През І век римски колонисти основават селището Трансмариска – важен военен пункт за отбраната на Долнодунавската римска граница. През ІІІ век римският император Диоклетиан посещава града и го включва в мащабна строителна програма. Свидетелство за това е откритият имперски надпис от 298-299 г. Кастелът е един от четирите най-големи военноадминистративни центрове по границата на провинция Долна Мизия, а през V–VІ в. Трансмариска е средище на епископия.

 Българското селище Тутракан възниква със създаването на българската държава през VІІ в. Името на града произхожда от прабългарската военноадминистративна титла “тамантаркан” и в превод от арабско-тюркски се тълкува като “градът на таркана, който охранява, защитава”. От края на VІІ до началото на ІХ в. селището е център на  административно-политическа област на България.  За значимостта на града съдим по ролята, която е заемал по време на българо-маджаро-византийските войни през 894-895 година. Тук, цар Симеон е обсаден от маджарската конница и византийския флот. В последвалите преговори българския цар печели голяма дипломатическа победа. По – късно градът е подложен на опустошителни нашествия на номадски племена. През ХІІ век арабският географ Идриси дава описание на крепостта като процъфтяващо стопанско средище В края на ХІV в. градът е в границите на Търновското царство. С наименованието Тутракан го срещаме в писмени източници от ХV век, а за наличието на крепост по време на османското владичество също свидетелстват извори.

 От началото на ХVІІІ век Русия развива активна външна политика по отношение на Османската империя. Основната част от военните действия се водят в Добруджа. През 1773 година ген. Ал. В. Суворов на два пъти превзема Тутракан. Крепостта е разрушена в началото на ХІХ век при поредната руско-турска война. От 1861 г. датира учредяването на “Българо–Влашко общество в Тутракан”, което е споразумение между българите и румънците в града, за учредяване на съвместна община на равни начала. Тутракан е включен в плановете на българското национално - освободително движение. През 1867 г. оттук преминава четата на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски, а през 1876 г. и четата на Таньо Стоянов – Войводата, която е епизод от Априлската епопея. В последната Руско-турска война от 1877/8 г. като доброволци участват и много тутраканци.

 След Освобождението, Тутракан се отличава като най-големия център на риболова по Долния Дунав. Същевременно градът е основен производител на речни съдове от Средна Европа до устието на реката. В края на ХІХ в. Тутракан се утвърждава като стопански, административен и културен център. На пристанището спират руски и австрийски пътнически кораби, реката е носител на модерната европейска цивилизация. Градът е център на околия и обхваща 45 селища. В началото на ХХ век, има две книгоиздателства, където се издават произведенията на наши и световноизвестни автори, шест училища, включително и професионално.

 Възходящо е развитието до 1913 г., когато по силата на Букурещкия договор е сложен край на Междусъюзническата война. Тутракан преминава във владение на Румъния. Включването на България в Първата световна война срещу Румъния води до освобождаване на заграбената територия. Епични боеве се водят при Тутракан, превърнат в непристъпна крепост, отбранявана от 40-хилядна румънска армия. Българските военни сили, командвани от ген. Пантелей Киселов, проявяват безпримерна храброст и героизъм. На 5 и 6 септември 1916 г. в сражение румънската армия е разбита и Тутракан е освободен. Битката, наречена от народа “Тутраканска епопея”, е прелом в хода на войната, една от кулминациите на Добруджанския фронт. През 1917 г. започва изграждането на Мемориален комплекс, в който почиват костите на 8-те хиляди загинали български, румънски и немски бойци. Първата световна война завършва с нова национална катастрофа за България. Добруджа отново преминава във владение на Румъния. Вторият окупационен режим води до икономическо и културно западане на Тутракан и селата. Местното българско население преживява години на жестока асимилация и терор. На 7 септември 1940 г. в Крайова е подписана спогодба между България и Румъния, прецедент в световната история, според която Южна Добруджа по мирен начин е възвърната в пределите на България. Според една от клаузите се извършва размяната на населението между двете страни. От града са изселени 4237 румънци-колонисти, а на тяхно място в Тутраканско идват българи от Северна Добруджа.

 В миналото населението на този край се занимава със земеделие и скотовъдство, а също и с риболов. От занаятите добре развити са абаджийството, ковачеството, кундурджийството, гемиджийството  (лодкостроителство) и грънчарството. Освен това в Тутракан има мутафчии, тухладжии, бакали, търговци – нещо, което говори за много оживена стопанска дейност в града. Установени са добри търговски връзки с Австро-Унгария, за където се изнасят зърнени храни и лодки, а се внасят бакалски стоки. Започва борбата за културно-национална самодейност и в Тутракан през 1862 г. се открива българско училище. Учителят Неделчо Балкански в 1873 г. основава училище, наречено “Возрождение”. Будни български деятели отварят училища в с. Старо село, Варненци, Пожарево и Белица. Тутраканци оказват помощ по прехвърляне през р.Дунав от румънския на българския бряг четите на Панайот Хитов и Таньо Стоянов – Воеводата. Мнозина от Тутракан, Старо село, Пожарево и други села са в редиците на българските опълченци в освободителната Руско-турска война през 1877-1878 година.

 След Освобождението Тутракан бележи икономически и културен възход. Основен поминък на населението от града и селата става земеделието, лозарството и непосредствено с тях се развиват занаятите – коларожелезарство, ковачество, абаджийство, бъчварство, обущарство, сарачество. Учреденото пристанище допринася за развитието на търговията и Тутракан започва да поддържа външнотърговски контакти с Европа, Азия и Африка. Особено известен става като център на дунавски рибари и прочути майстори на рибарски лодки, на “дунавски водни мелници”. Изнасят се рибарски лодки за Сърбия, Унгария, Австрия, Румъния и др. Тук към 1897 г. рибарска професия упражняват 2297 души, а в началото на нашия век има 1437 рибарски семейства, които обитават днешната “Рибарска махала” край брега на реката. Тутраканските рибари са единствените господари на риболова по Дунав и крайречните езера. Тутракан и неговата околност след 20-те години на XX век имат незавидна и трагична съдба, тъй като попадат под чуждо владичество. Опустяват селата. Земята се обработва  ангария и богатите плодове се усвояват от чуждите владетели, а народът тъне в мизерия и безправие.

 Тутракан е първият български град на река Дунав, където на 4 септември 1944 г. акостира съветски бронекатер и стъпва съветски войник. Паметници на свободата и паметни плочи в Тутракан, с. Старо село, Белица и Шуменци напомнят за герои и събития, станали по добруджанската земя.

Източник: www.tutrakanmuseum.com