Дъщеря ми се върна от училище с виновно изражение на лицето и със строга забележка в ученическия бележник: „Удари свой съученик! Моля, да изясните въпроса и да поговорите с нея!” Започнах да изяснявам въпроса – позвъних на учителката. Да, просто го е ударила. Той не я е удрял. А тя него – фрас! – и право в лицето. И то с всичка сила. Децата могат да го потвърдят.

 ... За първи път се сбих с момче в детската градина. Той ме удари в съблекалнята с ботуш по главата. Той биеше всички, силно и болезнено, момчета и момичета, всички се страхуваха от него, а той просто нямаше спирачки. Беше му много смешно, когато жертвата му плачеше. Добре си спомням как той се смееше и се радваше, когато ми изтръгнаха от ръцете ботуша, подготвен вече за ответния удар, но не помня как чисто технически успях да се изхитря да му натикам грахово зърно в носа. Заведоха момчето на лекар. Оттогава той повече не смееше да ме пипне.

 Един-единствен път през живота ми - в първи клас ме дръпнаха за опашките, на които майка ми старателно връзваше мъчно растящата ми коса. Обърнах се и стоварих несесера си по главата на усмихнатия до уши любител на чужди опашки. Съветски метален несесер-кутия, с който можеш да забиваш гвоздеи; и никой никога повече не се докосна до моите опашки. С момчетата се биех много, с успех, като равен с равен – до онзи момент, в който не стана ясно, че разногласията могат да се решават с други, по-малко травматични, и далеч по-безболезнени способи. И добре си спомням причините, заради която започваше сблъсъкът: извършвах постъпки, несъвместими със званието момиче, когато момчето правеше това, на което, според него, аз не можех да отвърна, като на всичкото отгоре се радваше: например риташе ме с крак и чакаше да види, как ще седна да плача, или пък ме дърпаше за опашките, знаейки, че аз няма да мога да отвърна със същото, вземаше нещо мое и го държеше високо, знаейки, че няма как да го стигна, и все неща от този сорт.

 В трети клас Антон, с когото тогава водихме честна борба за лидерството, непомрачена все още от всякакви полови различия и проблеми, вдигна поличката ми през междучасието. Това беше удар под кръста, защото аз не можех да му отвърна с нещо адекватно по степен  на унижение. Той избяга от мен, кикотейки се радостно, като скачаше от чин на чин, а аз стоях долу (също символичен акт на унижение) и, стискайки юмруци, гледах отдалечаващия се гръб на неговото черно поло. Ние току-що се бяхме върнали от закуска и аз държах в ръката си млечен десерт с шоколадова глазура. В онези времена продаваха млечните десерти в хартия, те винаги се разтичаха и бързо ставаха на каша. И погледнала към ръката си, разбрах, че сега поражението ми ще се превърне в пълна и безкомпромисна победа. Бавно и внимателно, без да бързам заникъде, разгърнах хартията на десерта. Планетите над главата ми се подредиха в една линия – и аз със сигурност знаех, че всичко ще ми се получи. Антон вече беше направил един кръг по чиновете и тръгна да прави втори, отдалечавайки се към дъното на класната стая. Съучениците ни почтително се хилеха, а момичетата, стоящи край стената, съчувствено гледаха към мен. Усмихвайки се, аз вдигнах високо десерта, замахнах и го хвърлих. Млечното лакомство проблесна през цялата класна стая и се лепна точно по средата на гърба му, като разкошен бял снежец в средата на черното поло. Наложи ми се да прекарам остатъка от междучасието в дамската тоалетна, слушайки как разяреният Антон се опитва да разбие вратата. Седях на перваза, клатех си краката и бях абсолютно щастлива.

 ... Както си и мислех, все пак моята дъщеря не просто така беше „ударила своя съученик”. Той целенасочено я бе тласкал натам, просейки си онова, което търсят всички използващи подобни способи. Тя го е помолила да не й пипа калъфа за очила – а той първо го е пипал, после го е взел, за да го размахва пред носа й, а тя го молила и го молила; а след това той си играл с нея на играта „вземи го, ако можеш”, ненавистта към която тя вероятно е наследила от мен, а на него му било ужасно весело. И тогава, интуитивно избирайки между два способа – да се оплаче на учителката или да реши въпроса сама – тя му вкарала един във физиономията. Съвременните несесери са меки и са безполезни за такива цели, учебниците са тънки и ненадежни, и затова тя използвала ръката си.

 И аз живо си представих тази картина – как тя моли, уговаря го, а той се смее и крие калъфа зад гърба си; и тя се гневи, и се разстройва, защото на нея строго-престрого и е казано, че трябва да пази очилата, и аз разбрах, че няма какво да й кажа. И сега тя стои, нещастна, свела глава пред мен, защото в училище, вероятно, вече са и обяснявали, че момичетата не се държат така, и че всички въпроси могат да се разрешат с думи. Стои, очаквайки моите гневни думи. Но аз махнах с ръка на цялата тази педагогика.

- Браво – казах, - правилно си постъпила.

 И я прегърнах, целунах я, както се беше вцепенила от изненада, и отидохме да обядваме. А в бележника написах: „Изясних въпроса. Поговорих с нея. Няма да и се карам, защото на нейно място аз бих постъпила по абсолютно същия начин”.

Автор: Ксения Кноре Дмитриева, журналист

Превод от руски език: Александър Василев

Източник: www.snob.ru