В края на XIII в. развитието на феодализма в България навлиза в период на феодалното раздробяване. За него е характерно засилване стремежа на отделните боляри към самостоятелност и силно отслабване на централната власт. Малко са владетелите, които застават начело на държавата след въстанието на Ивайло и съумяват да обуздаят тенденциите за самостоятелност сред болярството. Към това се прибавят многобройните войни с татарите, с Византия и Сърбия, водени в края на XIII и първата половина на XIV в., като положението на България се влошава твърде много. От нейната територия постепенно отпадат земите на Тракия и Македония. Към средата на XIV в. тя заема пространство приблизително от Ниш до Черно море и от Влашката равнина до Родопите. Но и тази територия не е единна. В земите между долното течение на Дунав и Черно море се разпорежда боляринът Балик, наследен от брат си Добротица, на чието име е наречена цялата област Добруджа. Останалата територия на България е разделена от цар Иван Александър (1331–1371) на две половини: Търновско и Видинско царство. Видинското царство управлява синът му Иван Срацимир, а Търновското – другият му син Иван Шишман. Двамата братя не пожелават да обединят своите усилия и водят напълно самостоятелна политика.

 Раздробяването на България на три части оказва влияние върху нейната икономика и най-вече върху военната й мощ. През този период армията намалява твърде много. Тя се състои от дружината на царя и дружините на неговите боляри. Но тъй като болярите невинаги споделят политиката на централната власт, не й дават своите дружини. Много често те се опълчват срещу царя и воюват срещу него. Вътрешнополитическата обстановка се характеризира със силно изостряне на класовите противоречия. Много селяни напускат земите си и бягат в планините, където образуват дружини и нападат болярските имения и манастирите. Докато балканските държави водят непрекъснати борби помежду си, а вътре се раздират от междуособици, османските турци създават в Мала Азия своя държава. Тя е изградена на военно-феодални начала. В средата на XIV в. с овладяването на крепостта Цимпе (1352 г.) на Галиполския полуостров те стъпват на европейския бряг. Увлечени в разпри, балканските владетели не виждат заплашващата ги опасност. Между България и Византия се водят преговори за общ отпор, но те остават безрезултатни.

 Експанзията на османците се разпростира на широк фронт, когато начело на държавата застава Мурад I (1362–1389). За кратко време е овладяна цяла Източна Тракия. Завоевателите проникват на север, като през 1364 г. в техни ръце падат Стара Загора и Пловдив. Там за известно време са спрени благодарение на героичната съпротива на българското население. След битката при Черномен (близо до Одрин) през 1371 т., в която са разбити войските на феодалните владетели от Македония Углеш и Вълкашин, османците продължават настъплението си на запад и на север. Последователно са овладени Ямбол, Карнобат, Средец и други важни крепости. Едва тогава е създадена коалиция, в която влизат Сърбия, Босна и България. През 1387 г. в битката при Плочник на противника е нанесено голямо поражение. Но успехът не е развит и това му дава възможност да се съвземе и да подготви ново настъпление. Този път ударът е насочен срещу България. През 1388 г. 30-хилядната войска на Мурад I преминава Балкана и овладява Шумен, Провадия, Мадара и др., а на следващата година разгромява сърбите при Косово поле. Само четири години след това неговият наследник Баязид I (1389–1402) с голяма войска обсажда Търново. Цели три месеца героичните защитници отбиват яростните пристъпи на завоевателите. Пазени от отвесните скали, от Янтра и яките стени на града, те дават дружен отпор. Едва в края на третия месец гладът сломява устойчивостта и себеотрицанието на защитниците. На 17 юли 1393 г. пада столицата на Втората българска държава, а през 1396 г. е покорена и държавата на Срацимир, с което България попада под властта на турците.

