Вася, синът на моята приятелка, веднъж падна с колелото. Тогава той за първи път се опита да кара на две колела и като че ли всичко му се получаваше – тръгна, запази равновесие, дори успя да завие... А после за радост набра скорост – и се заби в канавката. Вик имаше! При това като цяло Вася объркано подсмърчаше, а със соловото изпълнение се изявяваше неговата майка, откровенно изплашила се от ожулените колена и перспективата детето „да си счупи врата”. Забрави вероятно как преди десет години тя сама е летяла през кормилото на своето балканче право в купчината с пясък в нашия двор. А после се смееше от сърце и ме молеше да не разказвам на никого за нейния полет, „особено на мама и на леля Оля”...

 Помня още един случай – заведоха ме да се запиша в музикалното училище. Учителят по фортепиано – посивял маестро със зачервен от вдъхновение нос, скептично следеше моите опити да импровизирам нещо на тема „кучешки валс”. А после поклати глава: „Водете я, разбира се, но...” Трябва ли да казвам, че музикалното училище беше изпратено в аналите на историята? А Вася можеше да спечели Тур дьо Франс. А аз - да бъда конкуренция на Мацуев. Вече не знаем, дали можехме да се справим с това, а да го разберем сега нямаме никакъв шанс, но не това е главното. Главното е това, че опитът да се пробваш и да получиш своята „първа палачинка за домакинята”, беше отсечен от корен. И ние кротко започнахме да свикваме да живеем без право на грешка.

 Не всички ги спира строгото мъмрене заради непредпазливия опит да караме колело или да скочим криво-ляво с главата надолу във водата. Но мнозина се спират. Споменете си, вероятно във вашето детство също се е случвало нещо подобно. Тази ситуация, когато сте претърпели първия си неуспех и сте се изплашили не толкова от собствения провал, колкото от реакцията на обществеността на този провал. И перспективите – хоп! и са изчезнали.

 Мина време. Ние всички съзряхме като личности и се формирахме като авторитет за самите себе си. Сега в нашия комплект е заложен мощен, красив перфекционизъм, който работи отлично в нашата практика, превръщайки ни в гениални изпълнителни на ежедневната ни ария. И който е пагубен за всички нови начинания. „Ако правиш нещо, прави го добре!” – сам по себе си това е отличен девиз. Но колко често добавяме в него, в самия му край, малка, незабележима на пръв поглед думичка „веднага”. И това „веднага” е като капка вода върху клечка кибрит, само със своята поява угася всички наши нови идеи и ненаправени опити. Защото ние вече сме свикнали да живеем без право на грешка. Престанете да се спирате - докато не е късно. Иначе по-голямата част от шансовете, които са ви отредени, просто ще преминат покрай вас. Точно сега – учете се да грешите правилно.

Има едно просто упражнение: как да се научим да преживяваме неуспеха спокойно, с полза за нашите дела. Лъжете своя мозък; учете се с незначителни проблеми, умението ви ще премине автоматично към сериозните неща. И така, изберете си задача. Тя трябва да бъде:

- достатъчно сложна, така че успехът да не може да дойде веднага;

- достатъчно приятна, за да ви се прииска да продължите след първия неуспешен опит;

- и достатъчно незначителна като резултат, за да не се страхувате от провала.

А сега си поемете дълбоко въздух и напред!

 За мен такова дело стана пеенето. Идеално по принцип занятие – отпуска те, мускулите и белите дробове се тонизират и ако се провалиш – загубата не би били голяма. Избрах си преподавател и както се казва, с  тон за песен! На първото занятие учителят ме помоли да повторя няколко фрази от песни, струва ми се, на Лана дел Рей. Когато с чувство завърших да изпълнявам своята звезда партия, той каза: „Не е зле, не е зле... Това нещо от „Стрелец” ли беше? И аз се научих да се надсмивам над неуспехите си в прекия смисъл на думата. Ние всички сме способни на повече. Прекалено често нас не ни достига само това – правото на грешка. Дайте си го. Мисля, че ви очакват велики дела.

Превод от руски език: Александър Василев

Източник: www.adme.ru