Звъненето наруши тишината, когато Андрей Петрович вече бе изгубил всякаква надежда.

- Здравейте, аз съм за обявата. Вие ли давате уроци по литература?

Андрей Петрович се взря в екрана на видеофона. Мъж на възраст под тридесет години. Облечен строго, с костюм и вратовръзка. Усмихваше се, но очите му бяха сериозни. Андрей Петрович го сви под лъжичката; обявата той качваше в мрежата просто по навик. За десет години имаше само шест позвънявания. Трима бяха сбъркали номера, двама се оказаха застрахователни агенти, заработващи на стари години, а един беше объркал литература с лигатура.

- Д-давам уроци - каза заекващ от вълнение Андрей Петрович. – В-вкъщи. Интересувате се от литература?

- Интересувам се - кимна събеседникът. – Казвам се Максим. Може ли да разбера условията?

„Безплатно!“ – едва не извика Андрей Петрович.

- Заплащането е почасово - застави се да отговори той. – По договаряне. Кога бихте искали да започнете?

- Аз, всъщност… - обърка се събеседникът.

- Първото занятие е безплатно - бързо добави Андрей Петрович. – Ако не ви хареса, то…

- Нека да е утре - решително каза Максим. – В десет част устройва ли ви? В девет водя децата в училище, а после съм свободен до два.

- Устройва ме - зарадва се Андрей Петрович. – Запишете адреса.

- Говорете, аз ще го запомня.

През тази нощ Андрей Петрович не спа, разхождаше се из малката стая, почти килия, без да знае къде да дене своите тресящи сe от вълнение ръце. Вече дванадесет години той живееше в пълна нищета. Още от деня, в който го уволниха.

- Вие сте прекалено тесен специалист - каза тогава, избягвайки погледа му, директорът на лицея за деца с хуманитарни наклонности. – Ние Ви ценим като опитен преподавател, но Вашият предмет, уви… Кажете, не бихте ли искали да се преквалифицирате? Стойността на обучението може да бъде частично поета от лицея. Виртуална етика, основи на виртуалното право, история на роботехниката – Вие напълно бихте могли да преподавате тези предмети. Дори и кинематографът все още е достатъчно популярен. На него, разбира се, му остава още малко живот, но в нашия век… какво мислите?

Андрей Петрович отказа, за което после немалко съжаляваше. Не успя да си намери нова работа, литературата като предмет беше останала в броени учебни заведения, последните библиотеки се закриваха, филолозите един след друг се преквалифицираха в някоя друга сфера. Няколко години той чукаше по вратите на гимназиите, лицеите и специализираните училища. След това престана. Изгуби половин година с курсове за преквалификация. Когато жена му го напусна, заряза и курсовете. Спестяванията бързо свършиха и се наложи да затегне колана. После продаде аеромобила, старичък, но надежден. Антикварният сервиз, останал от майка му, а после и вещите. А после… Андрей Петрович се разстройваше всеки път, когато се сетеше – след това дойде ред на книгите. Древни, дебели, хартиени, също от майка му. За редките екземпляри колекционерите му даваха добри пари, така че граф Толстой го храни цял месец. Достоевски – две седмици. Бунин – седмица и половина. Накрая му останаха петдесетина книги – най-любимите, десетки пъти препрочитани, онези, с които не можеше да се раздели: Ремарк, Хемингуей, Маркес, Булгаков, Бродски, Пастернак… Книгите стояха на етажерките, заемайки четири полици и Андрей Петрович всекидневно бършеше праха от кориците им.

„Ако този младеж, Максим, - объркано се въртяха мислите в главата на Андрей Петрович, докато нервно се разхождаше от стена до стена, - ако той… Тогава, вероятно, ще успея да откупя обратно Балмонт. Или Муракам. Или Амада“.

Дребна работа, осъзна изведнъж Андрей Петрович. Няма значение, ще успея ли да ги откупя. Той може да предаде това, което е единствено важно. Да предаде! Да предаде на други това, което знае, това, което има.

Максим позвъни на вратата в десет, точен до минута.

- Заповядайте - засуети се Андрей Петрович. – Седнете. И така… С какво бихте искали да започнете?

Максим се смути, внимателно седна на края на стола.

- С каквото вие счетете за нужно. Разбирате ли, аз съм профан. Пълен. Мен на нищо не са ме учили.

- Да-да, разбира се - закима Андрей Петрович. – Като всички останали. В общеобразователните училища не се преподава литература почти от сто години. А сега вече и в специализираните.

