Виктор Юго, поетът, романистът, драматическият автор, критикът, публицистът, общественикът, чието творчество изпълва целия XIX век, отдавна премина границите на своето време и на своята родина. Той намера свои възторжени почитатели сред всички народи на света, всички поколения, всички възрасти. На какво се дължи тази универсална известност на Юго, това безрезервно приемане на творчеството му от толкова различни по дух и възпитание хора? Към отговора на този въпрос може да ни доближи един поглед върху многостранността му, изразена от Жан-Ришар Блок така: „Музикален като Верлен, мелодичен като Расин, бунтовен и заплашителен като Бодлер, ваятел на поетически видения и активен участник в страстните политически борби на своето време като Данте, епичен като Байрон, лиричен като Кийтс, мечтателен като Шели, ироничен и ясен като Хайне, самотен като Леопарди, пантеист като Гьоте, демократ като Уитман, еротичен като Мюсе, религиозен като Ламартин — това е Юго.“ 

 Виктор-Мари Юго (Victor-Marie Hugo), роден на 26-ти февруари 1802 г. в Безансон (Франция), е най-малкото от трите деца в семейството на Жозеф и Софи Юго. Заради военната служба на бащата, семейството често пътува до Испания и Италия. През 1813 г. Софи Юго напуска съпруга си и заедно с децата си се установява в Париж, където Виктор и братята му Абел и Йожени прекарват детските си години. Именно във френската столица бъдещият писател получава образованието си. През 1819 г. блясва талантът му и печели национален поетически конкурс. Две години по-късно майката умира. Юго трудно понася загубата й, заради силната им връзка. Успехът му идва през следващата година, когато излиза първата му книга „Оди и разни стихотворения". Талантът му е забелязан лично от тогавашния крал Луи XVIII, който го възнаграждава с годишна пенсия от 1000 франка. Жени се за ученическата си любов Адел, с която имат четири деца. Личност като тази на Виктор Юго няма как да се определи само с една дума. Няма как да се ограничим и да кажем, че е само писател. Той е и поет, драматург, общественик и дори художник. Днес е известен предимно с романите си „Парижката Света Богородица" („Notre-Dame de Paris", 1831) и „Клетниците" („Les Miserables", 1862), но е участвал също така и в политическите дебати в Камарата на лордовете. Заради политическата си ангажираност и многобройните си изказвания, е осъден на 20-годишно изгнание по време на Втората империя. Малко са тези, които знаят, че Юго допринася за обновлението на поезията и театъра по времето на Романтизма през XIX в. Той е водеща фигура, която буди възхищение от много свои съвременници, не само автори, но и литературни критици.

 Обемното му творчество обхваща почти целия XIX в., като няма тема, по която да не е изказал гледната си точка. Стихотворенията му са не само романтични, не обръща внимание само на страстта. Интересува се не само от вътрешния, но и от външния свят, от детайла. От поетическа гледна точка и похватите, който използва, Юго е новатор – използва не само класическото римуване на двустишия, но се опитва да използва и по-сложни, а понякога се оставя на въображението си. С майсторство достига до повторение на фразата, до използването на алитерации и асонанси, които са приятни за ухото на читателя. Юго се изказва остро по отношение на използването на триединството в трагедията на време, място и действие, както и за сковаността на езика, заради неговата официалност. Драматургът призовава за по-гъвкав стих, а също така съветва колегите си да търсят теми в историята. И ако читателите не са запознати толкова с поезията му, то със сигурност поне са чували за най-известната му драма „Ернани" (1830). Трагедията разказва за личните спомени на Юго, натрупал по време на честите си пътувания до Испания, разказани с голямо въображение. Още с поставянето си за първи път на сцената, драмата предизвиква бунт, защото разказва за конфликта между испанския крал и благородника – разбойник Ернани. Ябълката на раздора е доня Сол, която трябва да избере покровител на сърцето си. Драмите показват един нов и по-остър език, който до този момент не се е използвал в литературата. Ето защо може да се каже, че минорните чувства и нежните думи са заменени със суровата действителност на времето. Това е и край на епохата на Романтизма и началото на Реализма. Това време е и край на дългогодишния брак на Виктор със съпругата му Адел, която започва връзка с известния тогава критик Сент Бьов. Юго също намира утеха в лицето на младата актриса Жулиет Друе, с която има връзка, а след това му става секретарка и го придружава при пътуванията му. Друга лична трагедия е смъртта на най-голямата му дъщеря. Безспорен факт е, че романът „Парижката Света Богородица" му носи световна слава. За детайлните и реалистични описания, авторът работи с архивите на Париж. Действията са толкова детайлни, че читателят моментално става част от романа, поглъщащ го с увлекателността си. Романът, който ни кара да се замислим върху социалните несправедливости, обаче е „Клетниците". Той ни среща със злободневните теми, с детската работна ръка. Бедните клетници трябва да бъдат спасени, но им е нужно нещо повече от нестихващата духовна вяра на техния баща Юго.

