Сватбите в Рибново са като магична приказка, изпълнена с традиции, ритуали и цветове. Тя продължава два дни и има строга последователност, която се предава от поколение на поколение и се следва. Отдалеченото планинско село Рибново, разположено сред заснежените планини в югозападната част на България, е запазило своя традиционен зимен сватбен ритуал, въпреки десетилетията на преследване от бившия комунистически режим, последвани от ужасяваща бедност, която е принудила повечето от мъжете да потърсят работа зад граница. „Съседните села също се опитаха да запазят традицията, но там тя постепенно умря. Жените искат да бъдат модерни”, казва 61-годишният Али Мустафа Бушнак, който заедно с дъщеря си е дошъл да гледа сватбата на Фикрие. „Може да сме накрая на света, но хората в Рибново са много религиозни и горди със своите традиции”, посочва той.

 Някои експерти смятат, че строгото придържане към мюсюлманските традиции е отговор на преследванията от миналото. България е единствената страна в ЕС, където мюсюлманите са 12% от населението. Комунистическият режим, който не толерираше религиозни ритуали, се опита насилствено да интегрира мюсюлманите към предимно православното българско население, като ги принуждаваше да изоставят традиционното си облекло и да сменят имената си със славянски. След падането на комунизма през 1989 г., старите ритуали възкръснаха с огромна сила сред помаците – славяни, които по време на османското владичество са приели исляма. Днес те са 2,5 процента от 7,8 милионното население на България. Но днес подобен сватбен ритуал може да се види само в затвореното общество на Рибново, както и в още едно село в Балкана. Младите мъже се връщат от чужбина тъкмо за зимните сватби. Хората от Рибново се идентифицират повече с религията, като мюсюлмани, а не с етноса или националността си. Сватбената церемония също е израз на тяхната дълбока вяра. В селото има десет духовника и две джамии за население от 3500 души.

 Макар и не всички булки да са в духа на традицията, местните се гордеят с нея. Те отчитат с усмивка, че сватбите им са повече, не знаят защо така се случва, но от време на време с усмивка констатират: "никъде другаде няма такива сватби като нашите". И това е така, такъв ритуал с шарене на булка действително у нас е запазен само при тях. Рибноволии знаят това и винаги с готовност разказват за него, а и за себе си – отворени са, усмихнати и не крият и радостите си, и мъката си. Явно са свикнали да идват и чужди хора при тях и да снимат ритуала. Ако попиташ с добро, отново с добро и с готовност получаваш отговор. А сватбите тук са като магична приказка, изпълнена с традиции, ритуали и цветове. Тя продължава два дни и има строга последователност, която се предава от поколение на поколение и се следва. Всъщност за сватбения ден, майката на момичето се подготвя от раждането й. Събира чеиза през годините малко по-малко, тъче, плете, купува. "Като го родиш момиче и започваш да го събираш чеиза", разказа Айше, която е правила сватба с гелини в предишни години и на дъщеря си и на снаха си. "Тъчем, правим, струваме. Цял живот съм тъкала, плела", наведнъж не можеш да дадеш пари, обяснява тя докато гледа даровете на булката.

  Пред къщата от предния ден се нарежда чеизът - одеяла, престилки, терлици, всичко необходимо за младото семейство и за дарове за роднините в новата къща. На специални дървени скелета те се окичват, за да ги види цялото село. Купуват се и мебели, и обзавеждане, което също се показва. Айше работи в един от двата цеха в селото и разказва как по-малко се събира голям чеиз като този - днес купува едно, утре друго и така... казва обаче, че сега малко намаляват даровете и не е като по-ранни години. Самата тя идва от Велинградско, харесват се с бъдещия й съпруг от Рибново и едва завършила 8 клас идва тук. В онези години обаче не е била гелина (лицето на булката се покрива с плътен слой бял крем и след това се изписва с пъстри пайети и боя, а очите й са затворени през цялото време), защото е нямало. "Знаеш ли защо нямаше, защото тогава беше забранено, не даваха гелини", каза жената, но успокоително добавя, че "като се освободиха вейке и тогава пуснаха". Така става ясно, че това освобождаване е около възродителния процес. Разбираме го и от Арие, която е от трите жени в селото, рисуващи гелини. Жената, която този следобед ще изрисува булката казва, че го прави от около 30-40- години след възродителния процес. "И тогаз ги шарехме, ама по – слабо и скришно", все пак не скри тя. После си спомня, че тогава трябвало да покриват булките, защото не са давали така да става публично.

