Сред най-вълнуващите и тайнствени ритуали по нашите земи, който носи плодородие, лекува и гони зли демони са русалските игри. Те се изпълняват в Северна България през т. нар. Русалска неделя, Русалска седмица или Самодивска неделя – седмицата, която започва от празника Св. Дух, точно 51 дни след Великден, когато душите на мъртвите, „пуснати“ на Великден, се прибират. Вярва се, че това е времето на самодивите и русалийките (наричани още русалки, русале, русанки и русалии), които идват в човешкия свят по Спасовден, празнуват и се веселят с песни и хорà.

 Според народните представи те са невидими, двойствени същества – понякога са нечисти вредоносни сили, друг път лекуват хората. В Северна България е разпространено поверие, че русалийките, които били душите на млади починали девойки, най-вече удавници, като бели пеперуди прелитали отвъд Дунава. Вярва се, че през Русалската седмица душите на умрелите обитават свободно по земята, че тогава няма граница между небето и земята, че небето се е отворило или че Св. Богородица се е смилила над душите на починалите и ги е пуснала от „пъклото“. Затова и периодът се счита от народа за особено опасен.

 За да се предпазят от тях, хората окичват вратите и прозорците на къщите и носят в дрехите си пелин, чесън, орехова шума и всякакви „самодивски“ билки: лайка, босилек и най-вече росен. През цялата седмица, особено на „опасните дни“, не се работи нито вкъщи, нито на полето, за да не падат гръмотевици и градушки и да не унищожават реколтата. Затова през тази седмица хората спазват различни забрани: да не работят, да не спят през деня и особено да не ходят сами из горите и полята. Ако случайно попаднат на русалийки, ако нагазят в техните извори, трапези или хорища, ще бъдат наказани със страшната русалска болест. Болните от нея получават припадъци, полудяват, залиняват и често умират. Но русалската и самодивска болест и всички други „незнайни“ и нелечими болести, можели да се изцерят с ритуален танц, който се изпълнява от мъжки дружини, наричани русалии и калушари. Вярва се, че те техните русалски игри прогонват болестите от къщите и осигуряват богата реколта.

 Всяка дружина избирала свой водач – ватафин, който познавал добре свойствата на чародейните билки, знаел заклинанията и баянията при лекуване на русалската болест. Водачът избирал мъжете за дружината си, които трябвало да бъдат здрави, издръжливи, честни, пъргави и добри играчи и да могат да пазят тайна. Качества, които са им нужни, за да могат да се справят с изпълнението на лечителския ритуал, който не е по силите на всеки. За да бъдат посветени, русалиите първо се обучават, после постят определено време, полагат клетва и минават през специална церемония, която им дава право да упражняват „занаята”. Обикновено ватафлъкът се предава от баща на син в няколко определени семейства и неговите тайни се крият старателно от външни очи.

 През Русалската седмица, русалците или русалиите са непрекъснато заедно, те не нощуват в домовете си, не говорят с никого, не се кръстят и вода не газят. Всички тези забрани са знаци за особеното, гранично състояние, в което се намират – между човешкия свят и отвъдното. Именно в тази „гранична зона” те могат да се срещнат със съществата, предизвикали болестта и да ги победят, за да излекуват пострадалия.

 Макар да са с обичайното си всекидневно облекло, мъжете носят някои атрибути: държат специални шарени тояги, в които са скрити самодивски билки, калпаците им са окичени с билки, а по краката и тоягите им има метални махмузи и звънчета, отмерващи всяко тяхно движение. Имат и знаме от бял ленен плат: в краищата му се зашиват пак магически билки и се осветява със специален ритуал. В него е силата, която омайва, омагьосва, лекува или уморява човек. Знамето никой не може да го пипа, носи го само ватафинът. Други важни атрибути за лечението са гърне с вода и билки и паница с оцет, чесън, които се носят от водача. Както и при други ритуали, музиката има важна роля, за да се осъществи контактът с „отвъдния” свят. Русалиите винаги се придружават от свирач на гъдулка, цигулка, кавал, гайда или свирка.

 Калушарите изпълняват няколко функции. От една страна, те обикалят селата и играят за здраве и плодородие, по подобие на кукерите или лазарките. От друга страна се борят с демонични същества – ако в някой човек се е заселил зъл дух, наричан още калуш, или го е „ударила“ русалка, те ги прогонват и лекуват човека. Най-забележителни обаче са лечителските ритуали, които мъжете - русалии изпълняват. Когато се извършва ритуалът за лечение, болният ляга на земята върху черга, а до него се поставя гърнето с билките. Русалиите започват да танцуват в кръг около него, а ватафинът със знамето и паницата в ръце остава извън кръга и ръководи останалите. Отначало темпото е по-бавно, после се забързва и играта на мъжете става по-буйна.

 Според разказите на самите участници, те изпадат в особено състояние, близко до транса и хипнозата – захласване. По знак на водача си калушарите вдигат болния заедно с чергата и го раздрусват, после го прескачат, а ватафинът го разтрива с оцета от паницата, дава му да пие от нея и го ръси с вода от гърнето. Тогава музикантите засвирват специалната русалска мелодия, която е кулминацията на ритуала. Ватафинът удря с тоягата си гърнето и то се пръсва на парчета, като напръсква присъстващите с чудодейната вода. В този миг болният трябва да скочи на крака и да побегне – смята се, че вече е оздравял. Побягват и русалиите, с изключение на един или двама, които припадат, сякаш болестта се е пренесла върху тях. Останалите се връщат и се заемат бързо да ги свестят, защото се смята, че ако се забавят, припадналите изстиват и умират. В края на Русалската седмица, калушарите отиват на църковно причастие и изпълняват специални обредни, за да се върнат в предишния си социален статус.

 Днес местата, на които тези обичаи са запазени, са малко. Но загадъчните русалийки са останали в поетичния свят на народното творчество, на тях са посветени много предания, легенди, поверия и песни. На събори някои самодейни състави от Северна България показват възстановки на обичая и до днес той може да бъде видян в с. Златия, с. Хърлец, с. Лиляче и др. Той продължава да предизвиква вълнението и любопитството на публиката със своята мистичност, която и учените все още не могат да разбулят.

Автор: Снежина Стойнова

Редакция на текста: Михаела Будимирова Виденова – Институт по етнология и фолклористика с етнографски музей – БАН.

Източник: www.cherga.bg