- Никъде? – попита тихо Максим.

- Страхувам се, че вече никъде. Разбирате ли, в края на двадесети век започна криза. Нямаше време да се чете. Първоначално децата нямаха време, а после и родителите им. Появиха се други удоволствия – най-вече виртуално. Игри. Всякакви тестове, предизвикателства… - Андрей Петрович махна с ръка. – Е, разбира се, и техниката. Техническите дисциплини започнаха да изместват хуманитарните. Кибернетика, квантова механика и електродинамика, физика на големите енергии. А литературата, историята, географията отидоха на заден план. Особено литературата. Слушате ли ме, Максим?

- Аз сам стигнах до тези изводи, Андрей Петрович. И точно заради това се обърнах към вас.

- Имате ли деца?

- Да - засмя се Максим. – Две. Павлик и Анечка, с разлика по-малко от година. Андрей Петрович, на мен ми е необходима само основата. Аз ще намеря литература в мрежата, ще чета. Мен ми е необходимо само да знам какво да чета. И на кое да обръщам внимание. Ще ме научите ли?

- Да - твърдо каза Андрей Петрович. – Ще ви науча.

Той се изправи, скръсти ръцете на гърдите си и се съсредоточи.

- Пастернак - каза той тържествено. – Виелица, виелица по цялата земя, във всички посоки. Свещта гореше на масата, свещта гореше…

- Ще дойдете ли утре, Максим? – попита Андрей Петрович, стараейки се да удържи треперенето на гласа си.

- Непременно. Само че… Знаете ли, аз работя като управител в заможно семейство. Грижа се за имотите, попълвам документацията, правя разчетите и сметките. Заплатата ми не е голяма. Но аз, - Максим огледа помещението, - мога да ви нося продукти. Някои вещи, възможно е и битова техника. Вместо заплащане. Устройва ли ви?

Андрей Петрович неволно почервеня. Устройваше го и даром.

- Разбира се, Максим - каза той. – Благодаря. Чакам ви утре.

- Литература не е само това, за което е написано - говореше Андрей Петрович, разхождайки се из стаята. – Тя също е и това, как е написано. Езикът, Максим, е точно онзи инструмент, който са използвали великите писатели и поети. Ето, послушайте.

Максим съсредоточено слушаше. Изглеждаше той се стараеше да запомни, да научи речта на преподавателя наизуст.

- Пушкин - казваше Андрей Петрович и започваше да декламира.

„Таврида“, „Анчар“, „Евгений Онегин“.

Лермонтов „Мцири“.

Баратинский, Есенин, Маяковски, Блок, Балмонт, Ахматова, Гумильов, Манделштам, Висоцки

Максим слушаше.

- Не се ли изморихте? – питаше Андрей Петрович.

- Не-не, моля ви! Моля, продължавайте.

Дните минаваха. Андрей Петрович излезе от вцепенението си, събуди се за живота, в който изведнъж се бе появил смисъл. Прозата смени поезията; тя отнемаше много повече време, но Максим се оказа благодатен ученик. Схващаше веднага. Андрей Петрович не спираше да се изненадва, как Максим, първоначално глух за словото, невъзприемащ, не чувстващ вложената в езика хармония, с всеки изминал ден я овладяваше и познаваше по-добре и по-дълбоко, отколкото я беше чувствал вчера. Балзак, Юго, Мопасан, Достоевски, Тургенев, Бунин, Куприн, Булгаков, Хемингуей, Бабел, Ремарк, Маркес, Набоков. Осемнадесети век, деветнадесети, двадесети. Класика, белетристика, фантастика, детективски. Стивънсън, Твен, Конан Дойл, Шекли, братя Стругацки, Вайнер, Жапризо.

Един ден, в сряда, Максим не дойде. Андрей Петрович цяла сутрин го чака, внушавайки си, че той може би се е разболял. Не се е разболял, шепнеше вътрешният му глас, упорит и свадлив. Скрупульозно педантичният Максим не можеше да се разболее. Той нито веднъж за година и половина не бе закъснявал дори с минута. А сега даже не се и обади. Вечерта Андрей Петрович вече не можеше да си намери място, а през нощта така и не успя да заспи. Към десет часа сутринта, вече напълно изтерзан, когато осъзна, че Максим отново няма да дойде, той отиде при видеофона.

- Номерът е изключен от обслужването - съобщи му механичен глас.

