Костѝ е село в Югоизточна България. Намира се в община Царево, Област Бургас. Разположено е недалеч от черноморското крайбрежие и границата на България с Турция. В миналото през селото е минавал старият път от Малко Търново (вътрешността на Странджа) за Василико (дн. Царево) и Ахтопол. В съседство на Кости се намират селата: Българи, Изгрев, Бродилово, Сливарово и Граматиково.

Село Гела - есенна приказка

 Село Костѝ принадлежи на историко-географската област Хасекия. То е разположено сред източните възвишения на Странджа планина в живописната долина на река Велека (на левия ѝ бряг), на 71 м надм. вис. Селото е заобиколено от всички страни с планински хълмове, обрасли с широколистни и вековни гори. Над м. "Св. Богородица" се намира най-старият бък в Странджа - на възраст около 800 г. В близост са разположени природните резервати „Силкосия“ и „Узунбоджак“, както и защитените местности „Кълката“, „Пирен“ и „Марина река“. Изключително красивата природа наоколо предлага голямо разнообразие на растителни и животински видове. Кости се намира в зоната на разпространение на странджанската зеленика (вечнозелено растение). Сред местните природни забележителности попадат и множеството пещери по поречието на Велека – Керечница, Махарата, Стоянова пещера, Георгиева пещера, Яневица и др. Тукашният преходносредиземноморски климат се отличава с мека зима и прохладно лято. Почвите са жълтоземно-подзолисти и алувиално-ливадни. Тези особености благоприятстват за развитие на земеделие и животновъдство. Природните условия са подходящи за отглеждане на царевица, фасул, картофи, овошки и др. В средата на XX в. дори са правят опити за култивиране на чаени култури, които се развиват добре в тукашните условия. Самото местоположение на селото – в планина сред гори, предопределя препитанието на голяма част от населението му да е свързано с дърводобив и дървообработка. До недалечното минало тук работят трупорезачна и паркетна фабрика „Резвая“. Населението на Кости към 2014 г. наброява около 250 жители. По етно-религиозна принадлежност, то е представено изцяло от българи – християни.

 Село Костѝ е било гръцко село. Легендата разказва, че е създадено от гръцки търговец – Костас и носи неговото име. Има обаче и друга – че е кръстено на Св.Константин (тъй като е едно от нестинарските села в Странджа). Най-ранното писано свидетелство е от 1498 година. Селото фигурира и в данъчен регистър на каза Анхиало (Поморие) през 17 век. Кости е едно от дванадесетте села в Агатополска нахия (Ахтопол). През Руско-турската война от 1828-29 година се споменава като „гръцко село”. След 1878 селото остава в Османската империя и е причислено към новоучредената Малкотърновска каза. Жителите му са гърци. Прочуто било със своите нестинари. По време на Преображенското въстание в 1903 година селото има 100 къщи. Гръцкото му население се изселва след Междусъюзническата война и през 20-те години в Гърция. На мястото на изселилите се гърци в Кости идват българи от Източна Тракия. Добрите условия в долината на Велека дават възможност на преселниците от Лозенградско бързо да се замогнат. Нейното легендарно плодородие е намирало израз в преданието за многобройните орехови дървета растящи тук. В 1926 година селото е имало 304 къщи и 1 328 жители, от които 856 бежанци от Източна Тракия. Сега има 300 жители. В края на 40-те и началото на 50-те селото е крайна гара на теснолинейката (600 мм) Ахтопол - Бродилово - Кости, превозваща дървен материал до морския бряг, която е свързвала Кости с Ахтопол. Демонтирана е през 50-те години, тъй като е била неефективна. Все още се обсъжда възстановяването й най-вече като туристическа атракция, която ще свързва плажуващите с вътрешността на планината.

 Наличните данни сочат, че районът на днешното село Костѝ е населен от дълбока древност. В околностите му има следи от древна металургична дейност. Селото се намира в ареала на Граматиковското рудно поле, за което началото на тукашния рудодобив може да се отнесе към втората половина на V хил. пр. Хр. Не малко са и останалите до наши дни материални следи на богатата тракийска култура. На юг от селото се намира голям могилен некропол, както и отделни тракийски могили. Друг паметник от тази епоха е крепостта „Кулата“, която се намира на 5,5 км югозападно по права линия от центъра селото, на десния бряг на р. Велека, на връх Курву. Вероятно крепостта е била свързана с охраната на древния път от крайбрежието към вътрешността на планината, който минавал по поречието на реката. За древната история на Кости се знае твърде малко, тъй като досега не са провеждани археологически разкопки в района на селото. Но може да се приеме, че през трако-римския период и тези земи са владение на онази тракийска династия, чиито домове са разкрити край днешните Бродилово и Синеморец.

