Имам усещането, че доста хора все още гледат с недоверие на феномена дистанционно обучение. Отраснали сме с опита, че българинът винаги намира на работата колая. Хеле ако не могат да го наблюдават. От друга страна българинът е недоверчив, не вярва, докато ръка не пипне и око не види. Само че дистанционното обучение нито се пипа, нито се вижда. И понеже ръката и окото не се пълнят с доказателства съмнението се тиражира, макар и някак под сурдинка. Сигурно задачата по народопсихология би излязла вярна, ако в нея не участваха българските учители. Защото учителят е от друга мая – отговорен до престараване и загрижен до разболяване. Затова си мисля, че осем дена след началото на експеримента дистанционно обучение резултатите трябва да надминали очакванията на министерството.  Убеден съм, че няма друга социална система, която може да бъде пренастроена само за три дни. В петък, 13.03, идват първите инструкции, в понеделник, 16.03, хиляди учители започват онлайн занимания. През уикенда са обменени хиляди постове с ресурси, указания, съвети, упътвания. Благодарение на тази позабравена от времето на стачката солидарност системата не само не забуксува, ами направо потегли от по-висока предавка.

  И така само за седмица бавно и полека учителството порасна за няколко години. В понеделник и вторник се сринаха всички платформи, претоварени от урочния  ентусиазъм на хиляди учители.  В сряда вече се раздаваха акаунтите за образователната платформа Майкрософт тиймс, в петък почти всички учители и огромна част от учениците бяха активирали профилите си. Последният уикенд отново беше работен. Уебинар след уебинар, видео след видео. И пак обмяна на инструкции, съвети и взаимна помощ. Нямам идея какъв процент от учителите се самообразоваха за работа с Майкрософт тиймс, но днес в платформата работеха толкова много хора едновременно, че редица функции се бъгнаха от натоварване. За томаневерниците е важно да кажем, че към 23.03 всеки учител разполага с виртуални класни стаи за всеки от класовете си и учениците вече са ги напълнили. Извършеното от учителите в тези кратки срокове е почти геройство, но няма нужда от аплодисменти или патетична риторика. Учителите се нуждаят само от признание, което започва с това да престанем да наричаме огромните им усилия ваканционни. Не, нито учителите, нито учениците в България са във ваканция. Работят с пълни сили и пословичната си отговорност. При това много повече отколкото през нормалното учебно време.

Ето моят работен ден днес успя да се побере в девет и половина работни часа. Започна преди обед с опреснително преглеждане на презентациите за работа на платформата Майкриософт тиймс. Посрещнах обеда с подготовка на материалите за предстоящите за деня уроци. С учебни часове дойде и си отиде следобеда, вечерта пристигна с изготвяне и разпращане на индивидуални задания и проверка на вече свършеното и върнато като обратна връзка. Всъщност със задължителна екстра над нормалната осемчасова продължителност на работния ден премина цялата предишна седмица. Общувам с десетки колеги и всички споделят, че се налага да работят повече отколкото в реалните класни стаи. Не го казвам като оплакване или съжаление. Констатация и факт за тези, които се усмихват на възможността родното училище да се дигитализира толкова бързо. Нали казах, учителят е отговорен до престараване. Старателни и загрижени за учебния материал претоварваме не само себе си, но и децата. В края на миналата седмица социалните мрежи преливаха от техните оплаквания, че са изнемогват от изисквания и възложени задачи. Сигурно е, че ние, учителите, започнахме прекалено амбициозно, но е вярно, че и децата не са свикнали на подобно темпо. Защото стария ученически навик да се учи само по предмети за изпитване в мрежата не работи. Сега всички получават задачи по всеки предмет.

 Няма съмнение, че пандемичната карантина носи на образованието ползи, които тепърва ще осъзнаваме. Защото придвижи с години напред дигитализацията в образователния процес. Спомогна за технологичното израстване на българските учители. Ангажира учениците и ги приучава към работа значително по-добре отколкото реалната класна стая. И всичко това се случва в един отговорен образователен процес, който може и да не е докрай пълноценен, но е отговорен, натоварващ, изпомпващ силите на учителите всеки ден. Всичко това с цената на уморителна работа за учители и ученици.

 Няма никакво значение кой колко вярва в у спешния старт и случилият се експеримент. Факт е, че българското образование не е във ваканция. Българските учители са на работа, а учениците са в класните стаи, макар и да са виртуални. И въпреки че е онлайн образователният процес въобще не е спирал. Само на мен ли ми се струва, че всичко това е повече от достойно за оценка и уважение.

Автор: Иво Райнов, учител 

Гимназия с преподаване на чужди езици „Екзарх Йосиф I“ гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com