Преди известно време забелязах нещо, което ме накара да се замисля. Всичко започна с една статия. В нея пишеше, че възрастните, които плащат за курсове и обучения за парите, които дават искат да им се преподава интересно и забавно.  А децата продължават да се измъчват със скучни уроци и учебници, безинтересни книги. И тогава започнах да се страхувам, че с детето ми ще бъде същата мъка. Но то отиде в първи клас в доста добро училище, попадна на млада и енергична учителка, която непрекъснато ги изненадваше със забавни игри, поднасяше материала по различен начин и децата неусетно се ограмотиха. Те отиваха на училище тичайки и под формата на игра, усвоиха писането, четенето и смятането. Децата изглеждаха щастливи. Аз обаче започнах да се замислям, за това, до колко играта, мотивацията и обучението са свързани и какво ще се случи, когато рано или късно децата започнат да учат без да играят и ученето си стане просто учене. И тогава случайно проведох разговор с учителката по английски. Споделих й, че за разлика от началото на учебната година, когато детето влизаше ентусиазирано в часовете й, сега, на втория месец, забелязах, че дъщеря ми говори за английския език с неохота и дори се оплаква, че се чувства отегчена. Реших да запозная учителката с това и да се опитам да разбера какво се е променило. Внимателно и деликатно й разказах всичко, и с изненада установих, че тя не се обиди.

- Защо сте учудена? - Реторично попита тя. - Разбира се, че в началото влизаха в часовете с удоволствие. Учихме, азбуката, пяхме, рисувахме, играхме с буквите. Сега започнахме да четем, да учим граматиката, няма как все да е лесно и интересно, ще има и скучни неща.

Тя говореше извинително и си личеше, че беше мислила по този въпрос.

- Разбира се, аз се опитвам да продължа с играта и да разнообразя процеса на обучение, но без граматика и правила не може, нали ме разбирате? А всъщност истината е, че днешните деца не желаят да учат, ако не им е забавно!

 Аз естествено всичко разбирах. Нямаше нужда някой да ме убеждава, че не може целия учебен процес да се организира под формата на игра. Но на връщане до вкъщи отново потънах в мисли. Интересна работа, казах си, се получава, тези деца, които в първи клас и вероятно в градината сме развличали, водили на допълнителни весели занимания, са толкова свикнали с това, че изобщо не могат да приемат, че ученето си е просто учене. Когато бяхме малки, този въпрос изобщо не стоеше пред нас. Не помня изобщо да сме играли на каквото и да било по време на час. Имаше изпитвания, учебници и оценки. За пет шестици ни поставяха звездичка на тетрадката – и това ни беше цялата мотивация и игра. Затова, когато трябваше да научим нещо наизуст или да напишем пет реда с ченгелчета, на никого не хрумваше да се оплаква, че му е скучно. И това, не мога да отрека, беше важен път към средното училище, където обемът на скучния учебен материал беше доста повече.

 И сега се чудя колко успешни ще бъдат в средното и висшето образование деца, които в градината и основното училище учат чрез игра? Или, ако едно училище е читаво, то ще успее да състави такава програма, че в един момент децата все пак ще овладеят и „скучните“ навици и ще станат готови да изпълняват монотонни и даже безсмислени на вид задачи? Или е по-добре да се започне по „сериозния“ начин още от съвсем рано, за да са по-високи резултатите?

 Аз често ходя по екскурзии с класа на сина ми и ми направи впечатление следното: за да облекчим децата по време на пътуването, ние, придружаващите родители обикновено подготвяме храна и напитки, стараем се да ги развличаме и така нататък. И с течение на времето ми направи впечатление, че децата започнаха да се отнасят към това не като приятно допълнение към екскурзията, а като наше непосредствено задължение. Чувствах се като стюардеса. „Ябълка“ – някой вика от единия край на автобуса. „Завържете ми обувката!“ – не молят, а изискват от другия край. Децата спряха да употребяват „благодаря“ и „моля“. Това ме притесни. Но от друга страна, защо се учудваме? Ние сами ги научихме на това. Аз съобщих ясно, че на никого няма да помогна, докато осемгодишните деца не се научат да разговарят вежливо. Помогна, но неприятното усещане в мен остана.

 Рождените дни. Прави ми впечатление на колко разнообразни места се празнуват рождените дни - на пейнтбол игрище, на стена за катерене, в заведение, на театър. В резултат на това, като чуят за рожден ден, децата не очакват с нетърпение общуването с гостите, а самото развлечение, което някой ще им предостави.

 И сега най-важното – ние самите свикваме децата си да очакват непрекъснато да бъдат развличани. Това според мен е пагубно за тяхната самостоятелност, самодисциплина и творческо мислене. Те не полагат усилия да свършат работата, която не им е интересна – тях ги учат чрез игри. Те не искат да си намерят занимание по време на дългoто пътуване, не искат да положат усилие и да си измислят весели занимания, докато са на рожден ден – те знаят, че ще ги организират специално обучени хора. Струва ми се, че по този начин те се лишават от самостоятелност и съвсем не съм убедена, че да превърнеш живота на човек в непрекъснат празник, е нещо хубаво. 

Автор: Ксения Кнорре Дмитриева, журналист

Източник: www.snob.ru