 Не можем да си представим една история на френската поезия, нито пък историята на европейската поезия без Юго. Неговият стих изпълва века, така както този век изцяло изпълва творчеството на поета. Изключителната му плодовитост е феноменална. Разнообразието по отношение на теми, образи, картини, ритми и метри е негов най-ярък и безспорен белег. В поезията той вижда чудесна многоцветна градина, в която няма забранен плод. Всичко е обект на поетично пресъздаване, всички сюжети имат право на присъствие в поезията. „Няма добри сюжети — твърди той, — има само добри и лоши поети.“ Цялата действителност с нейните контрасти, сблъсъци, с върховете и паденията, с цветовете, багрите и шумовете, е в поезията на Юго. Затова в тази поезия съжителстват всички регистри и тоналности: епически, елегически, сатирически. Или както се изрази един съвременен френски критик, Юго е единственият, който съумя да свири на всички струни на своята лира.

 През 1885 г., след кратко боледуване, Виктор Юго умира на 22 май на 83 години. Тялото му е изложено за поклонение пред Триумфалната арка, а много негови приятели, колеги писатели и граждани на Франция изразяват възхищението си и го изпращат в последния му път до Пантеона, където се намира и днес. Думите на обичания френски писател, че „свободата започва с ирония" карат читателите му да се замислят кое е важно във време на нравствена криза. С неподправената си искреност и таланта да представя думите с мелодия, Виктор Юго винаги ще има място в литературната история. Силата на романите на Юго е не само в пламенната защита на човека и неговото право на щастие. Тя се корени и в интересното водене на разказа, в оригиналната сюжетна линия, макар че тя често е начупвана, прекъсвана от нови епизоди и коментари на автора; силата им се крие в пластичния релефен стил, наситен с особена материалност от ярки цветове, шумове и ритъм, крие се в нарисуваните с могъщ замах картини на Париж от 1482, на Париж от 1830 година, на океана, на природните стихии, на катедралата „Света Богородица“ и особено на движението на тълпите, уличните боеве, барикадите, революциите… Написаните в последния период от живота на Юго творби „Думи и дела“, „Изкуството да бъдеш дядо“, „Папата“, „Върховна младост“, „Религия“, „Четирите посоки на духа“, както и, многобройните съчинения, публикувани след смъртта му, допълват картината на една необикновена свръхчовешка продуктивност, която но своя обем и мащабност може да се сравни с продуктивността на Шекспир, Гьоте или Толстой.

 Юго остана в сърцата на хората, защото въплъти в себе си духа на народа и духа на своето пълно с противоречие време; защото изпълни историческата си мисия на писател — създаде творби, които съставляват, по думите на Луи Арагон, части от една симфония, която може да се нарече „Любов към човечеството“. Ценностите, които отстоява Юго, са вечни, общочовешки ценности, чието осъществяване е цел на прогресивните обществени движения и в наше време. Тъкмо затова великият френски поет от XIX в. Виктор Юго и днес, сто години след неговата смърт, принадлежи на нашето съвремие, на нашето бъдеще.

Източник: www.spisanie.to