 А за сватбата тази седмица, 63 – годишната Арие не бе решила предварително с какво ще изпише лицето на булката. Казва, че прави всяка гелина по различен начин. Няма любим цвят и едва като види булката и тогава решава. "Просто да си е красива, това е един тържествен ден да си и остане за спомен в живота, това е", разказа жената. Така единствено дебелият слой бял крем, върху който се поставят пайети е универсален за всички булки – гелини. Жените тук не помнят откъде е традицията с белите булки. Айше казва, че и дъщеря й, и снаха й сами си искали да направят такава традиционна сватба. "Те им е много драго да ги направим гелини, просто те си го изискват и им е мерак, с мерак го правят", обясни гордо жената и простичко каза, че традицията е такава, защото "това е заварено тук и затова". Всъщност Айше е от малкото, които са дошли в Рибново от друго село. Хората тук все за местни се женят. Това казва и Летве, която е леля на булката тази неделя. А и тя се казва така, на 21 години е и от този уикенд ще заживее заедно с Рафат. Двамата са от Рибново и са на по 21 години. От пръв поглед човек разбира, че освен влюбени са и притеснени. Освен празник, за тях сватбата е свързана и със задължения и ритуали, които трябва да спазват. Но видимо са щастливи и навсякъде бяха заедно. Така ръка за ръка заедно се хващаха на хорото и се пускаха от него, заедно отиваха до къщата и заедно влизаха в ресторанта. "Рисуването" по лицата на булките в с. Рибново се нарича още "лепене на гелина". Някои етнолози го обясняват с това, че на младоженката се поставя маска, с която българската мюсюлманска булка става невидима, губи самоличността си и така успява да направи прехода от моминството към семейния живот.

 Кулминацията на сватбата е малко преди самото рисуване на булката. Младоженецът и младоженката, следвани от шествие с байраци и подаръци, отиват на площада, който вече е изпълнен с рибноволийки. Всички в най-хубавите си одежди, в духа на местните традиции – шалвари, елеци, окичени с пайети, бели чорапи, бели ризи и... модерни обувки. Така целият площад става малка цветна приказка, кипяща от всевъзможни цветове. Освен от цветове пространството се изпълва и от звуците на тъпани и зурни, които дават ритъма на хорото. В един момент Летвето и Рафат отиват в къщата, за да се изпише младоженката. След около час пред дома на булката пристигат и байраци с дарове от младоженеца. Те са на байраци, а роднините на булката ги откупуват. Рафат стои в къщата и си чака булката, не след дълго и двамата излизат. Тя изрисувана и пременена с червено було и гирлянди пред изрисуваното си лице. Красива в своята цветност и тайнствена, заради рисуваното й лице. Младоженката не вижда, на очите си също има пайети, изкачва стълбите с помощта на баща си и младоженецът. Пристъпва бавно с огледалото в ръцете, а зурните не спират да огласяват сватбата им. На улицата всички искат да се снимат с тях, а през цялото време от прозорците на къщата и терасата се хвърлят бонбони за хората на улицата. Булката раздава даровете на новите си роднини, чеизът на момата потегля за новия й дом. През нощта лицето на Летве ще бъде измито с мляко, ще ги венчае ходжата и от сутринта двамата ще бъдат вече семейство за общността.

 Жителите на Рибново традиционно изкарват прехраната си от тютюн и земеделие, но ниските доходи в най-бедната страна от Европейския съюз ги принуждават да търсят работа в други градове в България или в Западна Европа. Една от причините е, за да съберат пари за сватба. Външните влияния трудно достигат до Рибново и младите хора рядко се женят за външен човек. Приетата възраст, до която момичетата трябва да е омъжат, е 22 години. 19-годишната Фикрие Инузова казва, че жените от Рибново не бързат да се модернизират. „Брат ми иска да пътува, да види света… При мъжете е друго. Те могат да правят каквото си искат. Аз искам да остана тук и да се омъжа.“

Източник: www.rozali.com