 Баязид І е може би една от най-омразните исторически фигури за всички българи. Това е варваринът, който е унищожил Второто българска държава и е изклал хиляди българи, други е потурчил и ислямизирал насила. Разделял е деца от майките им, избивал е бащите им. Голяма част от българчетата е вкарал на неосъзната възраст в еничарския корпус на османската империя. Божието провидение обаче му го връща стократно и самият той свършва в люта агония по-страшна от смъртта. Султан Баязид Йълдъръм е роден през 1354 година и е син на султан Мурад I и византийката Гюлчичек Хатун. След смъртта на баща си султан Мурад І,  Баязид І веднага убива брат си и напуска полесражението на Косово поле. Той се отправя към Одрин, за да си осигури безпроблемно владетелския трон. Пътят от Косово до Одрин преминава с такава скорост, че получава прозвището “Светкавицата”. Новият султан решава, че разполага с достатъчно потенциал, за да завладее целия Балкански полуостров, и поема курс на твърда агресивна политика. През лятото на 1393 г. Османските завоеватели на Търново убиват 110 видни боляри. Събрани от военния управител под предлог, че иска да се посъветва с тях за някои общополезни въпроси, “божиите люде, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по произход” са избити до един поради отказа им да сменят вярата си и да служат на османската власт.

 17 юни 1393 г. Столицата на Второто българско царство Търново е завладяна от османските турци. Градът е подложен на тримесечна обсада. Българските извори съобщават, че за жителите му появата на огромна османска армия е изненадваща. Малкото извори и тяхната неясна информация дават големи възможности за хипотези и дискусии, в които се предлагат различни варианти за последните дни от историята на Търново като българска столица. Някои съвременни автори реконструират целия ход на османския щурм и рисуват героичната съпротива на защитниците на града на базата на предположения. Други, анализирайки данните от изворите, твърдят, че след мъчителната и дълга обсада градът е принуден да капитулира. Аргументът им е примирителното и неясно съобщение на Григорий Цамблак: “варварите постигнаха целта си и завладяха града, но не чрез силата си, а защото Божията воля допусна”. С влизането на завоевателите в Търново са ликвидирани всички български институции, а с тях и българската власт. Градът е поставен в положение на военна окупация. Цялата власт е предадена в ръцете на османски военен управител, командир на многоброен отряд, който е оставен в бившата българска столица.

 През есента на 1394 г. Търновският патриарх Евтимий е изведен от Търново и заточен далеч от бившата българска столица. Последният патриарх на средновековна България е големият герой през последните три десетилетия от съществуването й. Интронизиран в 1375 той е истинският духовен водач в изключително драматично време. Той ръководи значителната дейност на църквата в борбата с многобройните ереси и налага исихазма като идеология на българския елит. Той създава прочутата Търновска книжовна школа, чиито представители сътворяват най-изящните произведения в средновековната българска книжнина и оказват трайно влияние върху целия славяно-византийски духовен свят. Написаните от него четири жития на св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. Петка Търновска и св. Филотея и четирите му похвални слова за св. Константин и св. Елена, св. Неделя, св. Михаил от Потука и св. Йоан Поливотски са истински връх на българската агиографска литература и пример за много поколения книжовници. По време на османската обсада на Търново големият духовник се превръща в народен водач. В отсъствието на цар Иван Шишман той дава морални сили на защитниците и жителите на града да посрещнат мъките и да устоят на страданията. Изгонен от завоевателите от патриаршеския храм, той продължава да проповядва и да пази християнската вяра на обезвереното си паство. Извеждането му от Търново е политически акт, с който османските завоеватели целят да прекършат духа на жителите на българската столица, за да наложат своята власт. Със заточението на патриарх Евтимий се слага край на Българската патриаршия, която се възстановява едва след 576 години. В колективната памет на българите е запазено предание, според което патриарх Евтимий Търновски е заточен в Бачковския манастир “Св. Богородица”, където умира. Досега то не е потвърдено убедително.

  Със сигурност обаче съдбата на славния за турците Баязид е по-страшна от смъртта. Той си намира майстора в лицето на Тамерлан. Това става след битката при Ангор. Битката при Ангора или битката при Анкара се води между войските на монголския завоевател Тимур (Тамерлан) и на османския султан Баязид I на полето до Ангора (дн. Анкара, Турция) на 20 юли 1402 г. Тежкото поражение на турците и пленяването на Баязид от Тимур разтърсват Османската империя, но сърбите (които участват в битката като турски васали), българите, гърците и другите балкански народи не успяват да се възползват от възможността да премахнат османската заплаха за Европа.

