Тормозът между децата в училище е сериозна тема, която с наближаващото начало на учебната година отново става актуална. Лесно е да сочиш с пръст, да хвърляш вина, да превърнеш училището в крепост, да прокламираш нулева толерантност към агресията, да провеждаш разяснителни кампании за тормоза и да засилиш наказанията за насилниците. Още по-лесно е да игнорираш проблема и да се надяваш да изчезне от само себе си.

 Много по-трудно, но необходимо е ние – като родители, учители и общество – да създадем безопасен пристан за нашите деца. Трябва да направим всичко необходимо, за да изземем оръжията от сърцата, умовете и ръцете им. Да ги научим да отстояват правата си, докато в същото време уважават правата и нуждите на околните; да разрешават конфликтите без насилие; да проявяват интегритет, когато са поставени в трудна или неудобна ситуация или когато са подложени на натиск; да развият личен етичен кодекс, който да им дава силата да постъпват правилно независимо от външните обстоятелства или последствия. Задачата не е лека и няма лесни отговори.

 В новата книга „Тормоз в училище. Насилникът, жертвата и наблюдателят“ Барбара Колоросо – международно признат консултант по въпросите на възпитанието и образованието, дава на родителите и учителите инструментите, необходими за прекъсване на тази порочна практика. Стъпвайки върху няколко десетилетия опит в работата с проблемни младежи и широка практика в овладяването на конфликти, Барбара Колоросо предлага практичен наръчник за справяне с всеки етап от тормоза в училище – от разпознаване на причините до овладяване на последствията.

 Потребителите на УЧИТЕЛИ БГ могат да поръчат книгата от www.soft-press.com със специална отстъпка от 20%, като използват промокод uchitelibg до 15 октомври 2017.

Из Трета глава

Какво Е и какво НЕ Е тормозът?

Грешна класификация

 В интерес на насилниците е да създадат контекст („Само се шегувахме“; „Беше само майтап“), който да отвлече вниманието от истинската природа на целите и поведението им. Реториката на конфликта се поддава на това усилие (…)

 Докато проучвах програмите за превенция на насилието за първото издание на тази книга, с тревога видях колко много програми, развити за нуждите на училищата, всъщност се основават на методи за разрешаване на конфликти. Хората, които преминават през тези добронамерени програми за превенция на тормоза, натрупват опит в изглаждането на различни конфликти и заучават ефективни умения за контролиране на гнева, но въпреки това нямат представа как да идентифицират и ефективно да се изправят срещу тормоза. Притеснително е колко често процедурните наръчници на училищните управи споменават използването на посредник за „решаване“ на проблемите с тормоза все едно става въпрос за конфликт. В хода на работата караме жертвите да стигнат до някакво „съгласие“ с извършителите. При конфликта и двете страни би трябвало да искат да стигнат до компромис или да допринесат с нещо с цел да се стигне до решение. Насилниците обаче вече са в силова позиция и са откраднали от жертвите си чувството за благополучие, достойнство и стойност. От какво още искаме да се лишат жертвите?

 С прегърбени рамене, наранена и объркана, дванайсетгодишната Селесте се оплакала на учителката си, че една от съученичките я препъвала, наричала я с обидни имена, изключвала я от чата и унищожила художествения ѝ проект. Учителката събрала двете момичета, за да „разреши“ конфликта. Насилничката предоставила много извинения: „Не исках да нараня чувствата ѝ... Съжалявам, ако си се обидила... Тя просто се спъна в краката ми... Не знаехме, че сме я изключили от чата. Оправих го тази сутрин... Нямам нищо общо с унищожаването на художествения ѝ проект. Той падна на земята.“ През това време Селесте седяла със скръстени ръце и с вид на членка на групата „Дикси Чикс“ и само дето не припявала „Не съм готова да прощавам“. Разочарована от пропадналия опит за разрешаване на конфликта, учителката казала на Селесте, че трябва да се разбере със съученичката си, която вече се била извинила и искала да се сдобрят.

 Само че Селесте знаела, че насилничката няма предвид това, което казва, и че учителката не е повярвала напълно на историята за тормоза. Момичето било наясно, че още щом учителката се скрие от поглед, тормозът ще продължи и вероятно ще се влоши. Така и станало. Следващия път, когато насилничката атакувала, го направила още по-широко ухилена, съзнавайки, че предния път е успяла да се измъкне. Селесте никога вече не споменала на учителката за продължаващия тормоз. Затворила се в себе си и оценките ѝ започнали да падат.

Горилите сред нас

 Точно както съветникът в случая с Доналд Уилямс-младши и учителката на Селесте, и ние като наблюдатели също може да споделяме неохотата да виждаме и да признаваме тормоза за това, което е – надменно и жестоко поведение. Или пък да не приемаме, че младите хора, особено „добрите деца“, са способни на такива жестокости. Нашето нежелание да видим е поощрено от често срещания феномен на наблюдението.

 През 1999 г. Даниъл Симънс и Кристофър Чабрис провеждат изследователски проект, по време на който участниците трябвало да гледат седемдесет и пет секундно видео, озаглавено „Горилите сред нас. Постоянна непреднамерена слепота за динамични събития“. Във видеото два отбора – едните облечени в бяло, а другите, в черно, си подават две баскетболни топки. Участниците в проучването трябвало да преброят колко пъти се подава топката между играчи от един отбор. На около четиридесет и петата секунда от видеото се появява жена, облечена в костюм на горила, отива до групата на играчите, спира за кратко, за да се потупа в гърдите, и после излиза от кадър, прекарвайки общо девет секунди на екрана. Участниците, които броили подаванията, били запитани дали са видели горилата. Едва 36% заявяват, че са я видели. Останалите 64% изпитали онова, което е известно като „непреднамерена слепота“, тоест неспособност да забелязваш неочаквани обекти, към които не проявяваш внимание.

 Ако не сме настроени към възможността сред нас да има горила – насилието да се извършва пред очите ни или точно зад гърба ни, и очакваме да видим само конфликт или драма, ако сме въоръжени с политика и процедури, за да се справим с тях, накрая само ще превърнем мишената в още по-голяма жертва и ще насърчим насилника. Щом насилието се определи като конфликт, възможността за действие е ограничена до алтернативи, включващи постигане на съгласие за решение на предполагаемия конфликт. (…)

 Без значение дали е лек, умерен или жесток, тормозът не е нормален, естествен или необходим. Той е антисоциален и трябва да бъде разглеждан като такъв. Това е причината настоящата политика на нулева толерантност (онази, която опитва да отговори на единоборствата, насилието и нападенията само с едно решение – изключването) да е политика на нулево мислене. Тази политика цели резултатност и намиране на виновник, но няма нищо общо с ефективните решения за прекъсване на цикъла от насилие. Това, което е нужно, е да се открие социално решение на тази антисоциална дейност. Насилието не е страна в никоя форма на конфликт, независимо дали става въпрос за преговори, примирие или спор. И причината за тормоза, и решението на проблема са другаде. Разбирането на формите и методите на насилието, както и дефинирането на това какво е и какво не е тормозът са първата и втората стъпка към прекъсване на цикъла. Третата стъпка е разбирането на природата на трите действащи лица в трагедията: насилникът, жертвата и не толкова невинният наблюдател. Сцената е подготвена. Актьорите излизат.