Ела се вие - превива,
мома се с рода прощава:
- Прощавай, мила майчице,
и ти, рождени бащице.
Прощавай, брате, сестрице...

  От най-дълбока древност хората започнали да честват празника на създаване на семейството. Хилядолетията са окичили този празник със странни обичаи и символични обреди и постепенно той е придобивал все по-голямо значение у всички народи, без оглед на техния етнически произход и религия. Сватбата, чрез комплекс от ритуали и действия, отразява по своеобразен начин един важен преход в живота на човека, промяна в личностния и социален статус, отделяне от едно семейство и начин на живот и приобщаването му към друго. Традиционната българска сватба е една съвкупност от предхристиянски ритуали, които народът ни е съхранил през вековете. Това е една истинска народна драма в три действия – завръзка, кулминация и развръзка и определени главни и второстепенни роли. Драматичната игра е наситена с музика и танци, но зад тази зрелищност обикновено се крие един мълчалив, неписан договор между семействата на младоженците. Символната обредност започва още с изпращането на доверени лица на разузнаване в дома на девойката. Пратениците обикновено сядали близо до огнището и разравяли с машата огъня. Това било сигурен знак за целта на тяхното посещение. При разговора се спазвала известна загадъчност и нищо не се назовавало с истински имена, само чрез символи: „търсене на изгубена юница", „съединяване на зидове" и др. Също недиректно давали своя отговор и родителите на девойката. Ако предложението им харесвало, те казвали, че ще си помислят. Ако искали да откажат, отговаряли, че момата е още малка и не е за женене.

10 архаични думи, чието значение вашите деца вероятно не знаят

 При щастлив изход от този предварителен „оглед", се пристъпвало към годеж. По време на една или няколко срещи между семействата на бъдещите младоженци се уговаряли подробно материалните изисквания на двете страни, разменяли се дарове. На годежа се устройвало тържество, съпроводено с музика и гощавка, на която се канели близки и роднините. Въпреки преобладаващия правен характер на годежа той не е лишен от действия с магическо значение. Например, в знак на постигнатото съгласие, годеникът подарява китка с жълтици на годеницата. Държало се техният брой да бъде нечетно число, за да се родят деца на бъдещата невеста. Пак по същото време бащите на годениците разчупвали питка и по големината на отчупените половини гадаели кой род ще бъде по-имотен или какво ще бъде поколението на младите. От този ден нататък годениците носели отличителни знаци – китка и перо с монета. След годежа младите получавали правото свободно да се срещат денем, но било забранено да остават насаме до сватбата. В някои краища на България тази забрана се спазвала дори до началото на XX век. След като приключи годежът и се определи деня на сватбата, започва нейната подготовка, като всички отделни моменти имат определен смисъл и се изпълняват от определени лица. В различните краища се наричат по различен начин, но ролите им са идентични – булка (невеста) и младоженец, кум и кума, девери (понякога и двама), стар сват и стара сватя, зълви и др.

 Сватбата се оповестява с поканване на гостите, като понякога се кани цялото село и се извършва от деверите и зълвите, наречени калесари (каначи). Обредната страна на сватбата се открива с т.н. засевки (замески, месене квас и др.). С този ритуал символично се „заквасва" сватбата. Отсяването на брашното и замесването на хляба имат тържествен характер, съпроводени с изпълнение на определени песни и се извършва поотделно и в двете къщи. Тестото се замесва от зълвите или първородна девойка, която в някои райони бива облечена с невестините дрехи. При замесването участие взема и деверът, който разбърква тестото със свирка, със свежа пръчка или с маша, на която е нахлузен пръстенът на младоженеца.

 Освен обикновен хляб се месeли и сватбени краваи, наричани най-често кумови краваи, украсени със символични образи – змии, гущери и др. След приготвянето на хляба се пристъпва към подготовката на сватбеното знаме, наричано още пряпорец, хоругва, стяг. Сватбеното знаме представлява прът, накичен с бяла и червена кърпа и забодено на върха цвете, билки и червени конци против уроки, позлатена ябълка или глава кромид лук. В някои области приготвянето на знамето е свързано с разгърната обредност. То се се предшества от ходене в гората за прът и цветя, отсичане на пръта с един замах, за да не се женят повторно младоженците, заливане на корените на дръвчето с вино, поставяне на хляб и орехи и тържествено завръщане у дома с песни, които описват обредните действия и величаят сватбеното знаме. То има своя роля в един по – късен епизод от сватбения сценарий.

 Някъде едновременно със сватбеното знаме се приготвяло и кумово дръвце. То се прави от клон на иглолистно или плодно дърво. При изпълнението на подходящи песни момините дружки го украсявали с позлатени ябълки, цветя, разноцветни прежди и панделки или хартиени ленти. По-късно го продавали на кума, за да украсява сватбената трапеза, забодено върху кумовия кравай. Непосредствено преди отвеждането на девойката в дома на момъка се извършват и редица обреди, свързани с нейните коси. Важен момент е ресането и сплитането на косата, чрез което се символизира преминаването ѝ от моминство към положение на омъжена жена. Аналогичен обред е и бръсненето на младоженеца. Той сяда на дръвника или под плодно дръвче и деверът или някой от ергените го обръсва, дори и да няма брада. Под брадата на младоженеца държат бяла кърпа (подарена на момъка от годеницата му), за да съберат всички косми и да се опазят от магия.

