гръдният кош се смъква максимално поради тежестта на украшението, което прави врата да изглежда необикновено дълъг. Това означава, че всъщност шията не се разтяга, а издължаването е само илюзия, макар тази традиция да води до силна атрофия на вратните мускули.

 Днес нежната част от племето се е превърнала в истинска атракция за туристите. Седнали на прага на колибите си, жените изработват различни предмети, които продават, охотно позират за снимки и дори предлагат метални пръстени за проба. Мъжете се занимават със земеделие, а селцето е огласяно от игрите на децата. В малка сграда се намира и тяхната детска градина - доста уютна, разполагаща с голям батут и стар телевизор. Племето се прехранва от продажбата на сувенири на туристите, отглеждат се животни и растения за прехрана.

 Смята се, че правителството осигурява минимален доход на бежанците от Мианмар, които все още са с неустановен статут в Тайланд, но местните не потвърждават това.

 Въпреки детската глъчка, племето Падонг изчезва. Малка част от момичетата спазват традицията и носят пръстените си. Повечето напускат селището и търсят късмета си по света. Туристическият поток обаче не спира, въпреки че селището туристите напускат със смесени чувства. За някои от тях това е зоологическа градина за човеци, за други - преживяване, което не бива да бъде пропускано.

Източник: www.rozali.com