„За разединение сега и дума не може да става, но в каква форма ще бъде съединението, това е въпрос, който тепърва трябва да се решава”, казва руският император Александър III на българската делегация, водена от митрополит Климент, когато тя успява да се срещне с руския самодържец в Копенхаген, за да търси дипломатическа подкрепа за Съединението. В този момент никой в Европа не знае как точно трябва да реагира на събитията в България.

 Думите на императора са произнесени на 21 септември 1885 г. – само 15 дни след като в Пловдив съсредоточените от източнорумелийското правителство полицейски части отказват да изпълнят заповедта да арестуват заговорниците от БТЦРК, задействали своя план за обединение на Източна Румелия с Княжество България. Българските власти първоначално са против Съединението – от министър-председателя Петко Каравелов, който желае да осуети поредната съединистка акция, до председателя на Постоянния комитет на Източна Румелия Иван. Ст. Гешов. Против Съединението са, разбира се, и всички Велики сили – тяхната воля е въплътена в клаузите на Берлинския договор и никой не желае да се съобразява с желанията на българския народ.

 Има моменти в историята, когато държавите, владетелите, депутатите и дипломатите нямат думата. Народното дело вече не може да бъде спряно. Властите в Източна Румелия отказват да се противопоставят на въстаналите активисти. Управителят Гаврил Кръстевич по-късно казва: "Аз знаях какво се вършеше за това съединение и с време аз можех да взема таквиз мерки, на каквито ми даваше право законът, но предвид на всички злини, които можеха да сполетят поверената ми област, аз се престорих, че не виждах и не слушах. Аз знаех и ценях общонародното желание за присъединението към българското княжество." На 8 септември със свой Манифест начело на Съединението застава князът на България. Властта се подчинява на народа си.

 Същевременно, за да покаже, че няма нищо общо с делото на Съединението, Русия забранява на своите офицери да вземат каквото и да било участие в събитията в България и Румелия, а на военния министър генерал-майор М. А. Кантакузен се предписва да напусне поста си. На свикваното на 5 ноември в Цариград съвещание на посланиците на Великите сили, Великобритания и Русия не успяват да се договорят за признаване на Съединението. Русия настоява за абдикация на българския княз, докато Великобритания държи Съединението да бъде под формата на лична уния на Александър I Батенберг. Като резултат на  25 ноември се приема палиативно решение, което не устройва никого: княз Александър I Батенберг трябвало да остане владетел на България, а status quo на Източна Румелия - да бъде възстановено. Подтиквана от Австро-Унгария, считайки, че има военно превъзходство над България, Сърбия започва война, която ще се окаже най-категоричното доказателство за необратимостта на Съединението. И след като Великите сили и съседите на България осъзнават крепокостта на народното дело, Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. В крайна сметка неспособността на Великите сили да разберат волята на българския народ само забавя неизбежното - макар и късно, те също са принудени да се подчинят на патриотичния акт на нашите предци.

Автор: Александър Василев

                                                           * * *

Снимки: www.lostbulgaria.com