 Няма сведения за съществуване на средновековно селище в близост до сегашното. Най-ранното споменаване на селото е в османски данъчен документ за търговията със сол от 1498 г. То фигурира и в данъчен регистър на каза Анхиало (Поморие) през XVII век. През XIX в. Кости е едно от дванадесетте села в Агатополска нахия (Ахтопол). През Руско-турската война от 1828-29 година се споменава като “гръцко село”. След Освобождението на България от османско иго (1878 г.) селото остава в Османската империя и е причислено към новоучредената Малкотърновска каза. През османското робство Кости влиза във вакъфа (привилегированата област) Хасекия, която е създадена веднага след попадането на тези земи в границите на Османската империя (втората половина на XIV в.). Населението (почти изцяло българско), което обитава това владение се ползва с малка или по-голяма привилегия, като опрощаване на някои данъци и др. За да получи такава привилегия българите в района се занимават с дервенджийство (охраняват проходите и пътищата), осигуряват войници и продоволствия за османската армия, работят в близките държавни рудници и др. Някаква представа за положението на местното население през османското владичество сдобиваме от един документ – удостоверение, издаден на 14 юли 1867 г. от Василиковска община до бургаския каймакамин, в което четем: „....Михаил Тодоров от с. Костѝ, починал на 1834 г., е обработвал чифлика Хорозлари от 1814 г. и го е владеел с тапии и този чифлик е от земите на султанските вакъфи.“. Интересното в този документ е, че споменатият жител на село Кости не е с гръцко име, а с чисто българско. Това ще рече, че по онова време (началото на XIX в.) в селото все още има жители, които да се самоопределят като българи, за разлика от края на същия век, когато цялото село се счита за гръцко.

 Причините за погърчването на местното българско население могат да се търсят основно в икономическата и административна му зависимост от близкия голям център на гърцизма – гр. Агатополис (Ахтопол). До началото на XX в. с. Кости влиза в каза Ахтопол. Освен това, дърводобивът и земеделието, като основни занимания на местните жители, намират пласмент в града, където търговците са гърци. Не трябва да се пренебрегва и голямото влияние на гръцката Цариградска патриаршия. Така костийци постепенно променят етническата си принадлежност, което неминуемо дава отражение на техния бит. За това, старата жилищна архитектура в Костѝ, която се среща в само още две странджански села – Бродилово и Каланджа (дн. Синеморец), споделящи съдбата на Кости, се различава от тази в типично българските села. Тукашните сгради са твърде просторни по размери, двукатни – отдолу с обор, обковани с груби дъбови дъски, с широки одъри, но без прозорци, за което са тъмни и нехигиенични. Оскъдното осветление се осигурява от покрива с „подвижна керемида“. Няколко от тези стари къщи са оцелели и до днес.

 По времето на Преображенското въстание в 1903 година селото има 120 къщи. Старото „гръцко“ население се изселва от Кости след 1914 г., след като съгласно Букурещския мирен договор (1913 г.) османската власт в този край е окончателно отхвърлена. Така например гърци от Кости са заселени в 1922 година в българското серско село Какараска. На мястото на изселилите се гърци в Кости идват българи от Източна Тракия, предимно от село Пирогоплово (към стотина семейства), село Мъглавит, град Малък Самоков и други. Почти паралелно с тези събития костийци преживяват още една трагедия – природното бедствие от 1914 г, свързано с прииждането на р. Велека. През 1941 г. реката отново повлича къщи и воденица, при което се удавят хора и добитък. Но въпреки злощастните събития, добрите условия в долината на Велека дават възможност на преселниците от Лозенградско бързо да се замогнат. Нейното легендарно плодородие намира израз в преданието за многобройните орехови дървета растящи тук. В 1926 година селото има 304 къщи и 1 328 жители, от които 856 бежанци от Източна Тракия. Българското училище и читалище „Васил Левски“ в Кости са основани през 1925 г.

 Костѝ е едно от странджанските села, прочути със своите нестинари. Тук и днес могат да се видят зрелищните и загадъчни древни обреди – ритуалните „игри върху огън“, които са запазени единствено в този край на Странджа. Странните танци се извършват ежегодно от незапомнени времена от т. нар. нестинари. Интересно е, че нестинарството, което е далечен отглас от предхристиянски времена, е умело вплетено със също така дълбоко застъпените християнски традиции. Тяхната стародавност е засвидетелствана от намиращите се около селото множество християнски култови обекти. Към местата опасващи с. Костѝ и защитаващи неговото сакрално пространство, трябва да се спомене и едно от най-известните свещени места в Странджа – свещеният извор Голямата аязма, наричана още Далечната аязма или Русенова аязма. На това място в неделята преди празника на Св. Св. Константин и Елена се стича народ от селата Сливарово, Граматиково, Българи, Кондолово и Костѝ. Празникът на селото се чества през първата събота или неделя на август – денят на Св. Илия.

 До средата на XX век Кости е напълно подновено – изчезват старите сгради, като биват заменени с нови тухлени постройки. Само през 40-те години са построени 200 нови сгради, а към средата на 50-те селото брои 380 къщи. Поврат в развитието на селото настъпва след 1944 г., с идването на социалистическата власт в България. В края на 40-те и началото на 50-те години селото е крайна точка на теснолинейката Ахтопол - Бродилово - Кости, по която се превозва дървен материал от Странджа към пристанището в Ахтопол, от където с кораби бива препращан до пристанищата на Бургас и Варна, а от там към вътрешността на страната. Железницата е демонтирана през 1952 г., поради мнение, че е „неефективна“. Този и ред други фактори се отразяват негативни върху икономическото развитие на селото и макар впоследствие да се правят различни опити за съживяването му (БАН прави опити за отглеждане на чаени култури), то постепенно запада. Показателен пример е намаляване броя на населението му, което от близо 1500 жители през 40-те години достига до днешните по-малко от 250 постоянно живеещи.

 Днес пред с. Костѝ се откриват добри и обнадеждаващи перспективи за неговото развитието. Удобното му разположение – край река и недалеч от морето, изключителни красивата природа, наличието на множество културно-исторически паметници и не на последно място гостоприемствеността на местните жители, са все предпоставки за успешно разработване на целогодишен и разнороден вид туризъм.

Източник: www.svetimesta.com