Има един популярен афоризъм, в който  Марк Твен твърди, че „никога не е позволил на училището да пречи на образованието му“. Безпардонното отрицание на училището в тази сентенция винаги ме е дразнило, но като се размисля намирам и оправдателни аргументи в полза на великия писател. Хайде да си кажем истината, че училището във вида на съществуване в последните десетилетия е спирачка за творците и капан за бунтарите.

 От ученика се очаква да се впише в матрицата, почти не се толерира разграничаването от нея. Децата са приучавани от най-ранна възраст да възприемат безкритично преподаваното им знание и да го възпроизвеждат в максимално близък  обем и подробност. Има дори предмети, при които неволната смислова промяна на дума се наказва като грешка. След няколко класа практика децата губят любознателност, не поставят на съмнение фактите, не се задълбават в обясненията. Просто бълват зазубрената информация, вече научени, че това е най-прекият път за достигане на желана оценка. Като се замисля историята е колкото репродуктивна, толкова и аналитична наука, физиката, химията, дори географията обясняват процеси и явления, които съпътстват бита и ежедневието. Децата, обаче, ги наричат разказвателни предмети, точно защото са научени, че всичко което се иска от тях е да разкажат написаното по темата. Нещо повече, децата се учат да угодничат на учителя. Например много често анализът по литература е поставян в тесни критични рамки и повечето опити за творческо излизане извън тяхната маркировка се посреща недоволно от учителя. Далеч по-лесно и резултатно е да кажеш на учителя „разсъжденията“, които се предполага, че иска да чуе.

 Преди години дадох на ученици задачата да пишат есе за проблемите и опазването на околната среда. Всички текстове бяха сякаш писани от екологични активисти. Попитах, дали наистина мислят това. Едно от децата доби смелост и отговори, че предполагат, че точно такива мисли ще ми харесат. Макар да не си го е поставило за цел училището възпитава брилянтни конформисти. Затова култ към дълбоките знания не съществува. През главата са преминали хиляди страници информация и почти нищо не се е задържало трайно.  Децата са учили десетки полезни неща, но въобще не са осъзнали практическото им приложение. Представете си в тази среда един добър и креативен ум. След няколко години обучение той вече се е наплашил да бъде оригинален, да търси и предлага евристични пътища, да вижда нестандартните решения. Осъзнал е, че всяко отклонение от постулатите на учебника и разсъжденията на учителя се наказва ерго потиска. Спомням си един великолепен математик, който всеки час по математика задаваше въпроси заразлична интерпретация на решенията, но дразнеше учителката, която беше убедена, че по този начин и се подиграва.

 Сигурно е, че училището не е място за бунт и съпротива. Системата разполага с оценки и правилници, с които да наказва волните души. Затова склонните да устояват позиция и мнение са редки единаци. Случвало ми се е ученици да се оплакват от лошо учителско отношение, нарушения на правилника в техен ущърб, да споделят недоволството си от начините на преподаване. В такива случаи винаги казвам, че съм готов да отправя жалба, но са ми нужни подписи и тутакси започва изнамиране на десетки причини поради, което да не го правя. Но зад бутафорните обяснения прозира страхът, че непокорството ще бъде санкционирано.  Така за да не стане по-лошо децата каляват търпението си към неправдите.  Трябва ми много време за да приуча децата, на които преподавам, че могат без притеснение да изразяват мнения по въпросите, които задавам. Нашите деца са научени, че грешките се наказват и се страхуват да дават грешни отговори. А всъщност развитието означава да опитваме и да грешим.  Нашите деца не могат да дискутират, защото не ги поощряваме да отстояват собственото мнение и нямаме критерий за да оценим тази волност, различна от нашата позиция по въпроса. Така порастват лицемери, които крият собственото мнение и страхливци, които няма да намерят сили и за социалните битки след завършване на училище.

 През последните години обществата се развиват с неукротима скорост. Методите на преподаване остаряват само за няколко години. Развитите общества търсят гъвкави форми на училищно образование, които поне да следват на постижимо изоставане промените. Нашето училище все още прилага концепция, която вероятно е била практична в годините на ограничена интелектуална и човешка свобода, но е крайно непригодна в съвременния технологичен век. Социалното обвинение на Пинк флоид за превръщане на индивида в тухла от една сива стена продължава да бъде все така актуално. За съжаление почти не попадам на идеи за разчупване на тази ограничелна матрица. Волният дух и свободният ум са най-добрите водачи на общественото развитие. И докато ги държим оковани в клишета и догми резултатите от реформите ще остават незадоволителни.

Автор: Иво Райнов, учител 

Профилирана езикова гимназия "Екзарх Йосиф I" - гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com