 Обличането и забулването на младоженката е най-важния момент преди началото на сватбата. Сватбената премяна на булката се отличава с общоустановени обредни атрибути. Такива са червеното було, булчинският венец, специалната венчална връхна дреха, металните накити. Широко разпространена е практиката булката да облича за венчаването една над друга две ризи - долната чисто бяла, а горната богато извезана. В повечето райони над ризата се облича специално шита за целта венчална дреха. На кръста се поставя кован или тъкан колан. Булката облича за първи път на венчалния обред споменатата женска дреха, която от сватбата нататък става белег за нейното положение на омъжена жена. Тази дреха както и обувките са задължителен елемент на венчалното облекло и се подаряват на булката от родителите на младоженеца. Те имат грижата и за накитите. Още при годежа свекърът подарява на момата пафти и гривна от сребро или злато – до този момент тя е можела да носи само мънистени украшения, не и метални. Тяхното разположение по тялото също не е случайно: паричките или скъпоценните камъни, които падат на челото от забрадката, пазят ума; пендарите на гърдите съхраняват млякото на бъдещата майка, а пафтите и коланът – детеродните й органи. Всички звънтящи украси – треперушки, висулки и парички гонят лошите сили.

 Накрая лицето на младоженката се закривало с плътен червен плат – було. Забулването се извършвало от кумата и било съпътствано от песни за успокоение на младоженката. Булото оставало на главата ѝ до понеделника или срядата след сватбата. Тогава при ритуалното отбулване за първи път се слага невистинското забраждане. От този момент тя вече окончателно преминавала в групата на омъжените. Останалите части от облеклото тя носи до 40-ия ден след сватбата, до първия Гергьовден, до деня, в който младоженците жънат нивата на кума си, или до деветият месец след сватбата. Едновременно със забулването за невестата настъпва и период на говеене – обредно мълчание пред новите родители, което понякога продължавало с месеци и било прекъсвано със специален ритуал, наречен прощаване, прошка. На говеенето се е държало изключително много и неспазването му се считало за грях. Обичаят е спазван много строго чак до края на първото десетилетие на XX век.

 Венчалните атрибути в облеклото на младоженеца, въпреки че не са така колоритни, имат същия характер както в костюма на булката. И тук обредният смисъл на облеклото се изразява с китки и венци, жълтици, нанизани на червен конец или мартеница, пъстри обредни пешкири и др. Венчаването на младоженеца също не може да се извърши без връхна дреха, която както и при жените се свързва с неговото преминаване в групата на оженените. Докато булката се приготвя, младоженецът вече е дошъл пред портите, които са здраво залостени. Деверът или някой от другите гости трябвало да покаже някаква сръчност, смелост или да даде откуп, за да ги пуснат вътре. Всички тези символични действия, имитиращи различни препятствия се коренят дълбоко в древността и се свързват с една от архаичните ѝ черти – нейния войнствен характер. Първата цел на нападателите е знамето на девойката. То може да бъде окачено на прът, забит в земята, или да бъде поставено на някое дърво. Щом влязат в двора, трябва да свалят знамето. Някъде това правят деца или деверът, който трябва не само да свали знамето, но и да строши пръта му на три части, като ги хвърли в три посоки на покрива на къщата. На някои места в дворовете на девойката се устройвали игри: обикновено стрелба с пушка, като за цел се поставяли на някое дърво чаша, пълна с вино, или бедрена кост от животно. Кулминационната точка на завладяването на двора на девойката е при появата на брат ѝ. Той трябвало да се пребори с бъдещия си зет и да бъде победен от него. Така за младоженеца се откривал пътят към невестата, която била заключена в къщата заедно с други девойки, нейни приятелки. Младоженецът искал да влезе, но девойките не му отваряли и се налагало да насили вратата. Някъде това става символично, като той ритва вратата три пъти, докато на други места вратата наистина се разбива. Ясно е, че с тези жестове младоженецът трябва да си даде вид, че влиза насилствено в къщата на девойката. Смисълът на тези действия е да се придаде на сватбата смисъл на грабеж. Младоженецът давал откуп на девойките, приятелки на невестата, а понякога бил принуден да познае своята любима сред три еднакво облечени и забулени девойки.

