Българският документален филм "Срещи с Иречек": част 2;   част 3;   част 4;   част 5.

 „Животът в града, особено зимно време, по своето еднообразие и уединение от света, бива твърде стеснителен. Железници нема, плуванието по Дунава престанва, телеграфните жици от големите снегове и ветрове често се прекъсват и пощата пристига само един път в седмицата, като принася цел куп вестници наведнаж. И търговията през зимата престава, а стоките, що се намират на тържището, подскъпват. Разбира се, че който иде от запад, требва да се снабди на година с много маловажни дреболии, които тук и милиони да дава, не може да намери. Тука по улиците зимно време има кал до невервание, който се разлива из целий град като езеро и человек не може другояче да излезе из жилището си, освен с дълбоки ботуши. В това време София заслужава да се нарече „Българска Венеция". Тъй като направата на къщата е твърде слаба и състои само от дърво и твърде тънък пласт недопечени тухли, разбира се, че вентилацията в тех е извънредна. Често през целата зима стояхме в стаята облечени с палта и писахме с ръкавици на ръце. Когато се топи снега, водата през потона капе в стаята”.

 Това е цитат от подробния дневник на проф. Константин Иречек, който идва у нас през 1879 г., поканен от Марин Дринов и Константин Стоилов. Младият чех, роден във Виена и израснал в едно високоинтелигентно семейство (баща му бил министър, дядо му по майчина линия Шафарик – голям славист и всъщност основоположник на тази наука), идва в България с една мощна вълна свои сънародници, все изучени, инициативни и трудолюбиви хора, които искат само да помогнат на братята славяни да се вдигнат на крака и бързо да уредят държавата си.

 Константин Иречек пристига с няколко огромни куфара книги – ентусиазиран, млад и красив, едва 25-годишен, с докторат по история и една дебела „История на България”, която написва едва на 23 г. Иречек е поканен за секретар на просветното министерство, на което после става министър, а и директор на Народната библиотека. Престоят му от 5 г. в България приключва с огромно огорчение и като се прибира при своите и Пражкият университет му дава катедра, той веднъж завинаги затваря тази страница от живота си и никога повече не стъпва на българска земя.

 За българите днес неговото име е свързано главно с името на литературния герой Бай Ганьо или по-точно с главата „Бай Ганьо на гости у Иречек”, където нашият човек се държи като простак на фона на възпитания университетски професор, с неговия изискан дом, библиотека, култура и обноски. Малцина у нас знаят днес, че редица наши културни институции (Министерството на просвещението, Народната библиотека, Народният музей, БАН...) са получили своя начален старт благодарение на неговата настойчивост, познания, амбиция и удивително трудолюбие. Въпреки затрудненията и пречките, някои от които са умишлено сътворявани от колеги, врагове и дори от приятели. Сблъсъкът на Иречек с нашата култура, бит и политически нрави почва още в първите часове от стъпването му на българска земя, когато се оказва, че хигиената в хотела е под всякаква критика, „нужникът” е далече някъде в калния двор, а легенът с водата за миене е един и се разнася от стая в стая, т.е. ще трябва да се чака ред. По-късно той на всяка крачка ще се удивлява, ядосва, иронизира и гневи на нашите ориенталски навици, ще се преборва, доколкото може, с липсата на елементарни условия за живот и работа, с нежеланието да се променят нещата, да се работи съвестно и задружно, за да има резултати.

 Политици и държавници посрещат Иречек уж радушно и с любопитство, но скоро започват, почти съюзени, да дават отпор на неговия ентусиазъм и призив за повече деятелност, повече ред и повече „европейщина” във всяко начинание. Едни мърморят, че взема май доста пари за поста си, откъде накъде. Други го намразват, че не се сбира с тях вечер, за да гуляе или да играе комар, а си седи вкъщи и редактира проектозаконите. Трети просто го смятат за странна птица, особено когато става ясно, че в свободното си време иска да пътува из страната и да се среща с всякакви хора, за да опознае България... Защо ще ходи, какво ще търси там, да не би пък да е някакъв шпионин... Има и едни други, дето не го харесват по принцип, защото е винаги толкова чист и добре избръснат, не яде какво да е, ухае на парфюм и нито обича да говори за жени, нито иска да слуша такива разговори... Между впрочем, що се отнася до жените, не един и двама негови познати се мъчат да го сватосат, но срещат неговия категоричен отпор: Иречек иска жена, която да е достойна за него по потекло и образование, да е европейка отвсякъде... А такива по това време в България се броят на пръсти и са вече заети. Все пак името му за известно време е впримчено в една интрига с Клотилда Цветешич, хърватка, учителка и директорка на първата девическа гимназия у нас. Със сигурност двамата са били близки (тя е учила във Виена, понякога заедно пътуват нататък), със сигурност по едно време е имало дори проектопокана за годеж, но... въздържан, умерен и много разсъдъчен във всяка своя стъпка, Константин Иречек бързо се оттегля от тази връзка. Не се знае защо – може би майка му не е харесала кандидат-годеницата, може би самият той се поддава на интригите и клюките, които се вихрят в девическото училище около името на Клотилда и които чернят името на младата жена като твърде свободна в държанието си към мъжете – ами да, знае се, че е поканила в кабинета си еди-кой си и пили... чешко пиво... Константин Иречек се оженил твърде късно за някоя си Мария, за която със сигурност се знае, че след смъртта му (1918 г.) дълго прави пазарлъци с българите, за да изтъргува по-изгодно библиотеката му и ръкописите му, свързани с пребиваването му в България.

 Фразата, която мнозина приписват на Иречек, е: „Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо”. Тя би му отивала, но за съжаление, не се среща никъде в дневниците и бележките му. Затова пък има една друга, която е съвсем автентична: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата." Датата е 13.12.1881”. С голям срам трябва да си признаем, че последното важи и досега, най-вече за политическия живот у нас.

Източник: www.blitz.bg