Често си спомням моите ученически години. Училището беше неприятна смесица от идеологически лъжи и казармени порядки. Възпитаваше с твърда ръка и наложен авторитет. Индивидуалните особености почти нямаха значение. Важно беше форматирането и общността. Постигаха ги с изумително разнообразие от методи. Масова гимнастика преди сутрешните занимания, няколкоседмично маршируване под палещото обедно слънце заради прегледа на строя и маршовата песен, бригади, на които постови пазеха знамето, военно обучение, траурни караули пред снимката на поредния починал генерален секретар на КПСС… Училището беше силно ангажирано да възпитава социалистически граждани, но хора…

 Надявам се да съм станал добър човек, но ако се е случило изобщо не е заслуга на училището. Дължа го на моите родители. Те ме поучаваха да обичам и уважавам, да подкрепям и помагам. Училището изискваше сервилност и подчинение. Свободата я получавах извън него. В часовете, прекарани на другия край на града в игри или разходки край реката. Без страховете и обсебващата грижа на родителите ми, които знаеха, че вечерта ще се върна. Уморен, но щастлив.

 Преди години, когато реших, че да остана учител първо си направих мислен списък на всичко, което не харесвах в училището през моите ученически години. Реших, че ще давам на моите ученици онова, което ми бяха отнели на тяхната възраст. Установих, че трите дефицита, които най-много са ми липсвали през годините на училищно порастване са били любов, свобода и доверие. Поставих си за задача да възпитавам децата така, че да си тръгват добри хора. Тъй като  учителят също е човек и следователно податлив към грях и изкушения, вероятно съм се отклонявал от принципите си, но винаги се опитвах да отстоявам справедливост, еднакво отношение към всички, свобода за личната изява и позиция.

 От години се стремя да градя общности чрез взаимно опознаване и зачитане, които рано или късно се капитализират в доверие и любов. И разбира се личният пример на човек, който спазва правилата, държи на думата и изпълнява обещанията. Всичко това избродирано върху канавата на вярата, че училището трябва да произвежда човеци –добри и обичащи, отговорни и способни да впишат различията си в единството на цели и мечти. Времето разглези самочувствието ми на човек, който се справя с тази амбиция. Оценката за знанията и учебния труд се променяше, но представата ми за възпитателното влияние на училището оставаше константа.

 За съжаление напоследък тази концепция взе сериозно да се напуква. Градивният индивидуализъм започна да избуява във враждебен егоизъм, солидарността да среща все повече предатели, доверието търпи ерозия от лицемерие, дадената дума се претегля еднакво с лъжата. А както находчиво е забелязал още Достоевски там, където безчестието е норма, всички са склонни да го последват. Днес общностите все повече приличат на градени от кибритени клечки, а добрият човек започва да изглежда демоде. Училището отдавна загуби своя монопол върху знанието, но обществените бури го запазиха непокътнато в качеството му на авторитет във възпитанието. Сега и този втори темел ми изглежда разклатен. Усещам го по все по-трудните успехи в осъществяването на моята лична възпитателна концепция. Това, което вчера постигах с няколко думи, днес е почти непосилно със системни и изморителни усилия. Ние учителите в ситуации на объркване имаме няколко клиширани обясненията. Едно от най-популярните казва, че децата са други. 

 Няма съмнение, и за мен основният проблем е поколенчески, но не толкова в децата. В началото казах, че ако съм израснал  като свестен човек го дължа на родителите си. Бунтът срещу авторитетите, недоволството от правилата си имат домашни съюзници. Често споделям с моите ученици, че се презентират като хора, които искат непременно да вземат всичко, което им се полага в училище. Но не желаят нищо да оставят. Навици изградени у дома, където всичко е позволено, а капризите се къпят в удовлетворение. Родители, убедени, че не бива да отказват и деца, научени да получават всичко. И едно училище, което иска да създава хора, но не намира съмишленици. Дошло е време да реформираме отношението към училището и децата. Ще бъде дълго и трудно. Дано да успеем.

Автор: Иво Райнов, учител 

Профилирана езикова гимназия "Екзарх Йосиф I" - гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com