 Вземането на знамето на девойката и разбиването на вратата са ясни символи на извършващото се като театър насилие. Връхната точка в този етап от сватбата се достига, когато най-после младоженецът е допуснат до бъдещата си невеста, за да я отведе от бащиния ѝ дом. При извеждането на невестата от дома ѝ се пее прощална песен. На прага майката на булката излива пред нея вода (с широко разпространения и при други обичаи смисъл "да ѝ върви по вода"). На тръгване ръсят младоженците и сватовете с жито. Деверът гръмвал с пушка и това е знак, че сватбата тръгва към църквата. Широко застъпена по българските земи е практиката по пътя за църквата сватбата да премине през вода. Ако по пътя няма река, сватовете спирали на кладенец или чешма. Водата е символ на границата, определяща преминаването на невестата от свое в чуждо пространство. При влизането в църквата двамата млади трябва на прекрачат прага едновременно с десния крак, за да са заедно цял живот. Според църковните правила активна, действаща фигура във венчаването е свещеникът. Той разменя венчилата, пръстените, той захранва младоженците. Известни са обаче много случаи, когато част от неговите функции се изземват от кума и кумицата. Прието е на излизане от църквата кумата да ръси сватбарите с жито, дребни монети, сухи плодове и понякога бонбони, за да са плодовити младоженците. Някъде, ако свещеникът позволява, или по традиция, кумата ръси младоженците, докато те обикалят масата пред олтара.

 Посрещането в дома на младоженеца също е свързано с множество обредни действия, които целят социалното приобщаване на невестата към новата среда, тъй като тя е възприемана като чуждо същество. Младоженците влизат в къщата по постлано на земята бяло платно, черга, или червен конец (в Разложкия край). На невестата свекървата дава два хляба, ябълки, мед и масло, с които тя влиза в къщата. Като пожелание за плодородие и "сладък" съвместен живот се възприема обичаят невестата да намаже прага на дома с мед и масло, преди да го прекрачи за първи път. После невестата, заедно с младоженеца бива отвеждана при домашното огнище, на което се покланяла, изпускала хляба, разравяла пепелта, дори стъпвала с крак вътре, а ако е възможно двамата го обикаляли три пъти. Всички тези ритуални действия са съпроводени с радостни песни. След въвеждането на младоженците, започвало разтоварването на чеиза. Той се подреждал на двора, за да могат всички да го разгледат. Сватбената трапеза, освен че е свързана с ядене, пиене, музика, хора, песни и веселие се съпровожда и от важни обреди: поставяне на кумовото дръвце; гостите идват с дарове. Докато гостите се угощавали, младоженците стояли прави в знак на почит и уважение към присъстващите. На трапезата ставало даруването на сватовете и разграбването на кумовото дърво.

 Празненството продължавало и през първата брачна нощ, когато се извършват множество ритуали за предпазване на младите от магии. Брачното свождане днес вече е забравен обичай, но през ХІХ век той е бил естествения завършек на сватбения ден и ако момата се окаже "нечиста", това можело дори да разтрогне брачния съюз и тя да бъде върната на родителите ѝ. Ако резултатът от свождането е положителен, т.е. ако невестата е девствена, най-често това се оповестявало с пушечен гръм. За девствеността на младоженката се съди по белега (нишана) на нейната риза. Тя се показвала пред гостите и всеки оставял пари върху нея за невестата. От този момент нататък наставала истинска веселба с буйни хора, песни и пиене на блага ракия. Разбулването на невестата и свалянето на венеца се извършвало от кумата или девера в рамките на една седмица след сватбата. Невестата сядала в градината, под овошка или розов храст, а снемането на булото ставало с точилка или пръчка. Булото оставало закачено на дървото известно време.

 Следсватбените ритуали обикновено приключвали с отвеждането на невестата за вода. Ако водата е от кладенец или чешма, невестата ги обикаляла три пъти, покланяла им се, след което намазвала оградата им с масло, пускала във водата просо или жито, хляб, пари и след това наливала съдовете. Кумът (деверът) и тук изпълнява главна роля, той три пъти разливал водата от съдовете, за да принуждава невестата да ги налива отново. Самото отиване при извор или кладенец има смисъла на пожелание за плодовитост, а също така се цели приобщаването на невестата към домашната работа в новия ѝ дом. Невестата трябвало да опита да пере и да преде по време на сватбените дни. Някъде, като шега, разкопавали пода в къщата и я карали да го замазва с глина.

 Традиционната българска сватба е изпълнена с драматизъм, богата обредност, музика и танци. Някои от традициите са се запазили и до днес в чистия си вид, други са видоизменени, а трети са заличени от модерния градски начин на живот. Но в много села българинът и до днес пази тази обредност и празнува сватбите си както някога. Дори нещо повече – техния колорит и многообразие са предпоставка за използването им като средство за привличане на туристи. В село Добърско, например, се организират като туристическо представление ритуалите годеж и сватба. Там туристите са част от самите ритуали – облечени в носии, те влизат в ролите на булката, младоженеца, кума или кумата. В село Гърмен специално създадено "Ателие за развитие на традициите" представя на своите гости традиционна българска сватба, българо – мохамеданска и турска сватби в спектакъла „Мома се с рода прощава". В Копривщица младите хора могат да организират сватбените си тържества в традиционен български стил, с автентичните обреди и ритуали от Българското възраждане, като превръщат своя празник в едно различно и запомнящо се събитие.

Източник: www.heritagebg.net

Снимки: Ваня Ковачева