 Тимур е най-силният владетел на Централна Азия след Чингис хан. Той се издига от маловажно благородническо семейство и чрез упорити безспирни завоевания се опитва да възстанови Монголската империя. През 1390 г. завладява Грузия и Азербайджан и стига до границите на Османската империя. Баязид иска данък от едно малко емирство, заявило верността си към Тимур, и когато получава отказ, заплашва, че ще го нападне. Тимур тълкува това като обида към лично него и през 1400 г. разорява турския град Себаст (дн. Сивас, Турция). Конфликтът е кулминация на обидни писма, разменяни между двамата владетели в продължение на години. Когато Тимур нахлува в Анатолия от изток през 1402 г. Баязид тръгва с войските си да го пресрещне и достига Ангора, където научава, че монголската войска е видяна при Сивас на изток. Баязид решава да напредне, за да защити узрялата реколта в района, но Тимур ловко заобикаля южния му фланг и обсажда Ангора. Той също използва агенти, които да се свържат с татарските конници на Баязид и да разпространяват раздор между тях и турците. Турците маршируват обратно под горещото анатолско слънце и намират враговете си на старото им лагерно място. Баязид решава да нападне. 

 Баязид разполага анадолските си войски отляво под командването на сина си Сюлейман. В центъра са еничарите под командването на султана и елитни спахии под командването на друг син, Мохамед. Десният фланг включва 20 000 сърби под командването на шурея на Баязид, сръбският деспот Стефан Лазаревич. Монголците образуват три дивизии е резерв под командването на Тимур. Тимур изгражда валове и огради от колове като отбранителни съоръжения, а със започването на битката отрязва водния източник на Баязид, като отклонява р. Кюбюк в предварително подготвен резервоар близо до днешния гр. Кюбюк. Монголците притежават индийски слонове и войници, хвърлящи нафта, но те не се оказват особено ефективни. Турците имат катапулти, хвърлящи гръцки огън, но изглежда са изпреварили артилерийския си парк. Битката започва с мащабно нападение от страна на турците, на което монголските конни стрелци отвръщат с облаци стрели. Сърбите удрят с тежката си конница леко въоръжените монголци, които удрят на бяг. На левия турски фланг обаче татарската конница в армията на Баязид се присъединява към Тимур и обкръжава бившите си съюзници. Те са привлечени от обещанието на агентите на Тимур за по-ниски данъци от тези, наложени от турците. Монголската конница напада и заедно със страничния натиск от страна на татарите пречупва крилото на Сюлейман. Сърбите са обезкуражени, когато виждат анадолците да бягат и напускат полето. Баязид остава с еничарите си и запасните си спахии. Той убива мнозина с брадвата си. Войниците му обаче постепенно отстъпват и бягат. В последния етап на битката при хълма Катал уморената и жадна турска войска е разгромена, въпреки че Баязид успява да избяга в близките планини с няколкостотин конници. Тимур обаче обгражда планините и залавя турския султан. Около 15 000 турци загиват, а много се предават. Баязид е затворен в клетка и използван като столче за крака и за качване на кон от Тимур, а съпругата на Баязид Деспина Оливера Лазаревич е карана да служи гола на масата му. След осем месеца подложен на такива унижения Баязид получава удар и умира през март 1403 г. Войските на Тимур превземат и опустошават първата османска столица Бурса. Превземат и Смирнаот Рицарите на Св. Йоан. Повечето от неосманските емири, които са изгонени от Анатолия и търсят убежище при монголците са възстановени на местата им. Тимур може би е мислел за преминаване с войската си в Европа, но скоро губи интерес и започва да планира нахлуване в Китай, на път за който умира. Османската империя изпада в гражданска война между четиримата сина на Баязид, която дава още 50 години живот на византийската столица Константинопол, но в крайна сметка османците се възстановяват и възобновяват нашествието си в Европа. Кризата в Османската империя дава възможност на българските князе Константин и Фружин да вдигнат през 1408 г.въстание, което е потушено до 1413 г.

 В борбата срещу османското нашествие българският народ изиграва важна роля. Повече от половин столетие сам или в коалиции той оказва ожесточена съпротива, като ангажира и изтощава значителни ресурси на османската държава и армия. Съпротивата му се оказва мощна преграда за османската експанзия към Централна Европа и допринася за отслабване ударната сила на османската армия. Борбата на българския народ, която той води срещу нашествениците, остава в народния епос като страница на изключителен героизъм, мъжество и себеотрицание.

Източник: www.bolgarok.hu   www.petel.bg