Усмихнатата и с изключително топло излъчване Стела Даскалова е семеен консултант и автор на книгите „Какво се случва с любовта” и „Всичко започва от детството”. С нея си поговорихме за това кои са най-типичните грешки в начина, по който българите традиционно възпитават децата си и защо родителите не трябва да се страхуват да подлагат на оценка отношението си към детето и дори и да открият, че са направили много грешки, това не означава да изпитват чувство за вина. Ако искате да бъдете част от общността на осъзнатите родители, които не се страхуват да споделят опита си, да чуят други гледни точки и да се опитат да изградят една истински топла и жизнена връзка с децата си, можете да се свържете със Стела Даскалова. Вижте какво каза за предизвикателствата на родителството Стела Даскалова.

• Здравей, Стела! Можеш ли да кажеш, че родителите все повече търсят книги за самоусъвършенстване и родителство?

 Да, има такава тенденция. В миналото семейните двойки нямаха навика да четат литература за възпитанието, но в последните 5 години това се променя. Фактът, че интересът към книгата ми надмина очакванията ми и се преиздава вече няколко пъти от 2011 г. насам, е показателен за това. След като последния път тиражът й беше изчерпан, получих много писма от родители дали ще бъде преиздавана, защото биха искали да я подарят на свои приятели.

• Кой е най-големият проблем за родителите в отношенията им с децата?

 Това е неосъзнатостта на родителите. Когато не подлагат на оценка начина, по който те самите са били възпитавани и ефектa от това възпитание, много вероятно е да направят същите грешки като своите родители или ако се опитат да избегнат грешките на родителите си, може да отидат в другата крайност. Родителите често по инерция препредават погрешни и консервативни модели на поведение и мислене на децата си.

• Кое е типично за възпитанието на децата в българското общество?

 Едно типично поведение на българските родители е избягването на спонтанно изразяване на обич и пестеливост в похвалите от страх да не разглезят децата си. Излишната строгост не е авторитет, а псевдоавторитет. Тя създава една дистанция, която отнема от щастието във взаимоотношенията. Строгостта не означава сила. Истинският авторитет на родителите се дължи не на строгостта им, а на вътрешната им сила като резултат от личностното им развитие.

• Тоест семейните двойки е важно да осъзнаят, че е добре да продължат да се развиват като личности и след като станат родители, да поддържат своите собствени интереси и хобита?

 Да, точно така. Най-добрият родител е щастливият родител. Повечето родители си мислят, че като правят жертви за своите деца, като се изтощават до краен предел, постигат идеала за родител. Няма нищо такова. Един преуморен родител става досаден, мърморещ, натрапчив и безинтересен. Нещастният родител учи детето на нещастие. Никой не иска детето му да е нещастно. Но просто не са ни научили, че най-добрият начин да направиш детето си щастливо е да намериш собствения си път към щастие и вътрешна хармония.

• В някои книги за родители се дават конкретни примери как родителят да постъпи в дадена ситуация като например тръшкане на детето в магазина за някоя играчка. В твоята книга „Всичко започва от детството” ти наблягаш не на конкретните казуси, а по-скоро на погрешните модели на мислене на самите родители. Защо избра този подход при написването на книгата?

 Дори и един родител да прочете много книги с описани ситуации на разрешаване на конкретни проблеми, ако не е уверен в собствената си способност да взема решения, когато се появи ситуация, различна от тези, за които е чел, той пак ще се чувства уплашен и стресиран. Трябва като цяло начинът на мислене да се промени и тогава вече в каквато и ситуация да попаднеш, ти ще можеш да откриеш вярното решение и енергията ти ще е различна, защото ще си убеден, че можеш да се справиш. Със своята книга именно това съм целяла – да създам увереност у самия родител, че той има способността, има потенциала да взема верни решения. Достатъчно е само да коригира някои свои убеждения и нагласи, за които аз говоря в книгата, като например негативизма си.

• Имаш предвид негативизма в начина на възприемане на света и в общуването на възрастните?

 Да. Не си даваме сметка за това колко натоварваме децата с това, което чуват и виждат, както от медиите, така и от разговорите на възрастните. Родителите си мислят, че докато децата си играят, те не слушат разговорите на възрастните, но това въобще не е така. Децата чуват страшно много неща, дори и когато изглежда, че са изцяло ангажирани с играта. Това, което чуват, определя тяхното светоусещане и представата им за света. Много родители оставят децата си да гледат новини по телевизията на принципа „Такъв е животът и децата трябва да знаят какво се случва”, но медиите са манипулативни и избирателно показват само негативното и шокиращото. Ние като родители трябва да вървим в другата посока, ако искаме децата ни да са щастливи – те да изградят у себе си способност избирателно да приемат информация и то позитивна, тази информация, която ги кара да се чувстват добре.