Следващите няколко дни преминаха като кошмарен сън. Даже любимите книги не го спасяваха от мъчителната тъга и от отново появилото се чувство за собствената безполезност, за което Андрей Петрович година и половина не си беше спомнял. Звъня на всички болници, морги; още чуваше звъненето в ухото си. И какво да пита? Или за кого? Не сте ли приемали някой си Максим, двадесет и няколко годишен, извинете, не зная фамилията?

Андрей Петрович излезе от дома си, когато стана непоносимо да стои повече между четирите стени.

- А, Петрович! – приветства го старият Нефьодов, съседът отдолу. – Отдавна не сме се виждали. А защо не излизаш, срамуваш ли се нещо? Ти все пак нямаш вина.

- В какъв смисъл да се срамувам? – обърка се Андрей Петрович.

- Ами, това, за този твоя - Нефьодов прокара пръст през гърлото си. – Който идваше при теб. Аз все си мислех, какво се е сдушил с тази публика на стари години, Петрович.

За какво говорите? – Андрей Петрович се смръзна. – С коя публика?

- Ясно с коя. Тези гълъбчета веднага ги забелязвам. Тридесет години, смятай, с тях съм работил.

- С кои тях? – умолително попита Андрей Петрович. – За какво изобщо говорите?

- Ти какво? Наистина ли не знаеш? – стресна се Нефьодов. – Гледай новините, навсякъде тръбят за това.

Андрей Петрович не помнеше как се беше добрал до асансьора. Качи се на четиринадесетия етаж и с треперещи ръце напипа ключа в джоба. От петия опит отвори вратата, довлече се до компютъра, влезе в мрежата, прегледа лентата с новините. Сърцето му веднага се сви от болка. От фотографията го гледаше Максим, а редовете под снимката се размиха пред очите му.

„Уличен от стопаните си, - с усилие фокусирайки погледа си, той четеше на екрана, - в разхищение на хранителни продукти, дрехи и битова техника. Домашен робот-гуверньор, серия ДРГ-439К. Дефект на управляващата програма. Заявил, че самостоятелно е стигнал до извода за детската бездуховност, с която и решил да се бори. Самоволно е обучавал децата по предмети извън училищната програма. Скривал е своята дейност от стопаните си. Иззет е от употреба… Фактически утилизиран… Обществото е обезспокоено от проявленията… Производителят е готов да понесе… Специално създаденият комитет постанови…“

Андрей Петрович се изправи. С равна стъпка отиде в кухнята. Отвори бюфета, на долната лавица стоеше започната бутилка коняк, донесената от Максим като заплащане за обучението. Андрей Петрович издърпа тапата, заозърта се за чаша. Не намери и отпи направо от бутилката. Закашля се, изпусна бутилката и залитна към стената. Коленете му се подгънаха и Андрей Петрович тежко рухна на земята. За тоя дето духа, помисли си той. Всичко е било за тоя дето духа. През цялото време е обучавал робот. Бездушно, дефектно желязо. Вложи в него всичко, което имаше. Всичко, заради което си струваше да се живее. Всичко, заради което бе живял. Андрей Петрович се изправи, превъзмогвайки стискащата го за сърцето болка. Довлече се до прозореца и здраво го залости. Сега газовия котлон. Да включи газта и да почака половин час. И край.

Звънецът на вратата го застигна запътил се към газовия котлон. Стискайки зъби, Андрей Петрович отиде да отвори. На прага стояха две деца. Момченце на десет години. И момиченце с година-две по-малко.

- Вие ли давате уроци по литература? – гледайки изпод падащия на очите му бретон, попита момичето.

- Какво? – изненада се Андрей Петрович. – Кои сте вие?

- Аз съм Павлик - направи крачка напред момчето. – Това е Анечка, моята сестра. Ние сме от името на Макс.

- От… От кого?!

- От Макс - упорито повтори момчето. – Той ни поръча да ви предадем. Преди той… преди него да го…

- Виелица, виелица по цялата земя, във всички посоки! – изведнъж звънко извика момичето.

Андрей Петрович се хвана за сърцето и трескаво преглъщайки, го напъха, натъпка го обратно в гърдите си.

- Шегуваш ли се? – тихо, едва чуто произнесе той.

- Свещта гореше на масата, свещта гореше - твърдо произнесе момчето. – Това ни каза Макс да ти предадем. Ще ни учите ли?

Андрей Петрович, подпирайки се на рамката на вратата, направи крачка назад.

Боже мой - каза той. – Влизайте. Влизайте, деца.

Aвтор: Майк Гелприн, Ню Йорк 

Превод от руски език: Александър Василев