Една моя статия (Безсмъртие в дванадесети клас) се завъртя бясно в социалната мрежа през последните дни. Очевидно, на поглед от края на учебната година, проблемът терзае много мои колеги. Поводът е повече от банален – „доизживяването“ на преброените учебни дни от зрелостниците. Поръчани само като слънчеви и безметежни. Ясно е, че текстът е актуален, защото приблизително по това време ежегодно се развихрят идентични страсти на нацупено ученическо очакване и сърдито учителско заканване. Нямам намерение да дискутирам смисъла от съществуването на дванадесети клас в сегашния му формат и развращаващия морал на академичната кампания за „изпити, докато те приемем“. Дванадесети клас е реален и се администрира по същите правила като предходните. А университетите са автономни в еквилибристиката по финансовото зареждане с нови студенти.

 Всеки, който е имал участта (добра или лоша) бъде мой ученик в гимназията, ме познава като диалогичен човек. В един от коментарите под публикацията за безсмъртните, колега беше написала, че времето похарчено за публикацията може да бъде значително по-ефективно използвано за откровен разговор с въпросните дванадесетокласници. Никога не пиша и не наказвам преди да съм опитал човешко убеждаване. Пролетта на зрелостната година е като ново представление на стара пиеса – сюжетът е познат и омръзнал, само актьорите са нови. А и тези, дето режисираме спектаклите сме си същите, само че сме понатрупали рутина. Та през последните седмици се занимавам с дейност, която много колеги биха възприели са досадна и рушаща спокойствие. Занимавам се връщането на дванадесетокласници в училище. Очевидно е, че в този клас не може да научи никого на нищо. Кандидатстудентското и матуритетното обучение се осъществява в паралелната система на извънучилищната подготовка. Но защо, ако не можем да ги научим, трябва да се откажем и да ги възпитаваме? Всъщност към каква ценностна култура приобщаваме, когато сме безразлични към правилата? Системните отсъствия от училища са в конфликт с правилника и са регламентирани като основание за крайния успех на всеки ученик. Нима това е правило до единадесети клас и изключение в дванадесети? Струва ми се извратено точно училището да възпитава, че уважението към правилата има почивни години. Още по-извратено ми се струва училището да мери с еднаква строгост или доброта хитреците и съвестните. Защото така, за съжаление, отглежда тарикати и будали.

 Ученическото усещане за неприкосновеност не е пакетирано в учебниците за последния клас. То е екстра, подарена от нас учителите в отказа да обучаваме и възпитаваме. В класната стая. Реакцията на учениците не е незряла, както я квалифицира друг коментар. Тя е придобита от учителското безразличие. Разбира се, че ако по 6 или 7 предмета в дванадесети клас не реагират на твоите системни отсъствия или пълна незаинтересованост по време на редките присъствия, ще гледаш враждебно на всеки, който реагира различно. Нормалното за ученика не е в изключенията, то е в обичайното отношение. Затова вчера младеж, който завърнах на училище посрещна с искрено неразбиране моето изискване да работи в час. Непонятно е когато си търпян по важните предмети, да те юркат по някаква си периферна география. Затова младежът каза чистосърдечно, че се предполага да имам по-важни нещо от това да се занимавам с него, както той има по-важни неща от това да се занимава с моята география. Нямам съмнение, че има по-важни ангажименти, но имам подозрение, че не съществува друг начин да приключиш този клас от този да проявиш поне минимален интерес към учебното съдържание и класова практика. Или може би се лъжа. Нима е скандално да получиш годишна двойка след пълно безхаберие в матуритетната година, но съвсем не е скандално да имаш оформена оценка с няколко присъствия в класовите занятия? Тук съвсем не споря, дали има смисъл от дванадесетия клас. Той ще съществува в стария формат още няколко години, а в новия до следващата реформа. А моето призвание е да бъда учител, който ако не може да „налее“ достатъчно наука, поне да „съгради няколко тухлички“ възпитание. Тъй че, когато ги изпращаме тези наши възпитаници, да бъдат съвестни хора с уважително разбиране за правила, ред и справедливост. Дали успявам в моите пролетни усилия да завръщам безсмъртни ученици? Странно, но нямам случай да не успея. Още по-странен е фактът, че рядко ми се сърдят за дързостта да им наруша слънчевото безгрижие. Сигурно, защото виждат, че справедливостта е разпределена по равно и тежи еднакво над главата на всеки.

Автор: Иво Райнов, учител 

Гимназия с преподаване на чужди езици „Екзарх Йосиф I“ гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com