• Стела, познавам майки, които имат усещането, че се задушават и знаят, че това идва от липсата на време за себе си, за да се презаредят, но им е изключително трудно да преминат от разбирането на проблема към реалното търсене на решения и промяна в начина на живот. Те може да са толкова изтощени, че да не им се играе с децата и просто да присъстват пасивно, но въпреки това се чувстват виновни да се отделят от децата дори за малко. Какво според теб може да се направи в такъв случай?

 Това, което описа, е типично състояние за много родители – особено за майките. Преумората не ни прави добри родители. Когато даваме само на другите и не даваме на себе си – енергията ни се изчерпва, ставаме изнервени и изискващи. Често се фокусираме предимно върху материалната страна на живота и пренебрегваме най-важното – състоянието на душите си. Такива родители имат нужда да видят проблема отстрани. Изпадането в крайности се случва обикновено, когато не мислим по тези въпроси, а действаме чисто рефлекторно. Промяната може да започне с четене на книги, посещения на семинари или среща със семеен консултант.  Книгите и разговорите с други хора ни дават  различните гледни точки, които ни помагат да намерим решение.

• Говорейки за промяната, се замислих за това, че много хора, в това число и родители, се страхуват да променят себе си, защото може да се окажат различни от обкръжението си и да се почувстват неудобно. Години наред една от най-често срещаните в България реплики беше: „Какво ще кажат хората?”. Страхът от това да си различен и да решаваш сам за себе си кой е твоят път в живота пречи на много българи да живеят щастливо и да изграждат щастливи отношения с децата си. По твои наблюдения има ли промяна напоследък в посока на повече независимост в начина на мислене?

 Да, определено има промяна. Днешните деца в много по-малка степен се влияят от мнението на другите. Те също минават през такава фаза, в която се опитват да спечелят одобрението на останалите – това се случва най-вече в пубертета, но като цяло са много по-независими в начина си на мислене. Днешните млади родители също са по-смели и осъзнати в сравнение с предишните поколения. Колкото повече напредваме в личностното си развитие, толкова по-независими ще се чувстваме от чуждото мнение.

• Какво е твоето мнение по една от най-дискутираните теми за възпитанието – наказанията?

 Според статистика от преди година, доколкото си спомням, 60% от българите одобряват използването на шамари и около 80% са „за” наказанията. Това е основният въпрос, по който трябва да се работи с родителите, защото те не осъзнават, че наказанията са не само ненужни, но и вредни. Ако родителите искат детето им да израсне силна  и успешна личност, трябва да му помогнат то да развие самоуважение и самоконтрол. Наказанията и боят работят точно в обратната посока – унижават, създават ниска самооценка и чувство за вина. Наказваното  дете развива подсъзнателно убеждение, че не умее да преценява ситуациите и не умее да постъпва правилно, че не заслужава да бъде обичано.

• Ще те попитам за един конкретен случай, в който родителите не знаят как точно да постъпят, когато детето им прави нещо напълно неочаквано за тях. Момчето е в начална училищна възраст и по принцип е спокойно, по-затворено и интровертно, прекарвайки голяма част от времето си пред компютъра като повечето деца в днешно време. В един момент то се ядосва на нещо толкова силно, че удря монитора на лаптопа и той се счупва. Родителите са изумени от реакцията на детето и не знаят какво я е провокирало. Когато питат детето защо е счупило монитора, то отговаря, че Интернет страницата се е зареждала прекалено бавно. Те спокойно разговарят с детето, опитвайки се да му обяснят, че това не е начинът да се реагира, когато нещо го е подразнило. След това му казват, че няма да отиде на детски лагер, както му е обещано, защото парите за лагера ще бъдат използвани за закупуване на нов лаптоп. Как би коментирала този случай?

 Интровертните деца са по-рискови, защото те задържат емоциите си и могат да направят в даден момент нещо непредвидимо, за да освободят натрупаната негативна енергия. Със сигурност причината за тази силна реакция не е бавното зареждане на страницата. Това е просто поводът за детето да освободи задържаната негативна енергия. Това, което могат да направят родителите в такава ситуация е да разговарят с детето, но не осъждащо, а разбиращо. Детето е дало ясен сигнал, че задържа агресия в себе си. Важно е родителите да разберат истинската причина за напрежението у детето. В случая причина може да бъде и прекалено многото време, прекарано пред компютъра, но много възможно е да има друга по-дълбока причина – например, че се чувства нещастно и пренебрегнато. Децата се пристрастяват към компютрите, когато в живота им няма достатъчно други интересни преживявания. Вместо да го лишават от детския лагер, би трябвало просто  да не бързат с купуването на нов лаптоп, за да може детето да разбере  последиците от постъпката си и така то да изгради по естествен начин самоконтрол и собствена преценка за това кое е добро и кое – не. 

