Ако не беше той, нямаше да ги има актуалните и днес есета от томчето „Българският модел”, нито пиеси като „Римска баня”, „Рейс”, „Сако от велур” и „Балкански синдром”. Нямаше да има и любими филми като „Оркестър без име”, „Равновесие”, „Кратко слънце”, „И Господ слезе да ни види” или анимационните „Соната за цигулка” и „Еднопосочно движение”…

 Именитият писател, който умееше с Езоповия си език да казва своите истини за времето на социализма, е роден на 9 септември 1941 г. в София. Завършва българска филология в Софийския университет и дълги години е редактор във вестниците „Народна младеж” и „Стършел”. Първата му книга – „Самотните вятърни мелници”, излиза през 1969 г., а след нея се зареждат „Дива патица между дърветата”, „Кратко слънце”, „Диви пчели”…

 Мястото, с което най-много е свързан Станислав Стратиев, е столичният Сатиричен театър. Именно в него за пръв път се поставят повечето от неговите пиеси. През февруари 1974-а там е премиерата на „Римска баня” – успехът на спектакъла е толкова голям, че 33-годишният тогава автор е поканен за драматург на нашумялата вече трупа. Оттогава на същата сцена последователно се поставени „Сако от велур” (1976), „Рейс” (1980), „Максималистът” (1984), „Животът, макар и кратък” (1986), „Балкански синдром” (1987), „Мамут” (1990), „От другата страна” (1993), „Зимните навици на зайците” (1996).

 Няколко години Стратиев е и директор на Сатирата, а след неговата смърт част от пиесите му получиха и нов живот с осъвременените си постановки, включително на други сцени в София и страната. Във всяка от тях мнозина от любимите български актьори от 70-те и 80-те години на ХХ век изиграха най-добрите си роли.

 „Бил съм щастлив в този театър – казва приживе драматургът. – Най-напред като зрител, като един от щастливците, намерили билетче и вече омагьосани от тази ярка, безпощадна и весела магия, наречена Сатиричен театър. А после и като един от тези, които участват в магията, в нейното създаване или разваляне, това други ще кажат. Но съм бил щастлив. Този театър за мен е като дом. В него се чувствам спокоен, в него са близките ми хора, в него проходих и пораснах. Струва ми се, че никога не мога да му дам толкова, колкото той ми даде. Но не е и нужно, както човек не прави такива сметки за родния дом, той просто го обича и живее в него и това е достатъчно... Човек не може без дом.”

Ако сме дали нещо на света — това е българският модел. Той е — както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула — нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно — това е състояние на духа. Определен начин на мислене.
Тип душевност.
Казано просто — обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното — кралят е облечен, а народът е гол. И гладен.
И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.
У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук — Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хората, а при нас — цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже — най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.

Източник: www.afish.bg