Иванка Иванова
- Завършила ПУ "Паисий Хилендарски" с математика
- Работи в Специализираното логопедично училище – интернат “Васил Левски” в с. Виден, община Павел баня.
- Учител по математика, след това и директор, в ОУ "Св. Климент Охридски" в Горно Черковище
- Учител по математика в ОУ " Паисий Хилендарски" в с. Хаджидимитрово, община Казанлък, от 2005 г., от 2007-а е директор.

 Ромите имат различни ценности и разбирания кога детето може да отсъства от училище, казва директорката на ОУ "Паисий Хилендарски" в с. Хаджидимитрово.

- Г-жо Иванова, какви деца посещават училището, на което сте директор, имате ли проблеми с част от тях?

- Работим с деца, които се определят като роми. Такъв е националният статус на над 90 % от нашите ученици. Останалите ни възпитаници също са етническо малцинство – турци. Малка част са представители на българския етнос. Проблеми имаме единствено с ромския етнос, но не са огромен мащаб, тъй като има деца, които редовно посещават училище и имат интерес да приключат поне основното си образование. От първи до седми клас са 90 ученика, имаме и 15-25 деца от подготвителна група - пет и шест-годишни. От всички тях има само шест до седем проблемни, които оценяваме като деца в риск, които наблюдаваме в годините. Две-три от тях са представители на едно и също семейство. Така в рамките на една учебна година ни се налага да работим с три до четири ромски семейства. Още преди да бъде създаден Механизъм за съвместна работа на институциите по обхващане и задържане в образователната система на деца и ученици в задължителна предучилищна и училищна възраст ние работим по свой.

- По какъв начин задържахте децата в училище?

- Първо, работим с родителите, които в повечето случаи са с по-ниско образование дори от осми клас. Включихме 24-ма от тях в група за ограмотяване преди няколко по европейски проект. По този начин ги привлякохме близко до училищните проблеми. Те бяха вече на възраст, в която са усетили, че образованието е ценност и необходимо, за да се реализират на пазара на труда. Работейки с тази група, успяхме да изградим мост на доверие с тях и после проблемите с техните деца намаляха. След това родителите ни оказаха съдействие да привлечем и други.

 От 2012 година сме част от училищната на мрежата на „Амалипе“ и работим с тях. Координатор за Югоизточна България беше Петър Малинов, който е ром с висше образование, успял и реализирал се. Честите срещи на родители с представители на „Амалипе” им помогнаха да видят, че ако имат желание, те и техните деца има шанса да успеят. Част от тях преминаха и курсове за обучение и ги включихме в нашия родителски клуб за борба с по-трудните семейства.

- Бихте ли разказали малко повече за дейността на родителския клуб?

 - Във всеки клас се избира родителски актив, от който се избират седем или осем родители, които сформират т.нар. родителски клуб. Той по никакъв начин не е задължителен или пък в него се следват определени правила. Просто използваме активните родители, които преминават такива обучения. Първата ни стъпка за работа с тях беше в това, което ромите най-много обичат – музиката, песните, танците. С тях организирахме много извънкласни тържества, сред които „Мама и татко знаят най-добре“, играли са с чували, готвили са заедно, низали са герданчета. Въпреки че етносите по принцип са с мюсюлманско вероизповедание, сме се стремили да отбелязваме и ромските празници – Банго Васил, Василица, Курбан байрям. Разбира се, не пропускаме и християнските празници.

 Учителският колектив е от българи, но с времето показахме, че сме съпричастни с тях и така започнаха да ни вярват повече. Това е най-важното. Когато някое дете отсъства, първо събираме информация по какви причини и дали те са уважителни. Ромите имат различна ценностна система и различни разбирания кога детето може да отсъства от училище. Колкото и абсурдно да звучи, за тях е уважителна причина, ако чичото от Гърция се прибира и малчуганът ще го посреща. Ако са взели някакви помощи, те решават, че точно в същия ден в десет часа те трябва да отидат в града и да си купят обувки. Ние разбираме тези техни причини и ги приемаме за уважителни.

- Вие се опитвате да се приобщите към техните ценности...

 Налага се. Така печелим – поне получаваме информация. Идва майката и казва – аз днес ще ги взема в десет часа, защото ще ходим в Казанлък. Това за мен, а и за всички мои колеги, е крачка напред, защото поне знаем какво се случва с децата. Ученикът отсъства два часа, но колегата знае как да поднесе после пропуснатото от деня. За това помага и целодневното обучение за всички деца от първи до седми клас. В училището има само деца от нашето населено място и те са обхванати са в три групи. По този начин ученикът има място, в което да се подготви доколкото може за следващия учебен ден, защото семейната среда не предполага тази възможност.