• Какво е твоето мнение за скуката в детското ежедневие? Днешните родители като че ли все повече осъзнават важността на разнообразието за детето и емоционалната ситост. Родителите от предишните поколения се фокусираха главно върху задоволяване на физическите потребности на децата.

 Да, това е все още често срещана родителска грешка –  да се отделя прекалено много внимание върху физическото отглеждане –  децата да са нахранени и добре облечени, а забавленията и духовната храна остават на заден план. Някои родители дори се страхуват да казват „Обичам те”. Все още много бащи се притесняват да целуват или прегръщат синовете си, за да не ги направят нежни и женствени. Това е много сбъркано убеждение. Момченцата също имат нужда да бъдат гушкани – и от майките, и от бащите си. Все още съществува убеждението, че майката отглежда децата, а бащата осигурява материалните средства. Всъщност, и момиченцето, и момченцето имат нужда от общуване с бащата, който е другият модел на поведение, допълващ този на майката. Убедена съм, че сдържаността и строгото отношение към децата не е най-добрият начин да се гради бащиния авторитет. За щастие, тези предразсъдъци отшумяват с времето. Имам познати, които са прекрасни бащи и отделят много внимание на децата си. Ще ти споделя за едно мое наблюдение, което е доказателство, че нещата се променят в положителна посока. През последните години като ходя на море, ми прави впечатление  колко много татковци на плажа играят с децата си и истински се забавляват. Това е страхотно!

• Последно бих искала да те попитам за един много болезнен въпрос за родителите – пускането на детето на детска градина и първоначалната силно негативна реакция на децата, придружена с плач, гняв, бунт. Защо се случва това и какво могат да направят родителите, за да направят този преход по-плавен?

 Затрупана съм с писма от майки, които не знаят как да се справят с този проблем. Това е наистина един труден период за  детето, който ако не мине плавно и спокойно, може да окаже негативно влияние върху социалния му живот в бъдеще и да затвърди в него различни страхове. Основна причина децата да страдат когато тръгват на детска градина е, че родителите не са наясно колко е важно социализацията на детето да се случва плавно, бавно и естествено. Преди да тръгне на детска градина е добре детето да бъде водено по-често  на кино, на театър , на гости, в клубовете за деца – обществени места, където  да се забавлява и да общува с други деца за толкова време, колкото иска. Когато детето започне да възприема общуването с другите като удоволствие, то вече ще приеме идеята за детска градина с радост. Детската градина трябва да бъде забавление, а не затвор!

 След мотивирането на детето, следващата стъпка е изборът на добра детска градина, която да осигурява интересни занимания за децата. Родителите обикновено се интересуват от това каква е хигиената и храната в градината, но най-важно е каква е атмосферата, какъв е подходът към децата. Добре е първите два-три дни детето да прекарва само по няколко часа в градината, като майката трябва да има правото да бъде наоколо. Някои детски градини не го позволяват и това е грешка. Провеждам обучителни семинари с учители в детски градини и се старая да обяснявам колко е важно да бъдат по-толерантни и по-гъвкави в комуникацията с родителите и в отношението си към децата. Всичко трябва да бъде в името на спокойствието на детето. Когато то знае, че мама е на двора или в коридора, ще се отпусне много по-бързо и ще започне  да се забавлява. Важно е също детето да бъде заведено за първи път в такъв час, в който заниманията ще са му най-интересни.

 Друг въпрос, по който се опитвам да разчупвам остарелите правила и мислене е  за следобедния сън. Насилствено спане не би трябвало да има нито вкъщи, нито в детската градина. Ако в детската градина детето не може и не иска да заспи до 20 – 30 минути би трябвало да му се предложи алтернатива като разглеждане на книжка например. Сънят би трябвало да е удоволствие, а не наказание. Приспиването би трябвало да е приятно и доброволно – с приказки,  с нежна музика, с  гушкане на любимата играчка. На един от семинарите трябваше да убеждавам една учителка, че няма нищо нередно и притеснително, че някое дете иска да носи любимото си мече навсякъде със себе си. По този начин то се самоуспокоява. Много е важно да преосмисляме правилата от време на време и да се отказваме от тези, които са безсмислени и глупави.

Интервю: Мария Димитрова

Източник: www.myvelikoturnovo.com