Искам още в началото да подчертая, че считам дистанционното обучение за дискусионен заместител в училищното образование. Форма на обучение със спорна ефективност. За всички, които го практикуваме е ясно, че създава проблеми в обучението на слабо мотивираните ученици, занемарява навиците за дисциплинирано участие в часовете, предпоставя условия за непозволена помощ по време на изпитвания, не гарантира обективност на оценяването. Да, подпомага технологичния напредък в образователния процес и личните умения на учители и ученици, дава възможност за разнообразяване на използваните методи на преподаване, но…

 За мен дори има още дефицити. Живият контакт е най-важният подход в образованието. Обучението е колаборация, в която зрителния контакт е като „мая“ за взаимодействието с учениците. Да виждаш своите ученици означава да можеш с поглед да ги окуражиш, когато се колебаят за участие,  да ги наградиш с усмивка, когато показват креативност и точност в отговорите, да ги скастриш с очи, щом се разсейват. Взаимодействието в класната стая  осигурява повече дисциплина, подобрява мотивацията за участие в учебния процес, повече контрол върху напредъка, повече обективност при проверката и оценката на знанията.  Училището е място на социализация и възпитание. Място, където се учим на толерантност, солидарност и приятелства. Последният ден от присъственото обучение класът, на който съм класен, избяга от час, подплашен от писмено изпитване. Тийнейджърска фриволност, която едновременно сплотява, демонстрира позиция и възпитава отговорност към последствията.  Споменавам го само защото възпитателната роля на училището е незаменима, а моите класни ръководства са като да извървиш съвместен път и през цялото време да се учиш на социални, граждански умения и най-вече човешки качества. А в това възпитание личния пример е незаменим. Но той се случва пред очите на децата и почти не може да бъде показан зад компютъра.

 Всъщност почти всичко от горните предимства е тотално загубено, когато пратим децата и учителите да комуникират през интернет мрежи. Ето заради всичко това считам дистанционното обучение за непълноценен заместител на истинското училище. През летните месеци щях да се включа с убеденост и страст в една дискусия за дистанционното обучение. Сега, обаче, не мисля, че има нужда от острата конфронтация, която разполвява в позицията учители, родители и ученици. Осъзнавам, че вече става дума за здраве и човешки животи. Мир на праха на колегите, станали жертви на пандемията. Струва ми се кощунство полемизирането относно броя на загубилите битката с болестта. Убеден съм, че хора не трябва да умират заради благородството да образоват. Нито е приемливо да поставяме под опасност здравето на хора, попадащи в рисковата група на по-напредналата възраст и букета придружаващи заболявания. А в училищата работят хиляди хора с подобен профил.  Да, не мога да заема категорична позиция и нямам право на това.

 Аз съм специалист в образованието и мога да идентифицираме недостатъците на дистанционното обучение. Не съм здравен експерт и не мога да се произнасят за пандемичните рискове от присъствената форма. За тези решения има подготвени специалисти и назначени щабове. Затова ще приема техните мнения за по-компетентни от моето и ще изпълня това, което препоръчват. Вярвам, че знаят по-добре от мен как да се справим с вихъра на заразата. И ако оставането вкъщи ще съхрани здравето и живота на моите колеги, ще го направя с готовност. Защото това пак е пример и възпитаване на хуманност. Знанията на децата и тяхното израстване са от голяма важност, но дваж по-важно е да ги научим да бъдат човеци. И вярвам, че ако бъдем дисциплинирани и отговорни ще направим периода на нежеланото компютърно учебно взаимодействие по-кратък. За да свърши преди да сме натрупали толкова дефицити, че да заплашват грамотността и достъпа до качествено образование на няколко випуска ученици.

Автор: Иво Райнов, учител 

Гимназия с преподаване на чужди езици „Екзарх Йосиф I“ гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com