 Друг положителен момент от нашата работа са националните програми. По една от тях през 2014 г. на два пъти спечелихме по десет хиляди лв. и сме обзавели страхотни кабинети за целодневно обучение с тези средства. Закупили сме средства и материали за дейностите им по интереси така, както децата иска. Накупили сме и музикални инструменти, за да използваме интереса им към музиката. Доскоро действаше националната програма „Грижа за всеки ученик“, по която имаше възможност за допълнително обучение по български език. Всяка година сме имали сформирани по пет- шест групи. Тази година спечелихме модул от „Заедно за всяко дете”, който е насочен към дейности за работа с родителите. Миналата година работихме и по НП „Музеите като образователна среда”, която е изключително добра, защото децата от ромския етнос много трудно биха посетили например Националния музей по образованието. Никой няма да ги заведе там и да ги потопи в тази среда. За родителите е трудно да финансират подобна образователна екскурзия, защото поне две от децата им са в училището и ако ги пуснат, това трябва да бъде за сметка на личния бюджет и е трудно. Сега чакаме новата програма за културните институции. Всички национални програми ни дават възможност да осигуряваме средства над делегирания бюджет и да създаваме добра образователна среда

- Казахте, че самите родители ви съобщават, че децата им ще отсъстват. Посещавате ли домовете им, ако не успеете да се свържете по телефона с тях?

- Да. С телефоните е трудно да се свържем с тях, защото често сменят картите си. Ходим по домовете на обход, но не всеки ден, а само когато има нужда. Чистачките са от ромския етнос и много често ги молим да предадат на някой от родителите да дойдат на следващия ден да се видим. Те почти винаги реагират. Много рядко са случаите някой родител да не се яви.

- Значи чистачките играят ролята на медиатори между вас и родителите.

- Да, те живеят в тази среда и се ползват с някакъв авторитет и когато пратя хабер чрез тях родителите се отзовават.

 - Подкрепяте ли предложението на МОН ръководители да имат готовност, ако не могат да се свържат с родителите и не знаят къде е детето, да посещават семействата?

- Да, подкрепям го. Проблемът е, че когато едно нещо се превърне в задължително, когато за него трябва да се отчиташ, става малко по-сложно. Въпреки че имаме тази практика и моите колеги ходят по домовете и комуникираме със семействата, ние включваме и другите институции. В отдел „Закрила на детето“ има прекрасен социален работник, който отговаря за нашето училище. Ние сме си разменили личните телефони, тя познава семейния статус на всяко едно от моите по-трудни деца и също има контакти с тези семейства. Според мен с ромските семейства не бива да се работи типично административно със заплахи, с рязкото спирани помощи (не че съм против, аз също прилагам тази мярка). Първо обаче трябва да се търси допирът със семейството, обективния път на въздействие и едва тогава да се прилагат административните мерки. Аз приемам, че учителите са първите, които трябва да поддържат връзка със семейството. Когато е изчерпан инструментариумът на учителското съсловие, тогава вече да се включват и всички други социални служби, да се търсят мерки от полицаи, отдел „Закрила за детето“.

- Изброихте голям брой от дейности, които формират вашия инструментариум. Каква част от децата са се върнали в училище благодарение на него, имате ли някакъв специфичен случай, за който да разкажете?

- Имаме един ученик - Огнян Захаринов, който е в седми клас и има два поправителни изпита. Той е роден от неизвестен баща, а майка му има още едно дете, чийто баща също не е известен. Майка му създава семейство извън населеното място и тези две деца са отгледани изцяло от бабата и дядото, които са нейни родители. Те нямат права обаче над тях и затова не получават помощи. Така се получи, че когато Огнян беше в четвърти клас, дядото замина за Гърция и пропусна една година в училище. С много труд и със съдействието на отдел „Закрила на детето“ успяхме да го открием и той посещава пети и шести клас. Тази година също беше на училище, но не мога да кажа, че беше изрядния ученик, защото той вече е голям и е достатъчно ценен като трудов ресурс. За голямо съжаление, бабата почина след тежък инсулт и останаха четири мъже в това семейство, които трябва сами да се грижат за себе си.

- Започнал е да работи с останалата част от семейството...

 Той трябва да бъде с дядо си. Така оцеляват. Въпреки всичко дядото има огромно желание внукът му да завърши дори основно образование и когато може, го праща в училище. Но когато дойде време да го използва за работна сила, не го прави. Не знам дали след години Огнян ще усети потребността от образованието, понеже детските му мечти и желания са смачкани. За съжаление изтървахме една ученичка, която се омъжи в седми клас. Тя избяга няколко пъти, семейството си я върна, но тя след това пак отново отиде при мъжа си, докато накрая забременя и във втория срок на седми клас я изпуснахме. Нямаме друг ученик, който да не е приключил.

 Имаме добър пример с наша ученичка, ромско момиче, което завърши бакалавърска степен и работи като медицинска сестра в Многопрофилна болница Казанлък. Целите, които ние си поставяме, съвпадат с държавната политика на образование, но подцел, ако мога така да кажа, е децата да бъдат малко по-грамотни, по-социализирани, за да не ги обявяваме като трето или четвърто поколение неграмотници. Те може да не станат инженери, но важното е да бъдат добри хора със своята функционална грамотност поне на това ниво да се реализират на пазара на труда. Който не е работил години с тях, не може да оцени смисъла и постижението, което се е получило – да намериш дете, което не знае грам български език и да го научиш да чете, да пише.

Източник: www.monitor.bg